"Войната е Мир. Свободата е Робство. Невежеството е Сила" – да, този утопичен лозунг принадлежи на Оруеловата култ класика 1984, която, тук, в трибют романа Джулия на Сандра Нюман, преживява ювелирен литературен ремикс... или както биха казали в Министерството на Истината: 1984 е минал/а през отдел Пренаписване... Да, отново се намираме в Океания, където Министерствата на Истината и Любовта вилнеят, Уинстън Смит отново играе в отдел Архиви пред погледа на Големия брат, но този път виждаме Всичко през очите на Джулия, поправяща (неслучайно) машините в отдел Художествена литература – да, може да го наречем фемина римейк (неслучайно, в миналогодишния роман Мъжете на Сандра Нюман, носителите на Y хромозомата изчезват от света), може да го разглеждаме и като продукт на отдел Пренаписване, но този чудесен трибют роман (одобрен и от Оруеловата фондация) е нещо много повече от фемина AI заигравка със сатиричното 1984 наследство, в което "Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано."...
Емануел Голдщайн бе някогашен герой на революцията, който се бе сражавал на страната на Големия брат. След това се беше обърнал срещу партията и сега посвещаваше цялото си коварство и енергията си на унищожаването на Oкеания и народа ѝ. Никой не беше защитен от неговата злоба. Ако не можеше да настрои гражданите срещу партията, то той щеше да отрови водата им. Ако не можеше да разврати малките деца, то щеше да взриви училищата им. Той ненавиждаше всичко целомъдрено или смело, понеже тези качества му липсваха. Точно затова мразеше Големия брат с цялото си изкривено, паразитно сърце. Въпреки че речите му бяха винаги изпълнени с очевидни лъжи и безсмислен жаргон като "свобода на словото" и "човешки права", той все пак успяваше да измами някои хора. Сподвижниците му бяха отговорни за всичко, което не вървеше в Oкеания – от саботажите, поради които никой нямаше достатъчно храна, до подкопаването на морала на войниците, което пречеше на Oкеания да спечели войната.
Разбира се, знаеше се, че всичко това не може да бъде напълно вярно. За престъпленията на Голдщайн се разказваха толкова много истории, че за да ги извърши, щяха да му трябват хиляда години. Лондон трябваше да гъмжи от негови терористи, но никой никога не беше виждал такива на живо. Разказите за изплъзванията на Голдщайн от правосъдието бяха особено невероятни, включвайки винаги поразителни подвизи на нашите момчета в черно и по някой унизителен епизод, в който Голдщайн се изтърсваше по задник или хленчеше, молейки се за пощада, докато в последния момент не го спасеше някой злодей. Обикновено това бе някой наскоро изпаднал в немилост висшестоящ партиец. Не че Джулия би казала, че тези истории са лъжи. Те бяха партийна пропаганда. Не бяха предназначени да бъдат верни или неверни. Целта им беше да им се вярва.
Днес Голдщайн говореше срещу войната, по най-хлапашки и обиден начин, сякаш войната беше изцяло по вина на Oкеания. Въобще не се интересуваше от хората, убити от бомбите същата сутрин. И за да не би случайно някой да бъде спечелен на негова страна, зад главата му на екрана течаха редици маршируващи евразийски войници – безкраен поток от огромни мъже с твърди лица. Омразата вече беше в пълния си разгар, цялата зала бушуваше и крещеше. Маргарет бе красиво поруменяла, устата ѝ се разтваряше широко от чувствена ярост, а О'Брайън мъжествено се бе изправил на крака, сякаш за да се опълчи срещу омразен враг. Дори Смит ревеше с изненадваща злъч и на пристъпи риташе долната пречка на стола си. За момент Джулия безразсъдно отклони вниманието си, питайки се безстрастно дали Смит не симулира. После я обзе паника. Беше забравила да крещи. И усещаше, че ще започне да се прозява.
Импулсивно грабна стария речник по новговор от рафта до себе си. Пое си дълбоко дъх, закрещя: "Свиня! Свиня! Свиня!", и хвърли над главите на всички тежката книга, която прелетя, удари се в екрана и звучно изкънтя. Всички се стреснаха и в този миг Джулия бе обзета от съмнение. Постъпката ѝ можеше да се изтълкува като атака срещу екрана. Телеекраните бяха забележително здрави и една книга наистина не можеше да им навреди, но дали О'Брайън знаеше това? Можеше ли да помисли, че действието ѝ е опит за саботаж? Но О'Брайън крещеше в забрава, а другите вече обсипваха екрана с каквото им попадне подръка. Един мъж го замери с пакет цигари, друг – със собствената си обувка. Джулия се изпоти от страх, но всичко се беше разминало. а коварната прозявка бе отшумяла. Сега образът на екрана започна да се променя. Лицето на Голдщайн се преобрази в муцуна на същинска овца, а гласът му се превърна в дълго и пронизително блеене. Тъкмо когато хората започнаха да се смеят и да дюдюкат, овцата бе внезапно заменена от як евразийски войник с насочен към зрителите автомат. Някои от първите редове се дръпнаха стреснато назад.
Този образ обаче незабавно се преля в успокоителното лице на Големия брат – вожда на партията, около четиресет и пет годишен мъж с гъста черна коса и черни мустаци. Този Голям брат едновременно приличаше и не приличаше на младия Голям брат с голите ръце от плакатите за набиране на бойци или на детето Голям брат, изобразено на значките на Разузнавачите. Зрелият вожд бе красив и изключително мъжествен по един чист, вдъхващ доверие начин. Това бе човек, който от десетилетия се бореше неуморно за народа си и бе доживял да види как визията му се осъществява. През това време бе изживял предателството на безброй хора, които бе смятал за истински другари, животът му многократно бе висял на косъм в битката с капиталистите, но все още устояваше твърдо на потопа. Той разбираше обикновения човек и влизаше във всички негови проблеми. Беше велик, но също и добър. Не беше нужно да си глупак, за да обичаш Големия брат. Каквото и да се случеше, той щеше винаги да пребъде.
Докато Големия брат говореше, всички се насочиха към екрана, сякаш се грееха на неговата светлина. Той каза: "Ние сме като един. Истината е наша...". Последваха още грандиозни, чисти думи, които избледняваха в съзнанието на Джулия още при изричането им. Маргарет се протегна напред над облегалката на празния стол пред себе си, шептейки: "Спасителю мой!", и зарови лице в ръцете си. Смит също се бе насочил с устрем напред, вдигнал русата си глава. В последните секунди силното и добро лице на Големия брат избледня и бе заменено от трите основни лозунга на партията, изписани с дебели черни букви на червен фон: ВОЙНАТА Е МИР. СВОБОДАТА Е РОБСТВО. НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА.
След това телеекранът изгасна и зрителите се озоваха пред собствените си неясни отражения. Започнаха да скандират: "Ге-Бе! Ге-Бе! Ге-Бе!". Започнаха некоординирано и разхвърляно, но скоро влязоха в бавен, стабилен ритъм. Онези, които все още бяха седнали, се изправиха на крака; някои тропаха по пода или барабаняха по облегалките на столовете. Тази част от ритуала винаги бе разтоварваща. Всички се отпуснаха и засияха. Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано. Човек виждаше колко малко иска партията в крайна сметка. Не беше нужно да знаеш всички най-нови думи от новговор или да се мъчиш да вярваш в противоречиви неща. Ако мразиш врага, можеш да бъдеш обичан. Хората се усмихваха един на друг в упоение, някои със сълзи в очите. Бяха изживели една добра омраза.
Джулия (превод Радосвета Гетова, корица Теодора Югова, стр. 440, цена 27 лева) е в книжарниците
