"Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни." – да, вторият роман Онова, за което не искам да мисля на нидерландската писателка Йенте Пòстюма разказва историята и силната връзка между двуяйчни близнаци през призмата на дневниците на Едно, ала разкодирани от очите и потока на мисълта на Две... Онова, за което не иска да мисли Две, всъщност, е вплетено фино (запазена марка на целия роман, номиниран за наградата на Европейския съюз 2021) в откъса по-долу – самоубийствата и най-вече самоубийството на Едно – като ни връща към 12 юли 1993 година (ден без самоубийства в Ню Йорк), към Кулите-близнаци и други двойни метафори...
В националното проучване за нивото на щастие нашето село се класира малко над средното за страната. Или малко под средното, забравила съм. Във всеки случай пазя топли спомени от летата на село. Брат ми – не. До последно се ядосваше, когато заговорех за фонтана на площадчето, за децата, най-малките – голи-голенички, по-порасналите – пооблечени, и за блестящо розовия бански от две части, който леля ми беше донесла от Ню Йорк. През 1990-а – годината, в която с брат ми навършихме десет, годината на блестящо розовия бански – в Ню Йорк били извършени 2245 убийства. Самоубили се 596 души. В същата година няколко момчета добиха навика да приклещват брат ми, докато играе на фонтана, и да му смъкват банския, така че да се прибира вкъщи по голо дупе.
Ню Йорк познава и дни без самоубийства. Те не се празнуват шумно, не се обявяват предварително. 12 юли 1993 година е бил такъв един ден – ден без самоубийства в Ню Йорк. Научихме го следващия следобед от телетекста. Тъкмо се бяхме прибрали от полето зад супермаркета, където се извисяваше строителен кран. Според брат ми машината била висока поне петдесет метра. Какво ли е да се качиш най-горе?, почудих се аз. Зад мен забръмча мотор и когато се извърнах, видях работника от месарския отдел да отпрашва с мръсна газ. Врявата, която вдигат моторите, казва брат ми, не е необходимост, а чиста фукня. Когато отново обърнах лице към крана, брат ми вече се катереше по конструкцията. Сведох поглед към земята, към тревата под обувките си и не отместих очи, докато не ме заболя вратът и брат ми не тупна на крака до мен. Виждат се градът, каза, и реката, и всички завои, които прави тя, докато стигне града.
Красиво ли беше? попитах.
Беше най-вече далече, отвърна той.
Същата вечер, преди да заспим, той подхвърли: И днес беше ден без самоубийства.
Между 2000 и 2015 година броят на убийствата в Ню Йорк спаднал осезаемо. За сметка на това броят на самоубийствата се покачил. Сред най-популярните начини да си отнемеш живота в Ню Йорк станали обесването, задушаването и хвърлянето от голяма височина. Делът на онези, които се размазвали на паважа, се понижил. Въпреки това и до днес скачащите от висок етаж в Ню Йорк са повече откъдето и да било другаде в Съединените щати. Осем пъти повече, ако трябва да сме точни.
Може би Ню Йорк дължи този рекорд на Уол Стрийт, където във времена на рецесия мениджъри на хедж фондове се хвърлят поголовно от прозорците. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията служителите на Уол Стрийт са изложени на четиридесет процента по-висок риск да посегнат на живота си. По природа бизнесмените на Уол Стрийт са изключително амбициозни хора, перфекционисти, които се отъждествяват с работата си и непрекъснато се сравняват с колегите си.
Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни. Разправяха, че аз съм лежала зад него, а левият ми крак бил сгънат към лявото рамо. Затова не съм се появила веднага. Всъщност ни очаквали месец по-късно, но брат ми тръгнал да се ражда, та се наложило да изляза и аз.
Дълго време, дори след като научих за еднояйчните и двуяйчните близнаци, гледах на факта, че с брат ми не си приличаме, като на недъг в резултат от ранното ни раждане. Мислех си, че деветият месец служи за заличаване на разликите.
Брат ми беше по-подвижен, говореше по-високо, палеше се повече. Мяташе каквото докопа, блъскаше врати и риташе мебели. След подобен изблик се затваряше в стаята си и когато слезеше пак долу, се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено. Нашите просто го наблюдаваха и от време на време възстановяваха повредите. На мен те отделяха повече внимание. Аз настоявах да ме утешават, когато съм тъжна, и докато ме утешават, да не надничат към вестника или телевизора. По онова време още давах израз на всяко свое чувство, без да знам, че не се прави така. Когато говореха за мен, ме наричаха драматичната актриса. Брат ми беше своенравният. За всичко беше по-осведомен от мен. Така и не го чух да възкликва: Сериозно?!, докато му разказвах нещо. Или пък: Боже, нямах представа! Най-често отвръщаше: Знам. А ако не знаеше, просто си мълчеше.
Северната кула беше кръстена Световен търговски център 1, а южната – Световен търговски център 2. Северната беше висока 417 метра, докато южната беше два метра по-ниска. Световният търговски център 1 имаше антена на покрива. Довършен бил през 1972-ра, година преди втория, който пък си нямаше антена. За кратко първият бил най-високата сграда в света, докато през 1973 година в Чикаго не се възвисила 442-метровата Сиърс Тауър. Кофти за Световния търговски център 1. Ала кое е по-неприятното: да си държал първенството за кратко или никога да не си се докосвал до този рекорд, защото съседната сграда те е засенчила от самото начало?
Онова, за което не искам да мисля (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
