"Сред този пейзаж човекът е нищожен. Нищожен точно колкото и всички онези други дребни видове, чието изчезване не е съумял дори да забележи. И тъкмо този пейзаж ще бъде първото нещо, което ще загубим." – тези думи принадлежат на Жената, която обичаше насекоми, четвъртия роман на Селя Ахава, но ако си присъствал на двете срещи с нея, то си забелязал, че тя винаги (независимо от нестандартната структура на сюжетите ù) поглежда към своите герои с удивителен хуманизъм и любов... Дори и героинята ù тук (в откъса от романа по-долу), Мария, да твърди, че "Никога не съм умеела да рисувам пейзажи, а от междучовешки отношения не разбирам особено. Нека си го кажа направо: може би не ме и вълнуват чак толкова." – Мария я вълнуват насекомите и то дотолкова, че когато говори за (или рисува) най-дребните им форми, размери и метаморфози, тя вижда Голямата картина на Живота... О, да, Мария може да я види, защото погледът ù проследява 370 години човешка история... Или както казва Селя Ахава: "Когато погледът ми говори, не копнея за имена, не копнея за слово, нито за езици... Никога няма да спра да се удивявам на множеството шарки и детайли, които е нарисувал Творецът, на това как е прахосал красотата по всевъзможни неща, които дори не съумяваме да забележим"...
Веднъж, когато бях на седем години, пастрокът ми ме видя да рисувам. Поспря се, без да каже нищо, само гледаше. Очаквах думите му, но той ми донесе още пергамент, а за рождения си ден получих собствено перо. Никога не ми е казвал какво да рисувам, макар че той самият рисуваше за пари натюрморти с цветя, а учениците му изобразяваха църковни сводове и площади. Позволяваше ми да седя в ателието му и да слушам как преподава на другите, а понякога напътстваше и мен за щрихите или цветовете. Не ми се скара дори и когато взех едно лале от градината на г-жа Щалбергер без разрешение, а мама узна и ме замъкна в ателието, за да си получа заслуженото.
Вратата се затвори зад гърба ù, после пастрокът ми седна с бялото лале, което мама му беше предала, и загледа ту мен, ту цветето.
– Защо го открадна, Мария?
– Защото исках да го нарисувам.
– И къде е тази рисунка?
Подадох му рисунката с лалето и той я погледа известно време.
– Та нали и в собствената ни градина има лалета.
– Но венчелистчетата на това тук са толкова особени – измънках аз.
– Говори така, че да те чувам!
– Венчелистчетата на това тук са особени. С необичаен цвят, понеже бялото преминава в розово – обясних му.
– Това ли е всичко?
– Според мен листенцата му са чудновати – продължих, все още забила поглед в пода. – Такива са тесни и накъдрени.
Пастрокът ми не отговори, само завъртя лалето между пръстите си и накъдрените му листенца се заклатушкаха. После отиде до писалището си и взе ножа за писма. Изряза равномерно ръбовете на скицата ми, разположи я върху по-дебела хартия и я прикрепи към нея. Заприлича досущ на истинска картина, която той ми подаде с полагащото ù се уважение.
– Ето така. Сега ще се върнеш при г-жа Щалбергер, ще се извиниш за онова, което си извършила без позволение, ще обещаеш, че няма да се повтори, ще ù кажеш, че си си получила наказанието и би искала да я компенсираш, като ù подариш тази твърде приемлива рисунка. Разбра ли?
– Разбрах – отвърнах му, направих реверанс, взех рисунката от ръката му и изтичах у съседите.
Ето така решихме проблема, дори не ядох бой.
По-късно съм си мислила, че мълчанието е най-красивото нещо, което ми е дал моят пастрок Якоб. В тишината на ателието, пред празнотата на белия лист, аз бях свободна и се научих да слушам собствения си поглед. Тъй като бях момиче, а не истински ученик, не бях обвързана с наложени отвън изисквания, нито с желания на клиенти. Можех да рисувам каквото си поискам, по начина, за който ми нашепваше собственият ми поглед.
Ето защо продължавам да вярвам, че макар в Библията да се разказва как в началото имало пустота, а в пустотата дошло словото и от думите се родил светът, моето мълчание не нашепва за слово, а за картини. И това ми стига. Поне засега ми стига. Когато погледът ми говори, не копнея за имена, не копнея за слово, нито за езици. Гилдията е забранила на жените маслените бои, но аз рисувам с водни.
Преди баща ми да купи печатницата, а това ще рече и дълго преди моето раждане, той рисувал градове и карти. Бил човек на пейзажите. Издигал се във висините със силата на въображението си и рисувал Франкфурт и Любек, Рим, Базел и Париж толкова правдоподобно и детайлно, че дори и онзи, който не бил виждал града, можел да си се представи на разходка по неговите улици. Понякога се чудех дали изобщо се е случвало татко да прекарва време у дома, щом като е пътувал, за да рисува всичките онези градове. По-късно ми направи впечатление, че повечето мъже живеят така – заминават по работа и се прибират вкъщи като гости.
Благодарение на атласа, нарисуван от баща ми, проумях как градовете се разполагат по речните меандри и кръстопътищата, как слънцето затопля южните склонове и как улиците се вият около централния площад, а църковните камбанарии се издигат към небето и Бог. Разбрах, че градовете неслучайно растат на съответните си места, както и че те също си имат собствен образ и ритъм, точно като картините или музиката. А когато пораснах и развих собствените си умения в изобразителното изкуство, разбрах и че всеки художник трябва да слуша своя си поглед и да рисува така, както подхожда на собствената му природа.
Когато пеперудата каца върху листото на растението и разперва крилца сред слънчевата топлина, симетрията ù радва окото. Никога няма да спра да се удивявам на множеството шарки и детайли, които е нарисувал Творецът, на това как е прахосал красотата по всевъзможни неща, които дори не съумяваме да забележим. Творческата работа е толкова богата и обилна, светът – така препълнен с все още непознати ни неща, че дори самата мисъл за това буди в мен дълбоко смирение.
Всеки художник си има собствен мащаб, размер на картината, с който работи с най-голямо удоволствие. Един разбира от пейзажи, понеже вижда надалеч и умее да разчита ритъма на склоновете, а също и редуването на светлината и сенките. Друг пък се взира в човека и е способен да го запечата в мига, който разкрива целия му живот. Една стая, един прозорец, един делничен миг и не щеш ли, иззад него надзърта цяла история, точно както през отворената врата се разкрива гледка по-навътре в помещението, където също има прозорец, на стената – картина и карта, а на облегалката на стола – забравена дреха.
Виждала съм портрети на непознати, където изобразеният се разгръща в цялата си човешкост. Разбирам какви са били преживелиците на мъжа или жената от картината, за да може сега да се взира в мен с този поглед, виждам сбръчканата кожа на ръцете и проумявам човека в неговата преходност.
На мен обаче тези мащаби са ми чужди. Никога не съм умеела да рисувам пейзажи, а от междучовешки отношения не разбирам особено. Нека си го кажа направо: може би не ме и вълнуват чак толкова.
Когато разглеждаш пеперуда с лупа, забелязваш неща, които не се различават с невъоръжено око. Крилцата ù са покрити с люспи, крачетата ù наподобяват пръчици, а главата е мъхната. Отблизо пеперудата прилича на паяк или бръмбар с криви крака, прикрит под красиво наметало, противоречива е като лебед, който се носи елегантно по водата, а веднъж излязъл на брега, се клатушка върху късите си крака с плавателна ципа без дори и помен от грация. При все че понякога използвам лупа, никога не рисувам растения или пеперуди в този преувеличен вид, а ги показвам такива, каквито се виждат с просто око.
Чувала съм, а и съм виждала на различни скици, че ако увеличиш допълнително нещата с помощта на лупа, в тях се разкриват нов вид красота и живот, непознат на невъоръженото око. Кръвта е гъста червена течност, но когато я погледнеш през лещата, изобилства от микроскопични частички. Същото важи и за любовната течност на мъжа, онази топла локвичка, която след изригването си на белия свят за нула време от бяла става прозрачно бистра, а погледната под лупа, гъмжи от живот. Самата рибена люспа е пустиня, чиито дюни вятърът е оформил в последователни пръстени, а като се замисля за броя на люспите, които покриват страната само на една риба, завива ми се свят от тази едновременност на миниатюрност и грамадност, на множественост и самота...
Жената, която обичаше насекоми (превод Росица Цветанова, корица Капка Кънева и Моника Комарницка, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
