Да, този октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на италианския майстор на философската притча Итало Калвино, а сега ще се върнем над 50 години назад, през 1970-а, за да бъдем по-точни, когато Калвино събира дузина фино еротични разкази в сборника Трудни любови... Да, необичайни за Калвино, но все така изящно поднесени като всяко негово творение, тези истории до една споделят формулировката "Приключението на..." в заглавията си, за да създадат общ портрет на Авантюрата или както я описва Калвино (в откъса по-долу): "Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ"... Неслучайно две от тези истории оживяват и на филмовия екран (във филмовите антологии Boccaccio '70, заснета от голямата четворка Фелини-Де Сика-Висконти-Моничели, и Трудна любов, където Нино Манфреди разкзава Приключението на един войник), защото отдавна са се превърнали във "възбуда не вече на сетивата, а на ума"...
Из "Приключението на един чиновник"
Веднъж на чиновника Енрико Ней му излезе късметът да прекара нощта с една красива госпожа. На излизане от дома ѝ в свежия утринен въздух пред него се разкриха цветовете на пролетта, които намери за нови и ободряващи; струваше му се, че отвсякъде се носи музика.
Трябва да отбележим, че това приключение се дължеше само на едно щастливо стечение на обстоятелствата: празненство с приятели, едно особено, бегло предразположение на госпожата – жена, която впрочем се владееше и не се поддаваше лесно на изкушенията, – разговор, в който бе въвлечен и се чувстваше необичайно удобно. От друга страна, дължеше се и на лекото алкохолно замайване, истинско или престорено, а и на случайното съвпадение на пътищата им, след като си тръгнаха от тържеството. Всичко това доведе до неочакваното развитие на нещата през онази нощ, което не се дължеше на личния чар на Ней или на неговата незабележима, дори малко безлична външност, с която обикновено минаваше за необвързващ с нищо, скромен приятел.
Той добре осъзнаваше това и тъй като не живееше с особени очаквания, намираше късмета си от тази нощ за особено скъпоценен. Знаеше също, че случката няма да има никакво продължение, и този факт не му беше неприятен, защото една продължителна връзка щеше да доведе до редица трудности в обичайния му начин на живот. Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ. Така че Енрико Ней тази сутрин беше мъж, получил най-доброто, на което можеше да се надява.
Къщата на дамата беше на един хълм. Ней се спускаше по зелена и уханна алея. Беше по-рано от обичайния час, когато отиваше на работа. Госпожата го бе подканила да побърза, за да не го види прислугата. Безсънието не му тежеше: точно обратното – сякаш му даваше някаква неестествена бистрота, възбуда не вече на сетивата, а на ума. Лекият повей на вятъра, жуженето на насекомо, уханието на дърветата – всичко това му се струваха все неща, които някак си му се полагаха, за да им се радва, но той все не успяваше да се настрои и дискретно да вкуси от красотата.
Тъй като беше подреден човек, а се бе събудил в чужд дом, се бе облякъл набързо и без да се обръсне – всичко това бе в нарушение на навиците му, – за момент реши да отскочи до вкъщи преди работа, да се избръсне и да се пооправи. Имаше време, но Ней веднага пропъди тази мисъл и предпочете да си внуши, че е вече късно: достраша го да не би неговата къща и повторяемостта на ежедневните навици да не разпръснат атмосферата на неповторимост и богатство, в която сега витаеше.
Реши, че денят му трябва да следва кривата на спокойствие и щедрост, за да може да съхрани колкото може по-дълго наследството на отминалата нощ. Ако можеше търпеливо да възстанови изминалите часове, миг след миг, паметта му щеше да разкрие един необятен рай. Потънал в тези мисли, без да бърза, Енрико Ней се отправи към началната спирка на трамвая.
Мотрисата изчакваше почти празна, за да потегли по разписание. Ватманите стояха долу и пушеха. Ней се качи, развявайки пешовете на пардесюто си, като си подсвиркваше. Настани се малко разкрачен, но веднага зае по-прилична поза. Беше доволен, че се е поправил на мига, но и от непринудеността, която личеше в движенията му.
Районът не беше нито ранобуден, нито пренаселен. В трамвая се бяха качили една възрастна домакиня, двама работници, които нещо спореха, и той, доволният мъж. Добра сутрешна компания – бяха му симпатични. Той, Енрико Ней, беше за тях някакъв мистериозен господин, тайнствен и радостен, никога невиждан по тази линия в този час на деня.
Откъде ли идва? – може би се питаха те. А той не издаваше нищо, беше се загледал в глициниите. Енрико Ней ясно съзнаваше, че гледа като човек, който умее да отглежда глицинии. Подаде на кондуктора пари за билет; между него и кондуктора се установи обичайната връзка между кондуктор и пътник, а повече от това не можеше и да се иска. Трамваят се спускаше към реката; животът беше хубав.
Енрико Ней слезе в центъра и влезе в едно кафене. Не беше обичайното за него. Това беше покрито с мозайки. Току-що бе отворило, касиерката още не беше дошла, а барманът включваше кафе машината.
Ней направи няколко самоуверени крачки в средата на заведението, сякаш той беше собственикът, доближи се до плота, поръча си кафе, избра си една бисквита от витрината със сладкишите и я захапа: отначало лакомо, а после с изражението на човек, който има странен вкус в устата, понеже е прекарал необичайна нощ.
На бара лежеше отворен вестник и Ней му хвърли един поглед. Тази сутрин не си го беше купил, а всъщност това винаги беше първото нещо, което правеше на излизане от вкъщи. Ней беше човек на навика, свикнал да чете методично. Спираше се и на най-незначителните факти, не пропускаше нито една страница. Този ден обаче погледът му се рееше върху заглавията, без те да предизвикат някаква реакция в ума му. Ней не беше в състояние да чете.
Дали събудена от аромата на храна, на топло кафе или от отминаването на ефекта на утринния въздух, върху Ней отново се стовари вълната от усещанията от изминалата нощ. Затвори очи, повдигна брадичка и се усмихна. Като отдаде това доволно изражение на някоя спортна новина от вестника, барманът му подхвърли:
– А-а-а, доволен сте, че в неделя се завръща Бокадасе? – и посочи заглавието, което обявяваше, че един полузащитник се бил възстановил от контузията.
Ней прочете заглавието, съвзе се и вместо да отговори в тон "Ама, разбира се, друго си е с него, драги!", успя само да пророни едно "Да, да..." и тъй като не желаеше някакъв си разговор за предстоящия мач да го отклони от обзелите го чувства, се обърна към касата, където вече се бе настанила млада касиерка с отчаяно изражение.
– Така-а-а – започна Ней фамилиарно, – плащам едно кафе и една бисквита. Касиерката се прозина. – Май още ни се спи, а? – попита Ней. Момичето кимна, без да се усмихва. Ней продължи съучастнически: – Май не сме си доспали, а? – Замисли се за миг и след като се убеди, че точно тя може да го разбере, добави: – А аз тепърва трябва да си лягам. – После млъкна загадъчно. Плати, каза довиждане на всички и излезе. Отиде при бръснаря.
– Добър ден, господине, заповядайте, господине – захвана бръснарят с професионалния си фалцет, който на Енрико Ней се стори като намигване.
– Ами добре, да вземем да пообръснем брадата! – отвърна той със скептично одобрение, докато се оглеждаше: лицето му, с пешкир около врата, приличаше на самостоятелен обект, върху който се бяха отпечатали признаците на умората, които поведението му не можеше да прикрие. Все пак това си беше едно нормално лице за пътник, слязъл от влака на зазоряване, или за комарджия, прекарал нощта в игра на карти. Но ако обърнем внимание на особеното естество на неговата умора, изражението на лицето му – помисли си самодоволно Ней – бе отпуснато и добродушно, лице на човек, който вече е получил своето и сега е готов да приеме всичко – и зло, и добро.
"Свикнали сме на съвсем други ласки – сякаш се изповядваха бузите му на бръснарската четка, докато тя ги покриваше с топла пяна, – на други милувки, не като твоите!"
Трудни любови (превод Сава Славчев, корица Дамян Дамянов, 304 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
