Home / Рубрики / Литература / Атлантически експрес | Георги Тенев
A+ R A-
15 Май

Атлантически експрес | Георги Тенев

Оценете статията
(17 оценки)
   
Атлантически експрес | Георги Тенев Атлантически експрес | корица, детайл © Мила Янева-Табакова

Романите на Георги Тенев често звучат като алтер его на РеалносттаСветът в тях изглежда хем до болка познат, хем не е съвсем такъв, какъвто го виждат очите и съзнатието ти, а е утопично проектиран в Бъдещето, в Миналото или в паралелно измерение на не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития... Най-новият му роман Атлантически експрес потегля от перон Антиутопия на гара Апокалипсисът на Европа, с бежанците от Стария континент, Стария Живот, Старите илюзии и мечти, за да стигне до... паралелно измерение в галактика, различна от Млечния път, и корабът Източник, който търси нови планети и еволюционно безсмъртие... Или иначе казано, както е в откъса по-долу от втората глава на романа, Атлантически експрес е за Човекът, който: "Избягва да гледа навън от влака. Там има свят, който вече не му принадлежи."...

 

 

2.

Влакът бавно набира скорост. Край брега почвата е ерозирала, на много места релсите са опасно разкрачени. Композицията се изнизва от последния тунел като живак от тръба. Залезът хвърля студени отблясъци над морето. Сега се вижда ширналият се хоризонт. Постройките встрани са като играчки, пръснати по склона. Едно петно се очертава ярко, лунапарк, над който се рее голям балон. Балонът е с формата на дете, бебе дори, което се носи в сивкавия въздух. Бебето има мустаци в средата на устната, тесни и черни, лицето му е изрисувано с шарени бои. Найлоновият плат лъщи, балонът е надут с хелий. Влакът скърца и намалява скоростта, прави широк полумесец. Очите на Радо запечатват пейзажа. Крайбрежният лунапарк всеки миг може да се разпадне, свлечените земни маси са го подяли отвсякъде. Още се усеща тътенът, остатъчната вибрация. Първи са рухнали полегатите застроени скатове, понесени от тежестта на постройките. Те са увлекли след себе си терасите на панорамните заведения и местата с най-красиви гледки. Змиорки от метал, адреналинни влакчета са се плъзнали по разровения бетонен постамент и са паднали долу в залива. Сринали са се бунгала, будки за сладолед, паркинги. Всеки миг нещо друго ще тръгне към пропастта и ще изчезне. Водата не смогва да се избистри, калта да се слегне в дълбините. За икономиката на Солун няма никаква надежда, индустрията за организирано плажно дело е в агония. Паркът продължава да се руши бавно и без спиране. За да не се скъса железопътната линия, са преместили пътя ѝ високо горе, по тесния виадукт върху метални подпори. Релсите изглеждат крехки и паянтови, едва удържат тежестта на Експреса. И над всичко това виси балон, надуваема фигура на дете с мустаци. Пътниците разпознават лицето на малкия Адолф, детето Хитлер. Прилича на цветен дирижабъл, държи го корда или тел, закачена някъде в центъра на угасналия лунапарк. Пътниците извръщат поглед. Те не искат да знаят дали това е дело на Сектата, или е игра на някой самотник, окупирал бунищата на ваканционния комплекс. Прилича на гигантска топка памук, на пашкул. Вътре може би има пъплеща гъсеница или зрееща пеперуда.

Навремето изглеждаше, че от стария фюрер не е останало нищо, така смятаха всички. Радо помни ясно онези дни на успокоение. Хората живееха с илюзии за края на Хитлер. Имената на площадите бяха сменени, Виена отново беше град на валсовете. Камъните в основата на военния паметник бяха раздробени на чакъл, обемната свастика с рубинени стени, зад която беше горял вечният огън, бе претопена. Паветата, по които Хитлер беше стъпвал при първия си триумф на Площада на героите, бяха изровени и изхвърлени на дъното на Дунава. "Всичко е поправено", казваха канцлерите, бяха готови дори да прекръстят Виена на Град на свободата. Времето на Адолф беше забравено, но името му се върна от тази забрава. Изглеждаше по-млад и от най-младата си снимка, позната от учебниците. Беше започнал да се преражда, така шептяха неговите нови пророци. Лудост, разбира се, това беше Сектата.

Радо отвръща поглед, стои с гръб към прозореца. После хвърля последен поглед навън. Надуваемата кукла прави малки центробежни кръгове. Подобно на случайно спрели на небето облаци, образът на Хитлер плува в маранята от изпаряваща се солена вода и частици с неясен произход. Може би са сажди от далечен пожар в сметище или изветрена хума, носена от крайбрежния порив. Въздухът трепти. Очите на пътника се премрежват. Не бива да се взира толкова дълго, толкова надалеч.

По времето на Национализацията Радо следеше събитията като репортер. През деня работеше, нощем спеше върху навитите на руло червени официални пътеки. Цял месец не напусна седалището на Сената. Беше горещо лято, а мраморните коридори даваха все пак някаква защита от жегата. Радо чуваше отдалеч протестите, виковете зад барикадата, охранявана от сенатската жандармерия. Неговият пластмасов пропуск му осигуряваше привилегии, можеше да се подслони там, в Сената. Сезонът на промените се увенча с кърваво събитие. Жертва стана самият канцлер Враницки, пронизаха го с отровна стрела на заседанието във Виена. Радо записа на крайче от цигарена хартия каквото чу от журналисти в пушалнята: за Комисията този финал бил най-изгоден. Лидерът заплатил с живота си, отнесъл част от гнева на народа. Вече всички свързвали Национализацията само с Враницки, останалите можело да са по-спокойни... Това бяха приказки на изтормозени кореспонденти, бълнувания на хора, загубили смисъла в работата си. Радо помнеше името на хотела, в който протекоха заседанията през Гневната седмица. Хотел "Ана ам Ринг". Беше ходил там и преди, прекосявал беше фоайето му някога, когато още не се налагаше да печели пари като куриер, журналист и репортер. Времето, когато пътуваше и живееше истински, а не просто в опит да оцелява. Вече не можеше да си спомни ясно добрите стари времена, а е бил на опера във Виена. Опера, Виена, хотел "Ана ам Ринг". Това бяха парченца от спомени без вкус, без реален смисъл. Просто думи и придружаващи образи като късчета от снимка, части от чужд живот.

aege

Сега, докато крачи по коридора на Експреса, Радо има пристъп на световъртеж. Може да е от скърцането на виадуктите, от вибрацията, проникваща чак до костите. Може и да е някаква радиоактивност, какви ли не отпадъци лежат на дъното на залива. Рамото му докосва шперплатовата стена. Поема си дъх. Усеща как скоростта нараства. Още малко и ще напуснат крайбрежната зона. Сбогом, и по-добре. В края на вагона се поклаща един шафнер, погледът му блуждае. Той носи синьо-черна униформа и изглежда огорчен от самотата си. Радо попада в полезрението му, очите им се срещат. Шафнерът усеща, че нещо е накарало пътника да спре, вместо да го подмине както другите. Двамата се гледат. Познават ли се отнякъде? Шафнерът не чака шансът да отлети и бързо заговаря, търси някаква обща тема. Минути по-късно Радо вече знае основните неща от биографията му. Някога железничарят е бил военнослужещ, но с разпада на армиите съкратили щата му. ДСКНЛ, Денят, след който не летим, така се наричала паметната дата. Шафнерът си я спомня като днес. Той има уморено и натежало тяло, поема си дълбоко дъх.

– След като спряхме да летим, всичко рухна. Азиатците контролираха всички наши дронове. Спряха самолетите ни, пилотни и безпилотни...

Бившият военен говори искрено, Радо може да отгатне това по очите му. Макар и железничар по принуда, този мъж в душата си още е армеец. Готов е да разказва, защото само спомените са му останали. Някъде около ДСКНЛ той загубил обичната си жена. Радо оглежда ръцете му, пръстите, докато шафнерът плюнчи хартийката и свива цигара. Да имаш жена, е като да нямаш жена, по някакъв начин. Заедно със съпругата от шафнера си отишла и част от паметта. Наясно е, че му липсват някои неща, и той признава това на Радо. Изчезнали са интимни спомени, които не са вече негова собственост. Няма какво да се направи. Притежанието е въпрос на осъзнаване, а като не притежава напълно миналото, шафнерът избягва да се задълбочава и в настоящето. Затова той се ограничава в автоматични действия: да дупчи билети, да отваря и затваря блокирали тоалетни врати, да държи под око преминаването на пътници между вагоните. Избягва да гледа навън от влака. Там има свят, който вече не му принадлежи. За шафнера тръгването е също такова щастие, каквото е и за пътниците. Потеглянето на Експреса е отърваване от нуждата да слиза на перона, да си отива вкъщи. Той къща няма.

 

 

 

cover-atlantexpresАтлантически експрес (корица Мила Янева-Табакова, 212 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Срещата с Георги Тенев и пърформанс представяне на Атлантически експрес е на 27 юни | кино Кабана | 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн