"Безспорен е театралният успех на смъртта: остава на афиша вечно и премиерата ѝ не се нуждае от никаква репетиция, за да е перфектна." – неслучайно с този цитат от сър Хенри Джордж Брайънт започва новия роман Етюд в черно на Хосе Карлос Сомоса – все пак интригата оплитат няколко случая на убийства на просяци, свързани със света на театъра. Откъсът по-долу ни среща с част от ексцентричното трио, което ги разплита – мистър Х, душевноболен любител на мрака и шаха, неговата болногледачка (и фин разказвач на историята тук) Ан Маккеъри, като по-късно ще се включи и... самият доктор Артър Конан Дойл (о, да, и той като Хосе Карлос Сомоса е лекар по образование, но писател по призвание) – литературните намигвания към създаването на образа на Шерлок Холмс, обаче, не са единствените улики, които водят към изхода от този викториански-ноар лабиринт на човешката психология. Все пак, от предишната среща със Сомоса знаете, че неговите "кутии с истории" крият... още "магически кутии"...
Из ЦИГУЛКАТА
~ 1 ~
Сянката ми се източи в правоъгълника от светлина върху един килим, след което се сгъна и се покатери по облегалката на кресло.
По-нататък – спуснати завеси.
Без жива душа.
Уийдън все така сочеше да вляза. Пристъпих няколко крачки. Къде се вреш, Ани, си казах. Стаята беше просторна, но може би се създаваше такава представа, защото нямаше много вещи. Акуратно оправено легло. Кана за миене на ръце между леглото и комод с голяма ваза. От другата страна – камина с полица и газена лампа, кръгла еднокрака масичка, стол и малък гардероб. В средата – вече споменатото кресло.
Нищо друго. Нито книги, нито списания, нито картини. И не миришеше на луд, този дъх, смесица от животно и човек, на който така бях навикнала в "Ашъртън", а на напластен вдишан и отделен въздух, както една крава би направила с тревата.
– Кажете му нещо – пошепна Уийдън от вратата.
– На... на кого?
Кимна нетърпеливо към креслото.
Изведнъж изпитах страх. Ръцете ми овлажняха и посегнах с едната към шалчето, увито около врата ми.
Не ми се струваше, че се приближавам аз, креслото беше това, което бавно-бавно, сякаш стараейки се да остане забелязано, се присламчваше към мене.
Когато се изравних с него, погледнах.
И видях една кукла.
Бе седнала, без да деформира седалката с теглото си. В полумрака различих остри скули, несъразмерно високо чело, големи отворени очи и – преди всичко – подчертано открояващ се орлов нос.
Останалото – хилаво тяло, напъхано в пижама, халат и пантофи – би могло да бъде отвеяно от някое течение, без цялото да се промени особено. Заговорих с по-голямо въодушевление, отколкото всъщност изпитвах.
– Добър ден, ъъ... Казвам се Ан Маккеъри и съм... новата ви медицинска сестра, много ми е приятно да се запознаем, господин... господин...
– Мистър Х – довърши Уийдън от вратата.
– Но това не е името му, нали? – възразих.
– Няма име – отвърна строго Уийдън.
Това ми се стори абсурдно. Не пожелах да разпитвам повече. Куклата не помръдваше, затова се наведох да видя лицето му. В здрача забелязах нещо странно в очите му.
– Може ли да дръпна завесите, господине? – попитах, обръщайки се към мистър Х. Но чух незабавния отговор на Уийдън от прага.
– Не. Излизайте вече.
Напрежението в тона на Уийдън ме учуди. Излязох след един реверанс и Уийдън затвори вратата.
– Защо не може да се дърпат завесите? – попитах.
– Мистър Х не желае. Той е странен индивид. Не съм запознат с подробностите: за тях по-късно ще ви информира доктор Пънсънби.
