Home / Рубрики / Литература / Пчелно семейство | Аня Мугерли
A+ R A-
22 Ное

Пчелно семейство | Аня Мугерли

Оценете статията
(15 оценки)
   
Пчелно семейство | Аня Мугерли Пчелно семейство | корица, детайл © Андреа Кожухарова, Капка Кънева | илюстрация в текста © Misha Mar

"Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си?" – да, народните обреди и тяхната ритуална същност са на фокус и в седемте разказа от втория сборник Пчелно семейство на словенската писателка Аня Мугерли, което ù донася и Европейската награда за литература през 2021 година. Да, в откъса от разказа Прошки по-долу става дума за маските, кожусите и чановете на кукерите, но всъщност говорим за ритуалната същност на Семейството... за безграничността на формите, които Семейството може да приеме и изпълни... за идеите, метафорите и символите, които Семейството може да въплъти... или както казва героят от разказа Прошки: "... тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала." – повече за безграничното Семейство на литературата ще разкаже и самата Аня Мугерли докато гостува на Софийския международен литературен фестивал, а сега...

 

 

Из разказа Прошки

 

Чувам от улицата звънтеж от кравешки хлопки и преди да успея да се скрия между къщите, те ме застигат. Наметнали овчи кожуси с чанове около пояса, дрънчащи пронизително при подскоците им, с извити рога на главите и с шарени ленти, които като поли обгръщат краката им и неспирно се развяват на студения февруарски въздух. Как можах да забравя, че са Прошките? Почвам да се потя, куфарът в ръката ми натежава. Спирам на място с надеждата, че ще ме отминат, но изведнъж бивам въвлечен в дивашкия им танц. Огромни очи ме гледат иззад маската, а най-отвратителен е дългият червен език, който стърчи от процепа на устата и имам чувството, че иска да ме шибне като камшик. Когато вече не издържам, се емвам напред. С куфара пред себе си си проправям път като с щит. Стърча с тялото си сред тях, на бузата си усещам допира на козината и за миг тя ми се струва почти мека. Не се оставям на илюзорността. Побягвам с всичка сила, колкото ме държат краката, тичам както когато бях на седем години, тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала.

В моето детство баща ми и аз бяхме като братя. Никога не го наричах "татко", а винаги по име – Саша. Мама се опитваше да ме откаже от това. Не разбирах защо. Бащата беше онзи, който издаваше заповеди и наказваше, така както го правеха бащите на моите приятели. Саша никога не ме наказваше, дори да бях направил някоя голяма беля. Три, дори четири пъти се нанасях в него, а беше по-голямо дете от мен. Заедно се криехме от мама в гаража или в сеновала на съседите, докато денят не превали във вечер и дотогава невероятно се забавлявахме. Ходехме из гората, от клонки на леска си правехме саби и си играехме на рицари. Късно вечер се промъкваше в моята стая, където му четях книги или завъртахме някоя игра, докато смехът не ни издадеше и в стаята не влезеше мама. Аз трябваше да лягам в леглото, а Саша с дяволита усмивка излизаше от стаята ми. През стената чувах движенията му в кухнята, където всяка вечер си постилаше на дивана. Че не спеше в една и съща стая с мама, като дете изобщо не ми се струваше странно. Запитах се за това доста по-късно, когато почнах да си давам сметка за по-различни нюанси, каквито животът ти донася. Удовлетворителен отговор обаче не получих никога. Дори да го бях попитал, Саша нямаше да може да ми отговори; от устата му от време на време излизаше по някое кратко изречение, но нищо по-цялостно. Никога не посмях да попитам и мама за това. Но знаех, че поне веднъж Саша е трябвало да преспи в стаята ù, за да се появя аз.

Къщата на моето детство е сякаш в нова премяна. Сега капаците на прозорците са зелени, балконът е украсен с цветя. Откакто родителите ми ги няма, в нея живее родственица на мама със своето семейство. Докато ù гостувам, любезно ми отстъпва крайната стаичка, в която майка ми обикновено шиеше. Сега в нея има тясно легло. Поставям куфара си на шкафа под прозореца. В този шкаф са пакетите, които Саша ми изпращаше: по един всяка година, откакто не живеех у дома. Прозорецът е точно над покрива на гаража – той си е същият, както го помня. Източната стена встрани от къщата е все така черна от огъня.

Някой чука на вратата на къщата и по звуците разбирам, че са кукери, събиращи дарове от къщите. Страхът ми е смешен. Чак сега забелязвам на стената малко огледалце, много приличащо на онова, което Саша слагаше пред себе си, когато се бръснеше. В него съглеждам лицето си. Смешен си, казвам си със симпатия. Подът се тресе от тежките стъпки. Звуците, достигащи до мен през затворената врата, като че ли са от някакъв друг свят. Погледът ми се отмества към шкафа под прозореца. Обзема ме страх като седемгодишен. Минава ми през ум да вдигна капака и да се промъкна вътре, в мрака, на безопасно място. Нещо дребно се изтърколва на пода, след това всичко утихва. През затворения прозорец чувам как гласовете се отдалечават. Преди да се скрият зад ъгъла, отвръщам поглед от прозореца и отново съзирам лицето си в огледалото. Смешен си, си казвам почти с отвращение. Когато най-сетне отварям вратата на своята стая, на пода откривам орехови ядки.

Саша беше селският шут. Най-вежливите, когато го срещнеха на улицата, му се усмихваха; най-злобните измисляха клевети по негов адрес. В нашето село имаше традиция момчета, които още не са участвали в ергенско парти, ако ги срещнат на улицата след вечерните камбани, да ги "изперат". Което означаваше, че грабват момчето и го бухват в коритото на селския мегдан. Не знам на кого му бе хрумнало да приложат същото и на Саша. Макар да не съм бил свидетел, от разказите са ми се врязали в съзнанието образи, които и сега виждам: нужни са били четирима, за да го грабнат, понеже Саша беше дангалак. Двама изливат върху него две корита леденостудена вода – било е през ноември – след което го хващат и потапят главата му в трето корито. Из селото се носели виковете на Саша. Мама му позволи тази нощ да спи в моята стая на дюшек, който сложихме на пода.

– Нищо не сме докосвали – казва ми родственицата, когато споменавам, че искам да разгледам гаража.

Отварям вратата и влизам в света на Саша. На стената една до друга висят маски, всяка различна. Работната маса стои до почернялата стена. На нея прилежно са подредени длета. В ъгъла на пода има купчина стружки, сякаш Саша току-що е бил тук.

Единственото време през годината, когато към Саша всички се отнасяха по друг начин, бяха Прошките. За участниците в ергенското парти той правеше маски, всяка година нови. Още от ноември почваха да се изреждат при него и да му изразяват желанията си. През декември, когато дните ставаха къси, се захващаше за работа. Почваше рано сутрин и привършваше късно вечер. Докато работеше, сякаш забравяше за мен. Под големите му длани една след друга се появяваха маските. Като ги погледнех, настръхвах.

commen3

Всяка поредна ми се струваше по-страшна от предишната. Много по-късно, когато пораснах, си помислих дали пък маските не бяха отражение на онова, което изпълваше въображението на Саша и което никога не успя да ми покаже. Като дете не припарвах до гаража – заобикалях го отдалеч. През тези три месеца Саша ми ставаше чужд и ако мама ми кажеше тогава да го наричам татко, а не Саша, най-вероятно щях да се съглася. За моя изненада участниците в ергенското парти започваха да се държат към него различно. И помен нямаше от "Саша – будалата наша". Вместо задявки, разговаряха с него нормално, потупваха го по рамото, наливаха му чаша и го канеха да седне при тях. Докато не влезеше мама и не изтръгнеше чашата от ръцете на Саша. Нещастници, не знаете ли какво може да му докара алкохолът?

Макар да не беше според правилата, понеже Саша бе женен за майка ми, го приеха сред ергенуващите. Никога няма да забравя деня, когато тези грозници нахлуха в училищния двор и ни подгониха. Крясъците отекваха в стените и ме оглушиха до такава степен, че онемях от ужас. Звънтенето ме следваше, сякаш кравешките чанове бяха окачени на мен самия и в мига, когато тъкмо щях да се втурна през вратата в училището, около кръста ме хванаха яки ръце. От гърлото ми се изтръгна вик и усетих как гласните ми струни вибрират. Пред очите ми ръцете се превърнаха в лапи. Във врата ми дишаше чудовище от друго измерение и усетих как ме повлича със себе си в някакво отдавнашно минало, откъдето няма връщане. Опитах да се отскубна, когато познах ръцете. Изгризаните нокти и малките ранички от горната страна на дланите винаги бих познал.

Саша, пусни ме. Махни се оттук. Не искам да те виждам повече! – И хукнах, сякаш спасявах живота си.

Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си? Пространството около мен се стеснява и споменът ме стисва за гърлото. Затворя ли очи, виждам Саша с кожуха и с дървената маска на лицето. Езикът му гъвкаво се извива, докато скача на селския мегдан като луд. В особен транс се слива с останалите кукери и танцува дивашки танц. Когато и да го погледна, бих си помислил, че е един от тях, някой, който най-накрая е намерил своето място под слънцето, но ако внимателно се вгледам в процепите на неговата маска, мога да разпозная бяло-сините му очи. Не е само един сред тях – Саша е този, който не успява да продължи започнатия от останалите разказ, затова никой не го взима насериозно и който, докато обядва, си оцапва ризата, та се налага майка ми да го преоблича като дете. Саша е дете, пленено в тялото на възрастен мъж. Срамът от него ме опари като огън. Докато седях на баира над селото и следях как от мегдана, на който запалиха огъня на Прошките, в небето се издигаше тъмносив дим, се заклех, че никога през живота си няма да го нарека "татко".

 

 

 

cover-pchelno-semeistvoПчелно семейство (превод Людмил Димитров, корица Андреа Кожухарова и Капка Кънева, 168 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Аня Мугерли и Пчелно семейство е на Софийския международен литературен фестивал | 9 декември, НДК

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн