Home / Рубрики / Литература / Пътеписът на един котарак | Хиро Арикава
A+ R A-
16 Дек

Пътеписът на един котарак | Хиро Арикава

Оценете статията
(16 оценки)
   
Пътеписът на един котарак | Хиро Арикава Пътеписът на един котарак | Япония, 2018, 118 мин © режисьор Коичиро Мики

"Хората имат различен вкус по отношение на котките" казва главният герой Сатору от романа Пътеписът на един котарак на японската писателка Хиро Арикава, но и "Котките имат различен вкус по отношение на хората" би му отвърнал истинският герой на тази книга, а именно котаракът Нана. Да, мъдрите, иронични и доста детайлни наблюдения на Нана върху нещата от Живота тук служат за цялостно опознаване на Човека – все пак често научаваме повече неща за себе си, гледайки се през чужди очи, пък били те и котешки – и така пътеписът на Нана из страната на човешката Душа лека-полека придобива формата на роман преди 10 години, а после и на филм (през 2018-а), но сега е време да се запознаем със Сатору, Косуке и... Нана, естествено...

 

Из Част 1

Косуке

 

"Прости ми за дългото мълчание..." Така започваше писмото, пристигнало на имейла на Косуке. Бе от Сатору Мияваки, приятел от детинство, отишъл да живее в друг град още докато беше в началното училище. Впоследствие самият Косуке многократно се бе местил от място на място, но приятелството им, колкото и да бе странно, беше оцеляло през всичките тези години. Дори сега, когато и двамата вече бяха прехвърлили трийсетте, все още поддържаха дружески отношения. Можеше да не се видят много дълго, ала щом се срещнеха, разговорът им тръгваше, сякаш се бяха разделили вчера.

"Извинявай, че ти пиша така внезапно... Би ли могъл да вземеш при себе си моя котарак?"

Следваше обяснение как това е любимият му котарак, но поради безизходна ситуация, в която се намира, не може да го задържи и търси на кого да го даде. Накрая Сатору добавяше, че ако Косуке е съгласен да осинови котарака, веднага ще му го доведе, за да се запознаят.

Каква е тази "безизходна ситуация", Сатору не уточняваше.

Към писмото бяха прикачени две снимки на котарака, чиято муцунка бе украсена с две петънца под формата на йероглифа "хачи".

– Ами че той е копие на Хачи! – не се сдържа Косуке и възкликна, докато четеше.

diarycat3

И наистина котаракът от снимката изглеждаше досущ като котето, което Косуке и Сатору бяха намерили в онзи далечен ден. Косуке отвори и втората прикачена снимка – на нея в едър план се виждаше завитата нагоре котешка опашка. Черна, завъртяна като цифрата седем. Казват, че котки с такива опашки носят късмет. Кой го беше казал? Ах, да, въздъхна Косуке. Жена му. В момента я нямаше, беше отишла при родителите си и не се знаеше кога ще се върне. Косуке се терзаеше, но постепенно бе започнал да се подготвя за вариант, при който никога не ще заживеят отново заедно.

Изведнъж му дойде абсурдната мисъл, че нещата може да се наредят по друг начин, ако имат котка с такава "щастлива" опашка. Тя ще обикаля из къщата и с извитата си като кука опашка ще събира оттук-оттам парченцата останало крехко щастие – и кой знае, може би тогава те двамата ще изградят прости, искрени отношения въпреки липсата на дете.

"Май е точният момент да взема любимеца на Сатору", помисли си Косуке. Котаракът от снимката беше много хубав, направо красавец, същински двойник на Хачи. И тази опашка като кука... А и със Сатору не се бяха виждали от сто години.

"Един приятел ме помоли да взема котарака му, какво ще кажеш?", написа Косуке на жена си. Отговорът ѝ бе: "Постъпи както искаш". Доста студено, ала все пак постижение – откакто се бяха разделили, тя бе игнорирала всичките му писма и съобщения.

Косуке се надяваше, че ако приюти котарака, жена му в крайна сметка няма да издържи и ще дойде да го види. В главата му дори се оформяше план, с който да я примами. Тъй като тя обичаше котки, щеше да ѝ се оплаче, че е взел котарака, но не знае с какво да го храни и прочее. Тогава може би тя щеше да се върне от състрадание към животното... така си мислеше Косуке.

Не... Нищо нямаше да излезе. Баща му не понасяше котки. Косуке се усети, че със страх си представя изблика на бащиния гняв, и от негодувание към собствената си мекушавост даже изцъка с език.

Тъкмо това бе преляло чашата на търпението на жена му. Сега вече самият Косуке ръководеше бизнеса и не трябваше да го интересуват настроенията на баща му. Не трябваше, но го интересуваха...

Може би именно инстинктивният протест срещу бащиния авторитет подтикна Косуке да се съгласи да приеме котарака на най-добрия си приятел от детинство.

Без да отлага, Сатору Мияваки пристигна още следващата седмица в почивния ден на Косуке. Караше сребрист миниван и водеше със себе си своя любим котарак.

Като чу звука на двигателя, Косуке излезе на улицата – миниванът на Сатору точно спираше пред студиото.

Косуке! Откога не сме се виждали! – Сатору вдигна ръка от кормилото, протегна я през прозореца и отривисто замаха.

– Давай, паркирай по-бързо! – подкани го Косуке с лека усмивка.

Не се бяха виждали цели три години, приятелят му, както винаги, бе в приповдигнато настроение. Такъв го помнеше още от детските им години.

– Трябваше да отидеш в края. Тук няма ли да ти е трудно да маневрираш?

На паркинга пред студиото под стряхата имаше три паркоместа, запазени за клиенти, но Сатору си избра най-близкото до входа, където бяха струпани кутии и разни други боклуци. Колата на Косуке бе в непавирания заден двор.

– Ами ако дойдат клиенти? Ще стане неудобно.

– Днес е почивен ден. Забрави ли?

Сряда беше почивният ден на фотостудиото, което Косуке бе поел от баща си, ала той бе поканил приятеля си да го посети в събота или неделя, почивните дни на Сатору, който работеше във фирма. Въпреки това Сатору предпочете срядата, за да не му причинява неудобство, а и все пак щеше да бъде с котарака.

За миг Сатору се умисли, слезе от минивана, почесвайки се по главата, и взе транспортната клетка от задната седалка.

– Това ли е Нана?

– Да. Нали ти пратих снимки. Опашката му прилича на седмѝца. Подходящо име, какво ще кажеш?

– Ти винаги си избирал съвсем... буквални имена. Предишното ти коте беше Хачи заради шарките на главата, досущ като покривче на къщичка.

Влязоха в дневната, ала когато Косуке поиска да разгледа Нана отблизо, той заплашително изръмжа и изобщо не пожела да помръдне от клетката. Косуке надникна вътре, но видя само черна опашка, извита като кука, и бял пухкав задник.

Нана... Нана чан, какво ти става? – объркано заговори Сатору, после със сладък глас започна да увещава котарака да излезе, ала скоро се отказа.

– Извинявай. Обстановката му е непозната и затова се притеснява. След малко ще се поуспокои и ще излезе.

Двамата приятели поставиха клетката на пода, отвориха вратичката и докато чакаха Нана да посвикне, се впуснаха в спомени за някогашния училищен живот.

diarycat1

– Ти караш и затова не бива да пиеш алкохол. Какво искаш – кафе или чай?

– Предпочитам кафе, благодаря.

Косуке донесе две чаши с кафе. Сатору взе своята и някак между другото попита:

– Къде е жена ти?

Косуке се помъчи да измисли някаква невинна причина за отсъствието ѝ, но се забави и за да избегне неловкото мълчание, просто каза:

– Всъщност отиде при родителите си.

– Ооо... така ли?

Лицето на Сатору изразяваше цяла гама от чувства: "Съжалявам, приятелю", "Не исках да те наранявам, не знаех...".

– Ами... ти можеш ли сам да вземеш решение за Нана? Жена ти няма ли да ти се кара, като се върне?

– Тя много обича котки. Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака.

– Хората имат различен вкус по отношение на котките.

– Изпратих ѝ снимките на Нана. Отговори ми: "Постъпи както искаш".

– Ама то не звучи съвсем като съгласие.

– Това беше първият ѝ отговор, откакто замина. Именно заради твоя Нана.

"Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака..." – каза го, разбира се, на шега, но дълбоко в душата си Косуке наистина се надяваше на такъв обрат.

 

 

 

cover-pytepisyt-na-edin-kotarakПътеписът на един котарак (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 288 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн