"Трудно е да пренебрегнеш Земята, когато тя бавно се разгражда под теб, докато спиш, когато отключва тайни, за които не си молил и не си искал." – тези думи принадлежат на дневника на археолога Клара Мияширо, част от антиутопичния роман Докъде се издигаме в мрака (откъсът по-долу), но са ключови за всичко случващо се във фантастичния дебют на Секуоя Нагамацу. Скритите, в недрата на Земята, тайни започват да изплуват с откритието в сибирския кратер Батагайка на останки от момиче отпреди 30 000 години, което отприщва пандемия от така наречената Арктическа чума, а в пъзела на глобалното оцеляване, като екзистенц нишки, се преплитат и увеселителни паркове за неизлечимо болни деца, и небостъргачи за погребения, и междузвездни кораби, и дори прасета, говорещи човешки език... Да, препратките, които използва Секуоя Нагамацу, са като поглед през калейдоскоп в лабиринта на Мрака, наречен Светът Днес, в който "Всичко е свързано", както казва Клара Мияширо...
Когато заминах за Сибир, внучката ми Юми плака на летището, макар че, почти на десет, настояваше, че си е съвсем добре. Мики отново ме попита дали съм абсолютно сигурен, че искам да направя това. Каза ми поне да изчакам няколко месеца, за да не пристигна в най-голямата зима. Но аз знаех, че ако остана вкъщи, ще започна да отлагам до безкрай и духът на дъщеря ми щеше да избледнее окончателно в тази далечна земя. Не можех да си представя мястото, където Клара беше избрала да изчезне през последните години. Когато Юми питаше мен и Мики къде е майка ѝ, посочвахме точката на картата, търсехме в Гугъл снимки от кратера Батагайка и Северен Сибир. Съпругата ми помагаше на Юми да изработва от папиемаше диорами на региона и двете ги заселваха с мънички фигурки на бизони, динозаври и 3D разпечатки на нашето семейство на експедиция, където времето беше без значение.
– Майка ти те обича – уверявах аз Юми. – Работата ѝ е важна.
Част от мен го вярваше, но същевременно последния път, когато бяхме всички заедно, бях поставил на Клара ултиматум, като ѝ казах, че трябва да се прибере вкъщи, че не постъпва честно спрямо Юми и нас. Като изключим картичките и спорадичните видео разговори с Юми, не бях говорил с дъщеря си от повече от година.
Преди да разбера, че изследователският аванпост е международен проект, си бях представял Клара в суровите условия на някоя юрта, как заспива под животински кожи, унесена от светлинката на Млечния път. Сега виждах, че капсулата ѝ за спане представляваше пашкул с размери три на десет метра, прикрепен към стената на един от куполите. Беше подплатен с термовата, имаше светодиодно осветление, лавици с книги, сгъваемо бюро и карго мрежа за съхранение на вещи.
Прегледах съдържанието на сака с нещата ѝ, който намерих напъхан в мрежата: дрехи, тоалетни принадлежности, един от дневниците ѝ за бедствия, личния ѝ дневник, стар айпод, няколко сувенира, придобити по време на предишните ѝ пътувания, но онова, което най-силно се надявах да намеря – кристалния медальон на Клара, го нямаше никъде. Качих се на койката ѝ и свалих туристическите си ботуши, като същевременно надничах под матрака и зад вентилационната решетка – места, където можеше да е скрила на сигурно място медальона. Краката ми се бяха сварили по време на дългото пътуване и млечнокиселият мирис изпълни капсулата, смесвайки се със застоялата миризма на цигари и пот, превзела цялата станция. Легнах по гръб за пръв път, откакто бях напуснал Америка, и заразглеждах какво има на айпода на Клара, като накрая се спрях на сюитата "Планети" на Густав Холст. Триумфалните тръби, изразяващи движението на Юпитер, ме пренесоха в по-щастливи времена, когато почудата от света на Клара все още беше сред звездите, както когато настояваше проектът ѝ за слънчева система в трети клас да бъде в точния мащаб или когато си навлече неприятности по време на научния лагер за това, че беше измислила история за изгубена звезда, сестра на Плеядите, която някога се виждала в древното африканско небе. Какво ли си беше мислила Клара, докато беше гледала Космоса, танцуващ над сивотата на тукашната тундра? Взех дневника ѝ и започнах да го прелиствам, като се опитвах отново да чуя гласа ѝ.
Ден 3: Удивително е как вътрешността на кратера вече ражда зелени участъци. Бивните на мамутите стърчат от калта, а междувременно новият растителен живот пуска корени в земята. С непрекъснатите земни свличания и стопения лед, който създава временни потоци, цялата зона се е превърнала в една пералня, където се смесват новото и древното. Всички тук разбират какъв е залогът. Трудно е да пренебрегнеш Земята, когато тя бавно се разгражда под теб, докато спиш, когато отключва тайни, за които не си молил и не си искал. През първата ми нощ тук стоях отвън и слушах. Може би само плод на въображението ми, но можех да се закълна, че чувам гъргоренето на почвата, танца на милион мъртви насекоми, древни хора и вълци.
Ден 27: В дивата природа повечето родители се бият до смърт, за да предпазят малките си. Знам, че на някакво ниво моите родители разбират това. Не отговарям на съобщенията им, защото съм казала всичко, което беше останало да се каже. Вярвам, че Юми чува песента на Земята, когато спи. Трябва да вярвам, че тя знае защо не мога да присъствам на нейните училищни пиеси, футболни мачове и други неща. Тя ще се справи. Колегите ми тук също имат деца. Казват, че техните не разбират или че не са толкова близки, колкото им се иска да са. Но ние сме тук да подсигурим тях, а после и техните деца и техните внуци да могат да дишат и да мечтаят... за да не им се налага да изнасят посмъртни слова на толкова много видове. Честит рожден ден, Юми. Ако някога прочетеш това, знай, че не съм спирала да мисля за теб.
Оставих тетрадката и върнах айпода в сака, където забелязах друго нещо, мушнато в ъгъла, увито в чифт дебели чорапи: омачкана снимка и издялана фигурка. Снимката беше отпреди три години, когато се видяхме с Клара в Южна Аляска. Юми тъкмо беше навършила седем, а аз бях на разкопки в четиристотингодишното село Юпик, което бавно се разтваряше в морето. Разпознах караваната във войнишко кафяво от терена на разкопките на заден план. Често седях вътре и наблюдавах студентите си, докато довършвах сутрешната документация и кафето си. В деня, когато беше направена тази снимка, с Мики гледахме как Клара обува на Юми чифт грамадни гумени ботуши. Когато и да видеше майка си, средно на три или четири месеца, за по седмица или две най-много, Клара нямаше как да сгреши в нейните очи.
– Разполагаме само с тази седмица – каза ми Мики онази сутрин, когато ѝ се стори, че съм напът да отида да меля сол на главата на дъщеря ни. – Не създавай проблеми.
Взех разстоянието от караваната, която служеше за администрация на терена, до ръба на онова, което помощниците ми наричаха "мошпита", и наблюдавах как дъщеря ми и внучката ми газят из мътилката. Клара разказваше на Юми история за лов на тюлени.
– Мисля, че ще започна да рисувам Клара и Юми така, заедно, нагазили до колене в калта – обади се иззад гърба ми съпругата ми. – За следващата ми изложба. Може би ще напомни на Клара, че двете се нуждаят една от друга.
– Почти съвършено е – отвърнах аз.
– Виж, дядо. Аз съм едно голямо àко! – извика Юми.
След това Мики я заведе в мотела, за да се измие, а аз настоях Клара да остане и да си поговорим.
– Майка ти казва, че ще се прибереш за кратко, щом приключим тук – казах аз.
– Най-много за седмица. Споменах ти за онази възможност в Сибир – отговори тя.
– Но нали виждаш колко липсваш на Юми?
Клара застана до една от сгъваемите маси, които бяха наредени по ръба на мошпита. Беше отрупана с артефакти. Тя закова вниманието си върху дървената кукличка, която бяхме намерили на това място, не по-голяма от кутийка безалкохолно.
– Правя го за нея – каза.
– Разбира се, това го приемам – отвърнах.
Винаги съм се гордял с това колко беше загрижена за света дъщеря ми. След училище попиваше новините, изчиташе всичко в интернет за бедствия, войни, омраза и несправедливости, записваше всичко в онези дневници със специални цветови кодове. Веднъж я попитах какво прави, а тя ми обясни, че просто се опитва да следи всичко, защото сякаш никой друг не забелязвал или не го било грижа, че продължаваме да допускаме едни и същи грешки, че омразата в квартала или несправедливостта в щата текат като отрова във вените ни, а през това време поредният ледник се откъсвал или поредното животно изчезвало от лицето на Земята.
"Всичко е свързано", казваше. А аз ѝ отвръщах: "Ти си само една и имаш само един живот".
– Би предпочел да се прибера вкъщи, нали? Може би да преподавам в твоя факултет? Да взимам Юми от училище всеки ден и да се преструвам, че всичко ще бъде наред. – Тя размаха дървената кукла във въздуха и се загледа изучаващо в издълбаната ѝ усмивка. – Който и да си е играл с това, е имал тежък живот, знаеш ли? Вероятно и кратък.
– Просто искам Юми да прекара детството си с майка си – казах аз.
– Ти и мама не сте в положение да ми говорите за това как човек трябва да бъде с детето си.
– Това не е съвсем справедливо – възразих аз.
Всеки път, когато Клара отправяше това обвинение, се чувствах като мокрица, която се скрива в люспата си. Още щом започна да получава собствен доход, тя не изгуби и секунда време да избяга в най-далечните кътчета на планетата и само от картичките и снимките разбирахме, че е още жива. Клара се обърна и ме остави да стоя там, грабна чантата си и тръгна към океана, все така стиснала дървената кукличка в ръка. Докато я настигна, беше извадила поредния от дневниците си.
– Видя ли новите прогнози за покачването на морското равнище? – попита тя, четейки списъка от градове, за които имаше вероятност да се озоват под вода още по време на поколението на Юми – по-голямата част от Южна Флорида, почти всички големи градове в Япония, Ню Йорк можеха да се превърнат във Венеция. – Гледаш ли новините за горящите Апалачи? За избухващите популации от амеби, хранещи се с мозък, около езерата за летни лагери?
– При всички поколения има лоши неща. – Погледнах в отворените страници на дневника ѝ, изпълнени от горе до долу с бедствия. – Но все пак трябва да живеем този живот.
– Проучванията ти тук нямаше да са възможни, ако не бяха климатичните промени – каза тя.
– Зная – отвърнах.
– Кажи на Юми, че утре ще я заведа на закуска. Може да си поговорим после, ако искаш. – Обърна се и тръгна към палатката на екипа, извика един от помощниците ми и го помоли да я закара до града. Докато чакаше да я качи, се върна до терена на разкопките и ме намери в мошпита, наполовина окопан в пръстта.
– Между другото, не си мисли, че не искам да бъда с дъщеря си – каза. – Грешиш жестоко, ако смяташ така.
Но на следващия ден, когато с Мики отидохме да се видим с Клара и Юми на закуска, заварихме Юми потънала в сълзи. Клара беше променила плановете си, каза нещо за затруднено пътуване до обекта в Сибир, нещата били извън нейния контрол. Прегърна Юми, която подсмърчаше над банановия си сплит, а после имайка си, която ѝ заръча да се пази. Аз обаче мълчах. Изпих кафето си и си поръчах палачинки с шоколадови парченца.
– Клиф – каза Мики.
Аз надникнах през щорите на крайпътното бистро и загледах как Клара се качва в колата под наем. Само че не запали. Седя вътре дълго време, докато най-накрая не станах от масата, не излязох навън и не почуках на прозореца.
– Обичам те – казах, открехвайки вратата. – Пази се.
– Съжалявам, че нещата трябва да са така – отвърна тя.
Докъде се издигаме в мрака (превод Майре Буюклиева, корица Живко Петров, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