И си избърса челото с кърпичка, сякаш бяхме посетили бърлогата на опасен звяр. Помислих си: Личи, че знае подробностите, но не иска да ми ги каже.
В края на краищата Уийдън е счетоводител, си казах. Отношението му към душевноболните беше белязано от предразсъдъци. Какъвто не беше моят случай. Реших, че се чувствам подготвена да поема господин Безименен.
~ 2 ~
Хети Уолтърс ме заведе в бъдещата ми стая в "Кларъндън" – една от петте стаички на таванския етаж, отредени за медицинските сестри.
Ако кажех "без излишества", нямаше да съм точна.
Беше гола и миниатюрна. Имаше огледало в половин ръст върху масичка с чекмедже и размери тъкмо колкото да се побере и леглото до нея. Светлината се сипеше от капандура на наклонения покрив. Живяла бях и на по-лоши места.
Бяха успели да вместят и леген с топла вода на пода, гъба и хавлиена кърпа. Багажът ми, както и една сгъната униформа нарушаваха опрятността на леглото. Съблякох си роклята, измих се и огледах униформата. Имаше една chemise, колан за жартиери, дълги чорапи, камизолка, траурночерна рокля с широки поли, бели нагръдник, престилка с презрамки, с джобове и принадлежности на колана, колосани маншети и якичка, ниски обувки. Имаше и една смяна от онова, което жените използваме интимно и без което минаваме само по тъмно в брачния живот.
Иначе човек може да иде на театър, за да види жени дори без тази последна защита на добрите нрави. Предполагам, че вече го знаете. Аз само информирам.
Тъй като съм зряла и не особено привлекателна жена, липсваха съсипатели на изкушението: нямаше нито корсет с връзки, нито корсажни брони, нито – слава тебе, Господи! – касинка с широка козирка, закриваща половината лице. Моята касинка беше просто висока, архиепископски тип. Когато се коронясах с нея, зле полираното огледало ми върна странно отражение.
Бях и не бях аз. Макар униформата да ми беше що-годе по мярка, ми придаваше странен вид. Любопитен е ефектът на костюмите, как нещо ти отнемат и едновременно с това нещо ти дават, сякаш си актриса, изпълняваща някаква роля. Високата яка скриваше белези, които оставаха на заден план, поне за момента.
Този образ ме накара да се усмихна.
Вече бях медицинска сестра на Кларъндън Хаус.
Доктор Пънсънби още не беше дошъл, тъй че си казах просто да се залавям за работа. И първото, което щях да направя, беше да видя хубавичко на дневна светлина очите на оня господин, както и да се казваше, защото беше пациентът, за когото бях дошла да се грижа.
С това намерение се изкачих по покритите с килим стълби, като повдигах краищата на новата си пола, отидох до последната врата, почуках леко няколко пъти и отворих, както бе направил господин Уийдън, но този път с увереността, която ми даваха отговорностите ми.
Въпреки всичко отново изпитах притеснение сред полумрака и мълчанието. Какво искате да ви кажа: онова обърнато с гръб кресло беше малко плашещо. Още повече когато затворих вратата. Сякаш загасиха светлините в тунел.
– Мистър... хъм... Х, идвам да прегледам очите ви за момент. После ще придърпам обратно завесите, ако желаете.
Не последва отговор. Споходи ме странен спомен: баща ми, в гръб, на писалището си, работи в пристанищните канцеларии. Имаше още няколко писалища в онези канцеларии – които сега, в паметта ми, ми се струваха безкрайни, – а в неговата облегалката бе откъм входа. Аз виждах раменете на сюртука му, черната, изключително черната му коса, черна колкото... колкото очите на парцаленото мече, което веднъж ми подари. Избих този спомен от главата си, докато вървях към прозореца.
– Има нещо, което се нарича "море" там, отвън, знаете ли? – казах. – Гледката му действа разпускащо и изобщо е приятна... – хванах завесите и тогава един тих, но много ясен глас прозвуча зад гърба ми.
– Не.
Обърнах се. Значи, говорел. Седеше там изправен, едновременно дребен и достоен, чертите му – забулени от мрака, уплътнен от собствената ми сянка.
– Извинете, господине?
– Не дърпайте завесите.
Съвсем ясно, бих казала звънко, произношение, без емоции. Спокойна заповед като молба.
– Мога ли да знам защо, господине?
– Харесва ми да са спуснати, така се съсредоточавам по-добре.
Загледах се за миг в изправения в креслото силует. За какво му беше да се съсредоточава – си помислих. Ама че глупост. Бях свикнала с абсурдните молби на душевноболните, много подобни на детските капризи. Желателно беше да ги игнорирам, когато бяха в ущърб на здравето. Казваше го Флоранс Найтингейл, учителка на медицински сестри: пациентът има нужда от свеж въздух и светлина.
Обърнах се към прозореца и сграбих завесите.
– Ще стане бързо. После отново ще... "се концентрирате".
Когато ги дръпнах, примигнах не толкова от блясъка – продължаваше да вали, денят беше сив и нямаше слънце, – колкото от облака прах, който внезапно ме връхлетя. Разбрах, че никой не бе дърпал, нито изтупвал тези завеси от месеци. Видях се отразена с монументалната ми касинка в стъклените правоъгълници на мръсен двукрил прозорец. Пейзажът се размиваше от вътрешната прах и дъжда, но можеше да се различат стволовете на дърветата в градината, стената на имението и по-нататък сивотата на плажа. Никой не бе мил и прозореца. Онзи мъж го бяха оставили на съдбата му в елитния "Кларъндън" само за да угодят на абсурдните му мании. Извърнах се да погледна креслото и се отдръпнах от светлината, за да видя седящия в него.
Много слаб и нисичък, но главата беше друго нещо. Издигаше се над него като корона. Високо чело, костеливи скули, малка брадичка и за венец – вече споменатият орлов нос. Нямаше вид да е бръснат, по-скоро май никога не бе имал брада. Дребно, почти детско тяло; глава голяма, на възрастен. С първото ти идваше да си играеш; втората те караше да изпитваш уважение.
Да, беше малко странен, но какво от това?
Всеки е някакъв. И моят нос е възголям, очите ми са близко поставени, а брадичката ми – вдадена назад. В училище ми викаха Невестулката. Не смятах, че мистър Х беше повече или по-малко странен от всеки друг.
Но очите му ме втрещиха.
Дясното беше почти безцветно синьо, като празен аквариум. Като се понаведох, видях, че видът му се дължи на огромния ирис, заемащ почти цялата предна повърхност на очната ябълка. Затова пък ирисът на лявото бе обграден от гъст червен къпинак, наподобяващ рисунка, която на всяко друго място, което не е око, би изглеждала красива. Едно синьо и едно червено око. Комбинацията беше забележителна.
– Приключихте ли? – прошепна почти без да отлепи устни.
– Какво, сър?
– Да ме разглеждате.
– Ами... да, сър.
– Тогава ще ви помоля да дръпнете обратно завесата, благодаря.
Послушах го. Не исках да го дразня повече. Но не ми беше приятно да гледам онова зачервено око, клиничното заключение за което ми изглеждаше очевидно: кръвоизлив.
– Сърби... ли ви? – попитах едва чуто.
– Кое?
– Лявото око... Сърби ли ви? Затова ли не искате да откривам прозореца?
Примигна за първи път. Ако това въобще беше примигване. Направи го много бавно, сякаш опитваше с наслада тъмнината.
– Това с окото ми е по рождение, мис Маккеъри. А сега придърпайте завесата.
Знае името ми, си помислих. Там, седнал, без да шукне, и мълчалив като странно цвете в саксията си, той внимателно следеше ставащото наоколо му.
Етюд в черно (превод Захари Омайников, корица Стефан Касъров, 448 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
