"Твърде съм уморена, за да се беся сега. Ще го оставим за утре." – да, такива фрази са често срещани в абсурдните истории на Юнас Юнасон и новия му роман Пророчицата и идиотът не прави изключение. Един кемпер, едно околосветско пътешествие, куп ексцентрични персонажи (като 75-годишната инфлуенсърка Агнес) и абсурдни ситуации като срещи с Барак Обама, Пан Ки-мун и с руската мафия... да, всичко намига към хумор, сатирата и забавата от серията за Стогодишният старец, който..., но този път Юнас Юнасон ни кани на... Свършека на Света – о, да, изчислен е от запалената по астрофизика учителка Петра, но пък и вече е изживян в личен план от вещия в кулинарията, но не и в Живота, Юхан... и така, запознайте се с Пророчицата и Идиотът...
Глава 3
Петък, 26 август 2011
Остават дванайсет дни
Мракът се спусна над паркинга, който беше съвсем пуст с изключение на един самотен кемпер и следите от гуми на една каравана, дето вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от трийсет и осем годишното уиски. Фурмите с козе сирене, обвити в хрупкав бекон, бяха изядени. Юхан взе две одеяла от кемпера, сложи едно на раменете на новата си приятелка (или поне така му се искаше да я нарича) и се загърна с другото.
– Още дванайсет дни, значи. Гледай ти, говоря си с истинска пророчица на края на света.
– Скоро ще станат единайсет и нещо.
Гостенката бе изпила две трети от съдържанието на бутилката, а останалата една трета, погълната от Юхан, се оказа достатъчна, за да го накара да философства.
– Единайсет или дванайсет дни... Но защо ще се бесиш преди това. Не трябва ли да е обратното?
Протегна ръце и заприлича малко на Исус.
– Не трябва ли точно сега да прегърнеш живота. В малкото оставащо време.
Пророчицата не беше толкова ентусиазирана.
– Прегръщай каквото си искаш. За мен това биха били същите единайсет нещастни дни като останалите единайсет хиляди петдесет и два дни преди тях. Обясни ми какъв е смисълът от тях, ако можеш.
– Какво е станало преди единайсет хиляди петдесет и два дни?
– Родила съм се.
– Олеле.
Жената продължи:
– Не мога да повярвам, че всичко ще свърши, преди изобщо нещо да е станало.
– Какво да е станало?
– Казах нещо.
– В смисъл?
– Аз съм гимназиална учителка! Или бях, преди да се махна оттам. Никой не ме слуша какво говоря. Не станах професор. Не познавам любовта. Дори не съм казвала "обичам те" на някого. Не че това щеше да промени нещо.
– Можеш да ми го кажеш на мен, ако искаш.
– Би било хубаво да не са празни думи.
После обаче смекчи тона.
– Признавам, че уискито беше хубаво. И лекото хапване. Как го приготви? В кемпера?
– Обичам да готвя. И да чистя.
Дали тя не се усмихна, докато си сипваше последните капки от бутилката?
– Страхотна комбинация. Имаш ли си и друго име освен Идиота?
– Разбира се, че си имам!
Сега вече тя със сигурност се усмихваше.
– Нека да си формулирам въпроса по друг начин. Как се казваш?
– Казвам се Юхан Валдемар Льовенхулт. С ударение на Юхан. А ти?
– Казвам се Петра Роклунд. С ударение на Петра.
– Приятно ми е да се запознаем, Петра.
Юхан повдигна празната си чаша към гостенката.
– Не бих се изразила чак така – промълви тя.
После пияната и изморена пророчица се облегна назад и затвори очи.
Ама да не би да заспиваше? Юхан се притесни. Какво да прави сега? Не можеше да я остави на стола за къмпинг, през нощта щеше да стане много студено, дори да я завиеше и с второто одеяло. А и нямаше как да вкара спяща непозната жена в кемпера си, без тя да се е съгласила.
– Петра? Ехо?
Дълбоко дишане.
– Не можеш да... Петра? Искаш ли да ти покажа как правя фурми с козе сирене?
И това не помогна.
– Петра!
Какво да прави?
– Петра, обичам...
Тук тя трепна. Любовта, или липсата на такава, явно ѝ повлия.
– Кого обичаш? – промърмори тя, без да отваря очи.
– Улични ъгли.
Клепачите ѝ се повдигнаха.
– Кой може да обича улични ъгли?
Будна беше! Сега само трябваше да не я оставя.
– Е, обичам е може би силно казано, но винаги много съм ги харесвал. Още откакто работех като пощальон. А може би и преди това. Заставаш на ъгъла и гледаш в едната посока, после в другата. Не знаеш накъде да поемеш. Чувстваш го като съдбоносен избор всеки път. Има нещо красиво в това, трудно ми е да го обясня.
Гостенката не изглеждаше много доволна, че са я събудили, за да обсъжда поетичната красота на кръстовищата.
– Говорех за обич между хора.
Юхан отново се замисли.
– В такъв случай бих казал Фредрик, брат ми. Той ме е научил на всичко, което умея.
Петра хвърли поглед на кепмера.
– Като например да караш кола?
– Точно на това не. Инструкторът от шофьорските курсове ме научи. Който накрая се държа доста неприятно. Аз съм безнадежден случай не само в мисленето, но и хич не се оправям с технологиите. Ами при теб? Кой е голямата ти любов? Онзи Малте ли?
Само при напомнянето на собствения ѝ разказ Петра отново се почувства уморена. Отново затвори очи.
– Не, не, недей, Петра! Имам много хубаво допълнително легло в кемпера. Може да спиш на него.
След като и това не помогна, той допълни:
– Може би даже имам някоя излишна кука вътре. Хайде да я потърсим.
Ето! Отвори очи. Бавно се надигна. Позволи на новия си познат да я подкрепя, докато се качваше по стъпалата към вратата на кемпера. Справи се както с първото, така и с второто. Беше вътре. Последното, което каза, преди да заспи с дрехите, беше:
– Твърде съм уморена, за да се беся сега. Ще го оставим за утре.
Пророчицата и идиотът (превод Радослав Папазов, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
