"... трябва да намериш място вътре в теб, около теб. Място, което съответства на теб. И прилича на теб, поне отчасти" – тези думи на майката Анджелина към сина ù Вито от романа Утринно море на Маргарет Мацантини (помните CineLibri срещите с нея и съпруга ù Серджо Кастелито, нали) не само завихрят есенцията на романа (в откъса по-долу), но и намигват към огледалната двойка майка и син в историята тук, либийката Джамила и сина ѝ Фарид – две майки, два свята, едно море и една пустиня, които ги разделят, но и събират... да, Маргарет Мацантини неведнъж е разказвала въздействащи до дъно истории за изгнаничество и шанс за втори живот (в случая, между Италия и Либия), както идеално знае, че в Пустинята на Живота и в Морето на Битието никой не се спасява сам...
Из ЦВЯТ БЕЗМЪЛВИЕ
Вито върви по скалите, спуска се надолу към пясъчните ивици. Оставил е зад гърба си селото, шумът от включеното радио, жената, викаща на диалект. Само вятър и вълни, които скачат, удрят се в скалите като освирепели зверове, слагат лапа отгоре им, пенят се, после се отдръпват. Вито харесва бурното море. Като момче скачаше вътре в него, оставяше се да го зашлеви. Майка му Анджелина оставаше без глас на плажа. Виждаше я такава мъничка, да ходи напред-назад като кукла сарацин в марионетния театър, с роклята, която се увиваше около краката ù. Но безпокойството ù нямаше значение. Морето беше по-силно. Засилваш се, яхваш бързата вълна, плъзгаш се като върху сапун и после се оставяш да те погълне, да те захвърли долу, в разгневеното гърло на въртопа. Преобръщаше се по мръсното дъно, премятан от пясъка и големите камъни, които го зашеметяваха. Морето го удряше в носа, в корема. Вълната го засмукваше назад, плашещо упорита.
Но всяка истинска радост таи вътре в себе си страх.
Банският пълен с пясък, очите разранени, зачервени, косите като водорасли. Това бяха най-хубавите спомени. Да се превърнеш в безтегловен парцал. Да трепериш от щастие и страх. Устните сини, пръстите безчувствени. Излизаше за малко, на бегом. Хвърляше се в топлината на пясъка, трепереше и се блъскаше като агонизиращ барбун. После се гмуркаше отново. Не мислеше за нищо. Чувстваше се повече риба, отколкото човек. И ако не се върнеше, какво от това? Какво го очакваше на брега? Ядосаната му майка, която пушеше цигара след цигара. Октоподчетата със сос на баба му. И домашните за лятото. Гадост. Защото през лятото няма нищо по-лошо от книгите и тетрадките. А него все го късаха на изпитите. Вечно имаше да учи.
Веднъж, когато дойде да го прибере, Анджелина настъпи таралеж и изгуби слънчевите си очила. Тогава го беше подула от бой. След като го измъкна на пясъка за косите. Тогава я мразеше най-много. Тогава усети, че тя го обича повече от всичко. Онази нощ го остави да спи в нейното легло, в белите измачкани чаршафи заедно с нея, с нейния мирис, с нейните движения. Майка му беше разведена. Нощем заставаше под палмата пред вратата, пушеше права с ръка на корема, стиснала пакета цигари. Говореше си сама, мърдаше устни беззвучно. С коси, прилепнали на челото, правеше странни физиономии. Приличаше на маймуна, готвеща се да скочи.
Сега Вито е пораснал. Не живеят в Катания, връщат се на острова само през лятото и понякога за Великден. Текат последните дни от ваканцията, майка му трябва да се върне в училището. Вито е свършил с училището. Свършил е кошмарът с преписаните теми, с лъжите. Събуждането в седем с лош дъх в устата. Взел е зрелостния изпит, трудно, с повторно явяване, но го е взел. Даже е бил добър. Сторил се е симпатичен на комисията. Написал е реферат за триполитанците, италианците от Триполи, изгонени от Кадафи през 1970 година. Тръгнал е от онзи касапин генерал Грациани и е стигнал чак до своята майка.
Говорил е за болката по Африка. За носталгията, гъста и черна като катран. За пътуването обратно, което са направили заедно. Към Либия. Било е абсолютно облекчение. На следващия ден е празнувал в дискотеката и е целунал едно момиче. Макар и после тя да му е казала, че се е объркала, Вито все пак е усетил как устата ù набъбва и е потреперил. Както във вълните като дете.
Вито гледа морето, бос е. Има хватателни стъпала, твърди като на моряк. Както винаги в края на лятото. Стъпалата му са готови да останат, да живеят голи върху крайбрежните скали и камъните.
Лятото е било отморяващо, наистина волно. Спал е до късно, къпал се е рядко. Слизал е до морето като замаян. Прочел е няколко книги в пещерата, докато раците са се показвали и са се оттегляли.
Днес е с блуза и панталон, духа вятър.
Гледа отломките, части от лодки и други неща, изхвърлени на брега. Плажът прилича на морско сметище. От другата страна на морето има война.
Лятото е било трагично за острова. Все същата трагедия, тази година още по-голяма. Вито рядко е ходил в селото. Видял е бежанския център – препълнен, вонящ като зоопарк. Видял е онези върволици от клетници пред кухненската шатра, пластмасовите кабини на нужниците. Видял е полята нощем, осеяни със сребристи платнища. Видял е Тиндара, тяхната съседка, да вика и почти да умира от страх, защото един тунизиец се е вмъкнал в дома ù да краде. Видял е момчета, които е познавал като дете, а сега дори не ги поздравява, да приготвят големи тенджери с кускус за арабския обяд на несретниците.
Вито не знае какво ще прави занапред, би искал да учи живопис, идеята му е дошла това лято и още не е казал на никого. Рисува добре, това е единственото нещо, което винаги му се е удавало лесно, вродено му е. Вероятно защото не трябва да се разсъждава, достатъчно е да гледаш нещата и да следваш движението им. А може би защото е прекарал толкова време да драска по тетрадките и чиновете, вместо да учи.
Гледа отломката от лодка, борд на сини и зелени ивици, арабска звезда и луна. Това лято не е хапнал дори парче тон, дори някой сребрист пагел. Само яйца и спагети. Не му харесва да мисли за това, какво ядат рибите. Една нощ го е сънувал – тъмно дъно и ято риби, които се промушват в човешка глава като в пещера с полюшващи се актинии.
До миналата година ловеше риба, слагаше пликче с черупки от миди и рибешки останки във водата, завързани за някоя шамандура. Призори отиваше да прибере октоподите, които се залепваха за плика и се опитваха да го пробият с пипалата си. Когато бяха големи, трябваше да се бори с тях, вкопчваха се в него, той ги откъсваше със сила. После ловеше калмари със светлина през нощта. С въдица на пристанището. С харпун в пещерите. Много му харесваше да измъква месо от морето.
Това лято дори не си помисли за гмуркане. Остана върху хамака. И в селото ходеше само при необходимост. Цялото страдание там, целият безпорядък. Има една част от острова, където светът не достига. Достатъчно е да се отдалечиш малко и си извън зоната на акостиращите лодки и телевизионните новини.
Вито гледа морето. Веднъж майка му каза трябва да намериш място вътре в теб, около теб. Място, което съответства на теб. И прилича на теб, поне отчасти.
Неговата майка прилича на морето, същият бистър поглед, същото спокойствие отвън и буря вътре.
Тя никога не слиза до морето, понякога само по залез, когато, докато се скрива, слънцето зачервява скалите до виолетово, а небето до кръв, и наистина изглежда като сетното слънце на света.
Вито е гледал Анджелина, когато върви по скалите, косите, разнищени от вятъра, в ръката изгаснала цигара. Гледал я е да се катери като рак по време на прилив. Беше само за миг, за малко. Изплаши се, че повече няма да я види.
Майка му е била арабка единайсет години. Гледа морето като арабите, както се гледа някое острие. Вече кървящо.
Утринно море (превод Иво Йонков, корица Капка Кънева и Димитър Илчев, 144 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
