"Той бе леглото на бебето и неговият Бог. Дългата постепенна раздяла вероятно бе същността на бащинството и отсега му бе невъзможно да си я представи." – в петолинието на живота на Роланд Бейнс, главният герой на най-новия роман Уроци на Иън Макюън, Раздялата играе ключова роля – първо, като 11-годишен хлапак, Роланд се разделя с родителите си, за да срещне живота в английски интернат, уроците по пиано и Любовта (но не по ноти)... След което, възмъжал и начеващ поет (като в откъса по-долу), открива Музиката на мерената реч, но не и Хармонията с жената, която мистериозно изчезва от нотната линия, оставяйки го с няколкомесечния им син в ръце... Да, като повтарящ се рефрен, Раздялата и едно репетитивно до безкрай чувство за вина, сякаш изсвирват сонатата на живота на Роланд, но ако си припомните творенията на (и срещите с) Иън Макюън, то знаете, че не всичко звучи така, както изглежда по петолинието на Живота...
За Роланд Бейнс, лишеният от сън мъж в люлеещия се стол, събуждащият се град не бе нищо повече от далечен, забързан звук, който се усилваше с всяка изминала минута. Забързан час. Прогонени от сънищата си, от леглата си, хората се движеха из улиците като вятъра. Тук той нямаше какво друго да прави, освен да бъде легло за сина си. На гърдите си усещаше сърдечния ритъм на бебето – малко под два пъти по-бавен от неговия собствен ритъм. Пулсовете на двамата ту влизаха, ту излизаха от фаза, но един ден щяха постоянно да се разминават. Никога нямаше да бъдат толкова близко един до друг. Той щеше да познава сина си по-малко, после дори още по-малко. Другите щяха да познават Лорънс по-добре от него, щяха да знаят повече къде се намира, какво прави и какво говори, как се сближава с някой приятел, после как се влюбва в някого. Как понякога плаче самичък. От баща си щеше да има редки посещения, искрена прегръдка, по някой разговор за работата, за семейството, малко политика, после сбогуване. Но засега той знаеше всичко за него, къде се намираше във всяка минута, на всяко място. Той бе леглото на бебето и неговият Бог. Дългата постепенна раздяла вероятно бе същността на бащинството и отсега му бе невъзможно да си я представи.
Бяха изминали много години от момента, когато се бе освободил от eдинайсетгодишното момче с тайния овален белег от вътрешната страна на лявото бедро. През онази вечер той го бе огледал след гасенето на лампите – бе си смъкнал пижамата в клозета, навеждайки се да го види отблизо. Там бе отпечатъкът от палеца и показалеца ѝ, нейният подпис, писменото доказателство за момента, който го бе направил истински. Нещо като фотография. Не го заболя, когато прокара своя пръст по линията, където бледата кожа преливаше от зеленикаво в синьо. Натисна силно точно по средата, там, където бе почти черно. Не го заболя.
* * *
През седмиците, последвали изчезването на жена му, посещенията от полицията и запечатването на къщата, той често се опитваше да си обясни натрапчивите спомени през онази нощ, когато ненадейно бе останал сам. Умората и стресът го бяха върнали към първопричината, към основните принципи, към безкрайното минало. Щеше да е още по-лошо, ако знаеше какво му предстоеше – много посещения в един неприветлив офис, много чакане със стотици други като него по пластмасови, занитени в пода пейки, докато извикат номера му, многобройни интервюта, в които да обяснява и да се защитава, докато Лорънс Х. Бейнс скимти, бърбори в скута му. Накрая получи някаква държавна помощ, стипендия за самотен родител, лепта за вдовец, макар че тя не беше мъртва. Когато Лорънс навършеше една година, щяха да му дадат място в яслите, докато баща му щеше да седи на стол – в някой кол център или нещо подобно. Професор в катедра по услужливо слушане. Напълно резонно. Можеше ли да остави другите да се трудят, за да го издържат, докато той по цял следобед чезне над сестините си? Тук нямаше противоречие. Това бе споразумение, договор, който той приемаше и ненавиждаше.
Случилото се преди много време, в малката стая до лечебницата, бе също тъй бедствено, както и настоящото му трудно положение, но той външно продължаваше да се държи – и сега, както и тогава, сякаш всичко бе почти наред. Това, което можеше да го унищожи, бе вътре в него – чувството, че нещо бе сгрешил. Ако тогава е бил заблудено дете, за да се чувства така, защо и сега се поддаваше на чувството за вина? Виновната трябваше да е тя, не той. Беше научил пощенските ѝ картички и бележките ѝ наизуст. Подобни бележки обичайно се оставяха на кухненската маса. Тя бе оставила нейната на възглавницата му – като хотелски битер шоколад. Не се опитвай да ме намериш. Добре съм. Ти нямаш вина. Обичам те, но това е завинаги. Живея сбъркан живот. Моля те, опитай се да ми простиш.
Откъм нейната страна на леглото бяха ключовете ѝ от къщи. Каква любов бе това? Сбъркан живот ли бе да родиш дете? Той обикновено се съсредоточаваше с ненавист над последното ѝ, недовършено изречение, след някое яко напиване. Моля те, опитай се да ми простиш, така както съм си простила аз – това трябваше да му каже. Самосъжалението на бегълката срещу горчивата яснота на изоставения, подчинилия се на реда. Тя се засилваше с всеки следващ пръст скоч. Още един невидим пръст, който го зовеше. Той я намразваше все повече и повече и всяка мисъл бе повторение, вариация на темата за нейното самовлюбено дезертьорство. След час анализиращи размишления, той осъзнаваше, че повратната точка – краят на вечерното му умствено напрежение, не бе далеч. Почти си там, налей си още едно. Мислите му се забавяха, после внезапно спираха, без никаква причина, както влакът в стихотворението, което всички в класа му трябваше да научат наизуст за назидание. Горещ ден на спирка в Глостършър и тишина, сред която някой се изкашля. И тогава отново го озаряваше ясното, бистро и ревностно като пееща наблизо птичка осъзнаване. Най-после бе пиян и освободен да я обича отново и да я иска пак до себе си. Сдържаната ѝ, херувимска красота, крехкостта на дребните кости на ръцете ѝ и едва доловимия акцент от германското детство в леко дрезгавия ѝ, сякаш от викане глас. Но тя никога не викаше. Тя го обичаше, затова вината трябваше да е негова и беше мило от нейна страна, че в бележката си му казваше, че не беше така. Той не знаеше коя несъвършена част от себе си да обвини, затова трябваше да е виновен в целостта си.
Пиянски разкаян в тъжно-сладостен облак, той се придвижваше, размишлявайки, нагоре по стълбите, наглеждаше бебето, заспиваше напряко върху леглото, понякога напълно облечен, за да се събуди в сухите малки часове, изтощен и тревожен, разярен и ожаднял, пресмятайки в тъмното достойнствата си и несправедливото отношение към него. Печелеше почти толкова, колкото и тя, бе допринасял своя половин дял в грижите за Лорънс, включително и през нощта, бе верен и любящ, никога не се бе държал като гениалния поет, живеещ по специални правила. Значи беше глупак, мухльо и поради тази причина тя го бе зарязала, може би заради някой истински мъж. Не, не, не беше така, той си беше добър, добър беше и я мразеше. И това беше завинаги. Беше се върнал на изходна позиция – отново. Най-близкото нещо до съня, което можеше да постигне сега, бе да легне по гръб със затворени очи и да се ослушва за Лорънс, иначе изгубен в спомени, желания, измислици, дори сносни редове, които нямаше волята да запише в продължение на час, после два, после три, до зори. Скоро щеше отново да проиграе посещението от полицията, подозрението, което тегнеше над него, отровния облак, срещу който бе уплътнил къщата и дали трябваше да го прави отново. Този безполезен процес една нощ го бе отвел назад към урока по пиано. Ехтящата стая, в която бе попаднал и където бе принуден да гледа.
Благодарение на латинския и френския той бе научил за времената. Те винаги си бяха съществували – минало, сегашно, бъдещо, но той не бе забелязвал как езикът разделя времето на части. Сега знаеше. Учителката му по пиано си служеше със сегашно продължително, за да изрази близкото бъдеще. "Седиш изправен, държиш брадичката си вдигната. Държиш лактите си под прави ъгли. Пръстите ти са готови, леко закръглени, и постоянно внимаваш китките ти да бъдат гъвкави. Гледаш право към страницата."
Уроци (превод Радосвета Гетова, корица Иво Рафаилов, 608 стр, цена 35 лева) е в книжарниците от 5 май
