Home / Рубрики / Литература / В дните живеем | Христос Китреотис
A+ R A-
29 Авг

В дните живеем | Христос Китреотис

Оценете статията
(16 оценки)
   
В дните живеем | Христос Китреотис В дните живеем | корица, детайл © Капка Кънева, Маргарита Василева | фотографии В дните живеем © Гърция, 2022, 89 мин © режисьор Сотѝрис Горѝцас

"Знам, че няма да си спазя предварителната програма, че всичките ми решения, дето съм си наумил за сегашните проблеми, ще бъдат неуспешни, понеже истинските проблеми ще се окажат други, за които не съм и подозирал, но въпреки всичко много ми се иска да си направя план за деня." – да, 35-годишния адвокат Антонис добре знае, че животът е всичко онова, което се случва докато си правим планове за него, но в случая на романа В дните живеем на кипърския писател (номиниран за Европейската награда за литература през 2020-а) Хрѝстос Китреотис става дума за един-единствен ден – 20 юни – ден, в който Антонис ще празнува своето рождение, ще решава фамилни ребуси и любовни загадки, ще се изправя пред морални избори и екзистенц решения... ден, който ще се превърне във филма В дните живеем на гръцкия режисьор Сотѝрис Горѝцас... ден, който ще отговори на въпроса (от откъса по-долу): "Да, ама какво ще стане със самия теб?"...

 

 

ДВЕ

 

В този час на улица "Вулгароктону" се е възцарило измамно спокойствие, а северният ветрец, който подухва откъм високото по "Мавромихали", носи мириса на пресен асфалт (оправят две тесни преки по-нагоре), стъпкани черници и разни боклуци. Един мъж, малко по-млад от мен, слиза към центъра с раница на гърба, облечен в риза и платнен панталон, с мокасини в същия кафяв тон като колана му и сребърен часовник на дясната китка – комбинация, която ме кара да се запитам дали не ми е колега. Тъй или иначе, има много адвокати, които са избрали да се установят в квартала, понеже вероятно ги устройва финансово – само в моята кооперация живеят трима. Настанили са се и безброй студенти по право и от Педагогическия факултет, държавни чиновници, много пенсионери и доста идеолози по въпроса на местоживеенето: хора, които в някакъв момент са решили, че кварталът отива на техните идеи, дори да не знаят какви точно са тия идеи, а после са го обикнали по съвсем други причини. Или между нас казано – по една и съща причина: според тях хубавото на квартала е, че ти позволява да се смяташ за всякакъв – от човек със свободна професия, който предпочита да се разхожда из центъра, до такъв, който обича да създава бъркотии, или живее там, където все възниква някаква бъркотия; от някой театрал, който яде киноа и участва в йогистка група, където се учи на смях, до някой млад татко, който редовно ходи в wine bar, докато децата му ги гледа тъщата в Егалео, и се фука, че сервитьорите от заведенията, дето ги рекламират в Lifo, знаят малкото му име. Някога, когато ми се струваше, че да не съм нещо конкретно е най-достойният начин да си изживея живота, щях решително да отрека, че принадлежа към някоя от тези категории – но вече няма смисъл да крия, че май попадам в първата. Аз съм сътрудник (тоест чиновник) в адвокатска кантора, който живее в Ексàрхия, понеже така му е удобно, и нито иска, нито може да изтегли заем и да си купи собствено жилище, за да се премести в по-спокоен квартал с жена си и децата си, които, така или иначе, не ми се очертават на хоризонта. Това е моят живот и макар че не ме въодушевява, в общи линии съм си окей – а да съм окей не е малко, както все си повтарям, докато минавам по "Зоодоху Пигùс" по пътя за съда, правя го и сега и пред мен възниква въпросът, формулиран от неизвестен философ на стената до кинкалерията: Да, ама какво ще стане със самия теб?

Представям си как тоя тип ми се хили хитро, защото знае, че няма да му кажа пълната истина и защото, така или иначе, нямам отговор на въпроса. И понеже ако беше така и аз наистина бях онзи, който твърдя, че съм, тогава защо в средата на идния октомври, тоест след по-малко от четири месеца, ще се преместя на място, много по-различно от сегашното, където не само не ще познавам никого, но няма да мога и да твърдя, че познавам някого, както все пак мога да си го позволя тук, и където ще започна друга работа – толкова различна от сегашната, че и днес, след двата писмени изпита и интервюто, на което отидох, не зная в какво точно ще се състои тя.

dnite5

Според официалното ù название новата ми професия ще е нещо средно между адвокат и лингвист, макар че всъщност няма да е нито едно от двете и по-скоро ще съм преводач – термин, който повечето адвокати избягват, понеже го смятат за понижение в ранг, така че някой е измислил непреводимия евфемизъм lawyer linguist. А аз ще бъда точно това от октомври нататък, и то поне за следващите две години, колкото трае договорът, който подписах преди месец в един светъл офис на булевард "Аденауер" в сърцето на Люксембург. Досега така и не съм разбрал какво точно ще означава тази промяна в живота ми (освен че ще го промени изцяло), не мога да си помисля за това, та дори и да го сънувам като хората – понякога ми се мярка насън, но то е нещо съвсем различно. Между нас казано, дори не съм се осмелил да го обсъдя с някого, понеже си мисля, че едва ли на някого му пука за това, така че във всички случаи предпочитам да подготвя тайно бягството си, сякаш е дезертьорство, въпреки че не е, понеже никой не се е засилил да ме задържа тук.

След улиците "Франдзù" и "Хрисолора", "Вулгароктону" става стръмна и ходът ми се ускорява. Малко преди да изляза на булевард "Александрас", трябва да внимавам, за да не взема да се подхлъзна, понеже улицата е много стръмна. И за шофьорите изкачването ù е трудно: те се навеждат напред и натискат газта с напрегнати лица, само някои от тях умеят да се качват бавно, на първа скорост, двигателите на колите им бучат, а очите им стават безизразни, като така създават впечатлението, че животът е по-лек, отколкото е всъщност, и че трябва само да научиш хитрите номера. На "Александрас", където имам чувството, че ме е изплюла "Вулгароктону", се спирам на светофара и се заглеждам в една жена на около шейсет, добре облечена, прегърнала рунтаво кученце. После светва зелено и пресичаме отсреща към "Мустоксиди". Тук вече почти всички сме адвокати и се разпознаваме с поглед; аз слизам за малко на пътното платно, за да мина покрай оградата на сградата, която вечно е в ремонт. Денят е добил нормалния си ритъм, колите летят, шумът нахлува и насочва повечето ми мисли, докато накрая стигам до горичката откъм задния вход на съда. Обикновено влизам оттам, но днешната ми среща с фамилията Димитриадис е в "При Делиянис", така че продължавам напред, доближавам се до обширната циментова площадка на моста на "Мустоксиди", минавам отвъд и накрая се озовавам на "Евелпидон".

dnite1

Не е и нужно да се питам дали е дошъл синът на Димитриаду – пред кафетерията виждам колелото му, вързано с дебела верига, като че точно тук, пред съда, някой ще рискува да го арестуват за кражба на велосипед. Пресичам улицата и го забелязвам още преди да съм влязъл – седнал е в дъното и се е втренчил в чашката с кафе, сякаш не знае какво да прави с нея. За момент, както го гледам да чака, си мисля, че всъщност не желая, че ми е непоносимо досадно да се срещна с този човек и да разговарям с него, да му кажа какво трябва и какво не трябва да направи, ако иска майка му да има някакъв шанс да спечели делото и да не я оберат до шушка банките. Но няма как, така че бързо се съвземам и надявам маската на професионалиста още преди да кажа "добър ден" на Костас Димитриадис и със служебен тон да му заявя горе-долу следното: Говоря ти, но така и няма да научиш онова, което не искам да узнаеш. И никакви възражения! Лошото е, че изражението ми му казва съвсем същото...

 

 

 

cover-v-dnite-jiveemВ дните живеем (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева и Маргарита Василева, 488 стр, цена 30 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн