"Водата, планината и местата, в които не влизат често хора." – това е отговора на актьорът, сценарист и режисьор Валери Йорданов на въпроса "Какво обичаш" – въпрос, който му зададохме преди време, но и емблематичен въпрос за сюжета на дебютния му (като сценарист и режисьор) филм Кецове... Всъщност, като че ли, Валери Йорданов най-много обича Истории – такива миришещи на реалност, дишащи Живота, саможиво разказани... като на героите от Кецове или като "незаснетите" разкази в дебютния му сборник Гризачи... Като историята на дядо Косто, внука му и тяхното куче Джони, разказана в откъса от Гризачи по-долу...
Из разказа ДЖОНИ
Джони вече е стар. На дванайсет години е, почти колкото внука ми, но кожата му е по-тъмна. Иначе е жилав и пъргав и като него обича да тича след хора, топки и птици, да яде малко и да се прибира, когато му скимне. По същия начин се вълнува, като срещне някоя "симпатична госпожица" и подобно на внука ми крие притесненията си с възпитано и свенливо държание и гледане в земята. Големи сладури са и двамата, много ги обичам. Джони е куче и е мелез. Кръстоска е между дратхаар и сетер, но не се плаши от по-едри животни. Внукът ми е човече, но също е някакъв мелез – във вените му има турска и българска кръв, майка му носи и малко казашка, а той учи английски... Аз съм си българин. Казвам се Косто, на седемдесет и шест години съм и цял живот се занимавам с дърводелство, със земя и с кучета. Ловец съм, от дете съм такъв, което много познати твърдят, че не приемат. Аз им се усмихвам и ми е жал, без да се дразня – къде са живели, какво са яли и как са израснали.
Джони започна с припадъците си преди една година. В началото помислих, че е от жегата и дългото тичане в царевицата. Вървяхме и внук ми ревна зад мен: "Дедооо... виж го Джони!". Погледнах през рамо и видях малкия да се държи с две ръце за главата и да се клати от кръста нагоре, а кучето лежеше в краката му. Лапите му конвулсивно подритваха въздуха, а очите му опитваха неистово да влязат под горните клепачи. Издаваше и някакво кашлящо хъхрене, като че ли някой е стъпил на гърлото му. Оправи се сам след пет-шест минути, но внук ми плака до вечерта и после не спа цяла нощ. Малкият ставаше и притичваше до сайванта да чуе дали Джони диша, да го гали и мокри с вода, даже чух, че песен му пя тихо, и накрая си постла черга в сеното до него. Много ме хвана яд. Въпреки че Джони ми е най-близко другарче отдавна, яд ме хвана, че и внук ми се измъчи оная нощ...
След два дни Джони пак припадна, както си лежеше в двора, и малкият пак изпадна в истерия. "В живота, сине, е така... Днес идва, утре си отива. Трябва да си готов за това", опитах се да го уча аз, а той ме погледна, сякаш каза: "Я се разкарай бе, дъртак!". "Верно е – казах му, – можеше и да е по-зле! Ами ако аз или баба ти бяхме тупнали така...?" Въобще не се успокои "мъдро" внукът ми. Погледна ме пак злобно по детски и каза: "Ти и баба ми сте на сто години! И сте вечни, и сте двама. А Джони е сам. И не може да ми каже, когато му е зле. Вие можете, а той – не!". Обидно ми стана, млъкнах и... тогава го реших.
Джони припада още много пъти преди края на лятото. Когато внук ми си тръгна с баща си за София, натоварих кучето в багажника и го откарах. Бях казал на сина ми какво съм решил, но той не беше сигурен как ще го приеме детето. "Ще му обясня, като порасне", отвърнах и после карах много дълго. Кучето не издаде и звук в багажника. Усещаше, че става нещо извънредно, но не се уплаши, защото ме обичаше и имаше пълно доверие във всичко, което му правя. Докато карах, нещо ме стисна за гърлото и пуснах сълза, но пушката ми вече лежеше на задната седалка. Джони много обичаше мириса на барут и смазка, а когато видеше цевите, въртеше щастливо опашка. Намерих го това кутре преди много години в полето, самò, гладно и малко, но ми изръмжа и се озъби и го прибрах в раницата. Разбрах, че има характер. Оттогава постоянно сме заедно, а жена ми и снахата се мръщят гнусливо, като правя някои смешки на внука. Например: изял съм вечерята си, подвиквам тихо "Джони!", кучето влиза с "работна походка", облизва до блясък чинията ми и ми я подава със зъби. Аз я подавам на внука да ми сипе в нея компот за десерт и му казвам, че посудата е вече хигиенизирана от езика на ефрейтор Джони Костов. Или: на лов сме и ако някой от останалите авджии удари фазан или заек, Джони пръв тича, намира го и прави смешки.
Бяга с дивеча от останалите кучета, минава покрай всички ловци и спира до стрелеца, който го е уцелил. Оставя плячката в краката му, умилква се и когато човекът понечи да си я вземе, Джони я грабва пак и спринтира към мен. Аз отварям раницата, той пуска в нея със скок плячката си и започва да лае заплашително към собственика ѝ – да се прости с дивеча. Голям смях пада... падаше. И всички го обичаха тоя Джони и той ги обичаше, най-вече внук ми.
Пак пуснах сълза. Стигнахме. Полето беше ожънато и пусто. Лекият вятър разреждаше жегата и носеше по малко слама със себе си. Отворих багажника, кучето слезе с готовност и ме погледна. Погледна и пушката, сякаш се усмихна, и започна нетърпеливо да върти старата си опашка. Огледа полето за евентуална мишена, погледна ме пак и излая подканващо. И аз го гледах и му се усмихвах, а гърдите ме стегнаха. Като че железен обръч някой опъна и дръпна назад, та въздухът ми спря и гърлото ми се запуши с... тиня. Започнах да псувам наум и ветеринаря, и колегите, които ми дадоха стотина версии по случая, а накрая ме посъветваха да... "да не се мъчи животното, старо е". И себе си напсувах. "Дай, Джони, търси...!", казах му тихо, той наведе глава и тръгна, душейки, на зигзаг пред мен. Гледах след него. Изглеждаше безкрайно щастлив. Не можах. Помислих тогава, че пак получавам инфаркт, но гърдите ме отпуснаха и вдишах леко от топлия вятър. Извадих патрона от пушката, качих се в колата и потеглих към село. Дотам имаше поне трийсет километра, а Джони не затича след колата. Спря се в средата на полето и просто загледа объркан след мен, смалявайки се в огледалото ми.
Два дни се успокоявах, че кучето си е куче, че то си има своя съдба, ще си я изживее някак, ще се оправи или че не съм аз Господ, та да решавам да му отнемам живота. После започвах да се псувам: "Ами като не си Господ, защо го остави, бе?! Първо го намери, после му се радвà и накрая, като дойде лошото, заряза го като непотребно сираче. И теб да те зарежат така, караконджул дърт!". Всичко това – наум, а жена ми мълчеше с разбиране и не споменаваше кучето. Не влизах под сайванта да не му гледам колибата и да не се сещам, а на втората вечер ми се обади внукът от София и първо попита: "Джони как е?". "Добре е", казах и се закашлях силно, за да не се разплача и да не усети. Сипах си чаша вино после и реших – като съмне, отивам да си го търся. На сутринта ме събудиха силни викове. Жената крещеше на двора, тя е доста гръмогласна, като се вълнува: "Боже, божее... божкеле...!". Джони беше на портата! Целият мръсен, набрал тръни и кърлежи в козината, въртеше кална опашка и се усмихваше. Над трийсет километра го бях откарал далече, в багажник, без да вижда път и посока, и той... седеше пред портата. Поплакахме си и двамата, докато го прегръщах и целувах и къпех, а той само ме буташе с влажна муцуна, хилеше се и сякаш питаше: "Защо бе... дъртак ?!". Щях да получа инфаркт от щастие.
Това беше миналото лято, а това лято умрях. Скучно и банално умрях – получих инфаркт. На седемдесет и шест години, бях изкарал двата възможни преди доста време и погребаха ме добре, и съм доволен – авджиите гръмнаха с пушките на изпроводяк, а внукът даже ми попя. Обичам я тази песен...
Гризачи (корица Стефан Касъров, 120 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Срещите с Валери Йорданов и Гризачи са на:
31 август | Аполония 2022, 19:00 в Художествена галерия, Созопол
12 септември | София, Кино Кабана, 19:00
12 октомври | София, Топлоцентрала, 19:30
