Home / Рубрики / Литература / Мери | Ане Ейкхаут
A+ R A-
22 Дек

Мери | Ане Ейкхаут

Оценете статията
(16 оценки)
   
Мери | Ане Ейкхаут Клети създания | САЩ/Ирландия/Великобритания, 2023, 141 мин © режисьор Йоргос Лантимос

Да, четвъртият роман Мери на нидерландката Ане Ейкхаут носи подзаглавието Раждането на Франкенщайн и фикционално разкрива появата на това митично създание, първо във вътрешния свят на невръстната Мери Годуин (а и във вековните гори на Шотландия, където "Нямаше нещо, което не би расло тук"), а после и раждането му в литературния свят... Или както пише Ане Ейкхаут (в откъса от Мери по-долу): "Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано" – именно затова свързваме тази фикционална биография на Мери Годуин/Шели с кадри от филма Клети създания (адаптиран също от роман, но на шотландеца Алистър Грей), където фемина произхода на Франкенщайн и имената Годуин и Изабела/Бела Бакстър са оплетени така, както в романа Мери "под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност"...

 

 

12 юни 1812 г.


И изведнъж – едноседмично пътуване с кораб, а цял живот не си бях подавала носа извън Лондон и вълни, вълни, вълни. Така копнеех да видя морето, но на този недодялан плавателен съд то се превърна в любим, когото проклех. Разболя ме, отне ми жизнеността и надеждата. Ала всеки път, когато се почувствах достатъчно добре, за да се кача на палубата, и се загледах в белите гребени на вълните отвъд перилата, а морето посипеше солените си пръски по лицето ми и вятърът завееше в тялото ми, за да продуха всичко с нови и нови сили, откривах, че морето е най-красивото, най-невероятното, най-страховитото нещо на света, и усещах, че приключението ми, животът ми с него тепърва започва.

В момента, в който се спуснах по трапа крачка по крачка, почувствах, че тук ще открия каквото търся, макар още да не знаех какво е то. На кея нямаше много хора. Мъж със светли бакенбарди, по-млад от баща ми и с кротка усмивка, ми кимна.

– Мис Годуин, добре дошли. Аз съм Уилям Бакстър.

За късмет разбирах шотландския му. Господин Бакстър пое куфара.

– Как беше пътуването ви?

Плаването беше преминало като кошмар. Денем някак търпях, щом впиех ръце в перилата – тънка ивица сигурност над дълбините на Северно море, за която връзвах мислите си: за игрите с ръце, които играехме с Клер, за дъха на Фани в гърба ми, докато лежахме в леглото и слушахме татко да свири на пиано на долния етаж, а навън да реве бебе, коли да трополят по паважа, конски подкови да тракат в ритъма на кораба. Ала нощите на борда бяха невъобразимо мъчителни. Ничия земя от плътен мрак, в която "долу" и "горе" се превръщаха в думи без значение, в която всяко полюшкване клокочеше в стомаха ми, в която ме обземаше съмнение дали съществувам. И се чувствах самотна, така ужасно самотна!

klethings 7

Колебаех се дали да споделя всичко това, когато посрещачът ми продължи:

– Това е синът ми Робърт. Останалите ни чакат вкъщи. Не е далеч.

Докато пътувахме, се загледах в Робърт, който седеше насреща ми. Видя ми се с около пет години по-голям от мен; в изражението му имаше някаква сериозност. В този миг той ми се усмихна. Красива усмивка, без скрити намерения.

– Живеем в центъра на Дънди, близо до пристанището. Домът ни е известен и като "Къщурката" – обясни господин Бакстър. – Малката ни обител.

Робърт се разсмя. Постепенно пристанището отстъпи място на ниски къщи, църква, магазини. Минахме покрай аптека, дюкян за платове, шивашко ателие и книжарница.

– Колко книжарници имате в Дънди? – попитах.

– Четири – отговори ми Робърт. – Тази тук е отлична. "Ръмптън" малко по-нататък – и тя. Някой ден ще те заведа.

– Първо да си почине от пътя – намеси се господин Бакстър. – Обещах на баща ти, че освен забавления, подобаващи на една млада дама, ще ти осигурим и покой. Все пак целта е да оздравееш възможно най-бързо, нали?

Кимнах. Макар да беше доста топло, носех рокля с дълги ръкави, но не толкова от срам заради кожното си заболяване, колкото за да си спестя въпросите, погледите. Всичко беше започнало година по-рано: лющеща се кожа, зачервени и раздразнени петна, сърбеж, кошмарен сърбеж, но само по ръцете. Лекарят ми беше предписал балсам, ала той не помогна. Мери Джейн пък ми беше забранила да се чеша и макар да знаех, че е права, отказвах да призная правотата ѝ. Пък и беше невъзможно да не се чеша. Денем се сдържах някак, но вечер, когато си легнех и освободях ръцете си от стегнатите ръкави, жадувах за утешението на ноктите. Като минело – ако въобще минело, – щели да останат белези, предупреди ме Мери Джейн. Но вероятно белези ще останат и без да се чеша.

Баща ми не се тревожи особено. Никога не се е интересувал кой знае колко от външното. Може би няма представа каква роля играе красотата в живота на едно момиче, на една жена. А може и да има, но да не одобрява подобно гледище. И въпреки че го разбирам, се дразня на безхаберието му. Никоя жена не може да си позволи лукса да пренебрегне външността си. Дори само фактът, че единствено мъж може да твърди, че красотата не е важна и не бива да е важна, показва, уви, колко е различна истината.

Господин Бакстър ми се усмихна.

– Много се радваме, че ще ни гостувате, млада госпожице Годуин.

– Моля ви, наричайте ме просто Мери – прекъснах го аз.

Той кимна и се засмя, сякаш криеше тайна. Сега забелязах, че се е прошарил, предимно по бакенбардите, които се спускаха ниско по челюстта му.

– Майка ми се възхищаваше на твоята майка, Мери – добави Робърт. – Изабела впрочем – също. Може би с нея ще намерите време да си поговорите за книгите на майка ти. Напоследък Изабела е толкова мрачна; имам чувството, че...

Робърт.

Не беше изречено силно. Не и както повишаваше тон баща ми. По-рано коремът ми се свиваше от гласа му. При все това ефектът беше незабавен: Робърт тутакси замлъкна. Обърна очи към баща си. Не успях да разшифровам изражението му. Гледаше укорително и същевременно като в унес, сякаш баща му го беше накарал да се замисли за нещо. Безшумно, почти без да усетя кога, в мен се беше разляла глуха меланхолия.

– Стигнахме! – провикна се в тоя миг господин Бакстър и чернилката напусна тялото ми.

Возилото спря пред внушителна къща, която беше поне тройно по-голяма от нашето жилище в Лондон. Отвори ни млада жена. Представиха ми я като Грейс, икономката. Тя пое куфара от Робърт. Господин Бакстър ме поведе към салона. Слънцето нахлуваше през високите прозорци; лъскавият под от тъмно дърво беше застлан с дебели килими, а около камината бяха подредени дивани и фотьойли. Накъдето и да се обърнех, виждах книги. Разбира се, книги имаше най-вече по рафтовете, които се изкачваха до тавана, но лежаха и на купчинки и по масички, первази, дори върху облегалките на столовете. В ъгъла на стаята лъщеше черен роял, който излъчваше такова достолепие, че за един кратък миг ми се стори, че диша.

Отидохме в кухнята, където ме представиха на Елизе, готвачката. След това Робърт ме заведе горе, за да си почина. Четирите големи южни прозореца на стаята ми гледаха към отсрещните постройки, към улицата и река Тей в далечината. Западните прозорци бяха по-тесни и през тях се виждаха хълмовете, които се простираха мили напред. Бяха обрасли с храсти и с трева, зелена, жълта, а по-нататък и кафеникава. По хълма препускаше кон; мяркаха се и къщи. Този пейзаж беше като излязъл от миналото. От историите в моите книги. Истории за водни духове, тритони и чудовища, спотайващи се из хълмовете. За потоци, в които огладени, покрити с мъх камъни чакаха някой да премине по тях. Пейзаж, в който край реката, в храсталаците, под вековните дървета съжителстваха страх и любов, фантазии и действителност. Нямаше нещо, което не би расло тук. Нямаше нещо, което не би виряло тук.

klethings 1

Вдигнах куфара на леглото, окачих роклите и корсажите в гардероба. Кюлотите, чорапите и шапчиците подредих на рафта. Носех си девет книги, сред тях – Хорас Уолпоул, Самюъл Колридж и писмата на Абигейл Адамс редом с произведенията, които ми беше дал баща ми – предимно философия и един публикуван наскоро разбор на Френската революция. Не че не се интересувах от света около мен, Бог ми беше свидетел, че се интересувах. Но изпитвах все по-дълбоко влечение към вътрешния си свят. Към сънищата, които ме спохождаха, към кошмарите и бляновете. Забелязвах, че умът на писателите от моите книги работи съвсем като моя. Ум, който свързваше онова, което никога не е било свързвано, което вероятно не биваше да бъде свързвано.

 

 

 

cover-maryМери (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн