Home / Рубрики / Литература / Виолета | Исабел Алиенде
A+ R A-
27 Май

Виолета | Исабел Алиенде

Оценете статията
(17 оценки)
   
Виолета | Исабел Алиенде © фотографии MIR

Малко е да се каже, че Исабел Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа – неслучайно, най-новия ù роман Виолета разгръща 100-годишния живот на една Жена като книга, в която тя изживява всичко случило се на Света в близкия век, от 1920-а до 2020-а... Да, говорим за точно такива катарзисни, семейни саги, каквито Алиенде винаги е създавала с магически финес и реализъм на детайлите (през 2022-а се навършват 40 години от класиката ù в жанра Къщата на духовете)... Да, "Ще видиш, че животът ми е истински роман", както споделя самата Виолета, но роман, който, малко или много, напомня като ехо живота и на самата Исабел Алиенде, която този август ще празнува достолепен 80-годишен юбилей...

 

 

Из ТРЕТА ЧАСТ

Отсъстващите (1960–1983)

 

Като се връщам към миналото, разбирам, че съм загубила Ниевес много по-рано, отколкото си мислех. Дъщеря ми беше четиринайсетгодишна, когато Хулиан реши, че вместо задължителната ваканция в "Санта Клара" тя ще прекарва това време с него, само двамата, меден месец на баща и дъщеря. Беше загубил надеждата, че ще направи от Хуан Мартин мъж, т.е. мъж по негов образ и подобие. Синът му беше непохватен и романтичен юноша, който май повече се интересуваше от книгите на Албер Камю и Франц Кафка, отколкото от списанията "Плейбой", които баща му му носеше от Маями, и предпочиташе да спори за марксизъм и империализъм с шепа изтерзани като него приятели, вместо да опипва приятелките на сестра си в някой скрит ъгъл.

През следващите години Хулиан пътуваше с Ниевес, научи я да кара кола, пилотираха самолета заедно. Когато я хвана да пуши и да допива остатъците от коктейлите по чашите, почна да я снабдява с ментолови цигари и да я инструктира как да пие с мярка, макар че той самият злупотребяваше с алкохола. Много скоро Ниевес вече се обличаше предизвикателно и се гримираше като манекенка, за да излиза да се показва с баща си по кабарета и казина, където заедно залагаха на игралните маси, без никой да подозира възрастта ѝ; двамата се шегуваха, че я взимали за последното завоевание на Хулиан. От изгарянията, които бе получила като дете, ѝ бяха останали много леки белези благодарение на намесата на Яйма, предполагам. Толкова е красива, че движението спира, повтаряше Хулиан. На осемнайсет години тя пееше модните песни по хотели и казина, където клиентите ѝ даваха бакшиши и Хулиан намираше това за крайно забавно. Харесваше му играта да предизвиква желание у други мъже, показвайки дъщеря си от разумно разстояние, но гонеше всеки доближил се до нея младеж. "Така никога няма да си хвана гадже, татко", мърмореше Ниевес. "На твоята възраст последното нещо, от което имаш нужда, е гадже. Ще трябва да мине през трупа ми", отговаряше ѝ той. Ревнуваше я като любовник.

В същото време аз живеех в нашата страна с Хуан Мартин, който следваше философия и история. В очите на баща му това беше загуба на време, било напълно безполезно. Понеже университетът беше в столицата, наех апартамент, който споделяхме, но се виждахме рядко; аз бях с единия крак в Сакраменто и летях често до Съединените щати да виждам Ниевес. Синът ми прекарваше дълги периоди сам.

Анулирането на брака ми дойде, когато вече не го исках. Бях свикнала с предимствата на положението си; за практическите неща разполагах със свобода, а за задоволяване на плътските потребности разчитах на страстен мъж, който след толкова години общи навици, неизбежно съдействие и натрупани обиди все още успяваше да ме покори с целувки. Колко дълго се слугува на желанието! Никога не съм се чувствала толкова унизена, колкото в средата на своя живот, когато на жената в огледалото ѝ личаха петдесетте години борба и умора в тялото и душата. Затова пък за Хулиан възрастта беше избираема; той реши да остане завинаги на трийсет и почти го постигна. Продължи да бъде млад, безгрижен и весел женкар до една възраст, на която други смъртни гледат към неумолимата смърт. "Накрая човек съжалява само за греховете, които не е извършил", казваше той.

covio3

Периодите, през които се събирах с Хулиан, бяха изпълнени с възбуда и страдание. Готвех се за тези срещи като младоженка, предвкусвайки мига, в който ще останем сами, ще се хвърлим в обятията си с подновена жар и ще се любим с мъдростта, която дава дългата практика, ще заспя залепена за гърба му, вдишвайки миризмата му на здрав и силен мъж, ще се събудя замаяна от ласки и сънища, ще споделим голи първото сутрешно кафе и ще се разхождаме по улиците, хванати за ръка, разказвайки си всичко случило се, докато сме били разделени. Така беше за няколко дни. После започваха терзанията на ревността. Гледах се в огледалото и се сравнявах с момичетата на възрастта на дъщеря ми, които той подмамваше, без да се крие. Хулиан от своя страна ме упрекваше за моята независимост, за времето, което прекарвах далече от него, за парите, които криех, за да не ги деля с него. Обвиняваше ме, че съм амбициозна; по онова време това беше обида за една жена. На практика той винаги намираше начин да отмъкне част от спестяванията ми. През ръцете му минаваше поток от пари, но той живееше на кредит и трупаше дългове.

Признавам ти, Камило, че неведнъж съм се молила Хулиан да се пребие с някой от своите самолети, стигнах дори до мечтата да го убия, за да се отърва от него. Нямаше да бъда нито първата, нито последната жена, погубила любовника си, понеже не може повече да го понася.

Хулиан толкова много настояваше отново да се съберем, че аз се преместих в Маями. Не го направих, за да му угодя, а за да се опитам да се сближа с Ниевес, която беше зарязала училището още преди да завърши средно образование, по цял ден спеше, нощем изчезваше и потърсех ли я по телефона, никога я нямаше. Беше загубила и малкото уважение, което някога бе изпитвала към мен, и бе усвоила до съвършенство изкуството да използва баща си, за да ме унизи. Него го обожаваше; аз ѝ пречех да си живее живота: старомодна, строга, стисната, превзета, скапана дъртофелница, както ме наричаше в лицето.

По онова време градът беше пълен с емигрирали кубинци, някои от които – много богати. Имаше толкова яхти в пристанищата, колкото кадилаци по улиците и барове-ресторантите с най-добрата кубинска кухня; въздухът вибрираше от латино музика и разговори на висок глас с онова произношение, при което съгласните звучат като гласни. Вече далеч не приличаше на мястото, където пенсионирани старци чакат смъртта, какъвто е бил някога.

Хулиан нае отдалечена вила близо до морето, със завеса от палми и басейн със струи вода и осветление, която изискваше многоброен домашен персонал. Беше някакво подобие на италианската средиземноморска архитектура, адаптирана към вкуса на новобогаташите: голяма, разположена нашироко, с тераси, покрити с цветни плочки, сини тенти и керамични саксии със спаружени от жегата растения.

housevioleta

Отвън приличаше на розова торта, а обзавеждането вътре беше също толкова претенциозно. В чест на традицията Хулиан ме вдигна на ръце, за да пресека прага за първи път, и тръгна да ме развежда, горд с кухнята, достойна за хотел – аз не обичам да готвя, той също, – шестте бани с мотиви на сирени и делфини, салоните, миришещи на плесен и дезинфектант и кулата с телескоп за наблюдение на плавателните съдове, които нощем често пускаха котва близо до плажа.

Вилата се превърна в център на търговската дейност на Хулиан и на съвещанията с онези, които той наричаше свои сътрудници. Някои от тях приличаха на чиновници в костюми с жилетка въпреки влагата и горещината; други бяха американци по ризи с къс ръкав и сламена шапка или кубинци със сандали и гуаябери. Мотаеха се и типове с тежки пръстени и пури, които говореха английски с италиански акцент, придружавани от страховити телохранители, гротескни карикатури на мафиоти.

– Бъди любезна с тях, те са ми клиенти – предупреди ме Хулиан, когато проявих любопитство, но аз почти никога не общувах с тях; къщата беше голяма и не се засичахме.

След двайсет и четири часа съжителство в розовата торта Хулиан сложи върху масата в трапезарията две картонени кутии, пълни с документи, и ме помоли да му помогна да отсее съдържанието. Тогава разбрах, че интересът му да ме има до себе си не е бил от сантиментални, а от практични съображения; винаги бях изпълнявала функцията на негов администратор, секретар и счетоводител. В кутиите имаше какво ли не – от неплатени сметки до касови бонове от покупки, адреси и маршрути и дори ръкописни бележки, които и сам не можеше да си разчете. Докато се опитвах да сложа известен ред в тази бъркотия, започнах да схващам какви дейности развива моят партньор, повечето от тях незаконни, както предполагах.

Тежки черни куфарчета влизаха и излизаха редовно, пълни с пачки банкноти. В стаите имаше цял арсенал, но Хулиан, който никога не ходеше въоръжен, ми обясни, че всичко това не е негово, само го пазел на приятелите си. След седмица той се отказа от опитите да ме лъже и ми разказа за кубинците, които заговорничеха срещу революцията на Фидел Кастро, за мафията, която владееше престъпния свят във Флорида и Невада, и за ЦРУ, чиято цел беше да възпрепятства на всяка цена разпространението на левите идеи в Латинска Америка.

– Партизански движения има в почти всички страни на континента. Сама разбираш, че не бива да се допуска друга революция като кубинската наблизо – обясни ми той.

– Какво общо имаш ти с това? Какво вършиш за ЦРУ?

– Транспорт от време на време, полети, за които не бива да се знае. Събирам информация от кубинците и от хората, каквито имам навсякъде, нищо важно.

– Плащат ли ти?

– Малко, но ползвам много предимства. Американците ме оставят да работя, не ме закачат.

Хуан Мартин казва, че под претекста за Студената война ЦРУ сваля демокрации и подкрепя брутални диктатури, които облагодетелстват елитите и тероризират народа. При толкова много несправедливост, неравенства и мизерия комунизмът с право намира почва в нашите страни.

– Много жалко, но това не е наша работа. Хуан Мартин се е наврял в гнездо на червени, които му промиват мозъка.

– Това е Католическият университет, Хулиан!

– Така де, но синът ти е много мекушав.

– Той е и твой син.

– Сигурна ли си? Не си личи...

Такива бяха разговорите, които бързо довеждаха до ожесточени разправии, започвахме с каква да е тема и завършвахме със спречкване...

 

 

 

cover-violetaВиолета (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 368 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн