"Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай", ми каза един гадател" – да, когато чува това "пророчество" в Хонконг през 1976-а, италианският журналист (кореспондент на европейската преса в Азия) и писател Тициано Терцани вижда шанса да промени ритъма на живот и мирогледа си, но едва ли е предполагал, че тази авантюра на забавен каданс из Лаос, Тайланд, Бирма, Камбоджа, Виетнам, Малайзия, Сингапур, Монголия, Тибет и Китай ще се превърне в универсална житейска философия (каквато може да откриете и в своеобразната му автобиография The End Is My Beginning, издадена и филмирана посмъртно)... Или както казва Тициано Терцани: "тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих" – на екзистенц ръба между духовното изследване и пътеписа Един гадател ми каза (в откъса по-долу) е нещо повече от пълнокръвен и живописен портрет на (все още) непознатата Азия, именно защото открива, "че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение" на Живота, на Света... И ако днес ще измерим 20 години от смъртта (в края на юли 2004-а) на Терцани (или с 10 години отвъд "пророчеството"... затова следете живописните срещи с един куп азиатски предсказатели в Един гадател ми каза), то "Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди"...
Лаос: на кой бряг е щастието?
В един от многото прекрасни пасажи от "Сидхарта" на Херман Хесе принцът, който скоро ще стане Буда Просветления, седи на брега на реката и осъзнава, че без измерването на времето миналото и бъдещето са винаги настоящи, както реката е в един и същи момент на мястото, в което я гледаме, но е също и при извора, и при устието. Водата, която тепърва трябва да изтече, е утрешният ден, но нея вече я има горе при извора; тази, която е вече изтекла, е вчерашният ден, но и нея още я има другаде, в долината.
Докато седях на върха на хълма Пуси в Луанпрабанг и в златния покой на залеза гледах впечатляващата делта, която величественият голям Меконг образува с малката и буйна Нам Кан, си припомних образа на Сидхарта и ми се стори, че тези тинести води, които се сливаха и смесваха, наистина са като живота, включително като моя – с много притоци; и че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение: петдесет и пет години, вече изтекли като тази река към устието в Китайско море; другите, които ми остават още, вече избликнали от полите на Хималаите и вече устремени, целенасочени и точни, преброени до последния час, по същия маршрут. Ако можех да седна на още по-високо място от този хълм, щях да виждам по-голяма част от реката в двете посоки. А дали съответно и по-голяма част от миналото, от бъдещето?
Бях сам и, както често става сред природата, в отсъствието на друго човешко присъствие наоколо, когато умът се освобождава от оковите на логиката и въображението препуска, най-абсурдни мисли изникваха в преддверието на съзнанието ми. Да, може би това, което наричаме бъдеще, вече се е случило и единствено понеже гледната ни точка е ограничена, не съумяваме да го съзрем. Може би бъдещето е наистина вече минало и тъкмо затова някои успяват да го "прочетат" със същата лекота, с която всички ние виждаме светлината на звезда,която всъщност от векове е угаснала. Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди. Психологически Лаос беше съвършена подготовка за решението ми да не летя и така да се поставя по някакъв начин извън времето.
Като държава Лаос инстинктивно години наред е избирал да постъпва по същия начин. Без излаз на море, скътан сред непроходими планини, които го изолират от Китай и Виетнам, защитен от река Меконг, която го разделя от Тайланд, без нито един мост между двата бряга, независимо от войните, набезите и натиска от съседите Лаос е продължил своя отколешен ритъм на затворен живот. Според тамошния календар също сме в двайсети век, но мисленето на лаосците е останало в една тяхна си епоха, от която нямат никакво намерение да излизат. След като са построили големи магистрали, стигащи до техния бряг на Меконг, тайландците по хиляди начини са подсказвали на лаосците, че един мост би бил достатъчен, за да им позволи да се впишат в тайландската пътна система и така да получат пряк достъп до пристанището на Банкок и удобен входен пункт за туристи, вносители на долари. Лаосците не са се съгласили. "Не, благодарим. Не ни трябва мост – са отговаряли всеки път. – Искаме да продължим да живеем по нашему."
За съжаление и този начин на живот е към своя залез. Не защото лаосците внезапно са размислили, а защото днес една държава на кръстопът между модернизирането и изолираността, която би съхранила идентичността ѝ, всъщност няма избор: другите вече са направили избора вместо нея. Бизнесмените, банкерите, експертите от международните организации, служителите на ООН и на правителствата от половината свят вече са все непоколебими пророци на "развитието" на всяка цена; всички вярват в нещо като мисия, в много отношения наподобяваща тази на американския генерал във Виетнам, който изравнил със земята едно окупирано от виетконгците селище и след това казал с гордостта на човек, извършил достойно дело:
– Наложи се да го унищожим, за да го спасим.
В Лаос се случва същото: за да го спасят от изостаналост, новите мисионери на материализма и икономическото благоденствие го унищожават. Най-тежкия удар нанесоха австралийците. С идеята да направи добро дело, правителството в Канбера построи под формата на дарение именно един чуден мост над Меконг и Лаос сега губи заради него и последните останки от своята девственост. С вродената си подозрителност към всичко ново и модерно лаосците вече го наричат "моста на СПИН-а".
По душа те са народ от миналото и само по чиста случайност – случайността, че се намират насред Индокитай – са принудени физически да пребивават в съвременния свят на насилие. Заплатили са прескъпо за това. За да снабдяват партизаните от Виетконг в Южен Виетнам, комунистите от Ханой проправили през лаоските гори пътеката, която станала известна като "пътеката на Хо Ши Мин"; за да затворят тази пътека, между 1964 и 1973 г. американците пуснали – "тайно"– над Лаос повече бомби, отколкото над Германия и цялата окупирана от германците Европа през Втората световна война: два милиона тона експлозив. Пак заради географското си разположение днес Лаос, макар и в мир, не може да живее според волята си и е принуден да стане "модерен", да бъде връзка между Китай и Тайланд, да играе свързваща роля за тези два могъщи съседа, вече завзети от прогреса.
В момента все още е достатъчно да стъпиш там, за да усетиш, че във въздуха на Лаос витае нещо уникално и поетично: дните са дълги и бавни и у хората има една спокойна мекота, която не се среща в останалите части на Индокитай. Французите, които добре познаваха народите на своите колонии, са казвали: "Виетнамците садят ориз, кхмерите ги гледат, а лаосците слушат ориза, който расте."
Аз стъпих там за пръв път през пролетта на 1972-ра. На една от тераските на хотел "Констелейшън" във Виентян стоеше руса хипарка и пушеше толкова силна марихуана, че мирисът се усещаше по цялото стълбище. Като ме видя да идвам, сякаш с желание да сподели тайна формула за разбирането на всичко, ми прошепна: "Помни, Лаос не е място; той е състояние на духа."
Не бях го забравил и исках да видя пак Лаос, преди и той след двайсет години да се превърнеше в "място", място като всички други: осветено от неон, погълнато от бетон и пластмаса. Журналистически претекст бях намерил в две новини: едната се отнасяше до отварянето на пътеката на Хо Ши Мин за туристи; другата – до построяването на голямата Трансазиатска магистрала от Сингапур до Пекин. След направата на моста над Меконг лаоският участък щеше да минава през Луанпрабанг, разделяйки на две старата кралска столица, едно от най-романтичните и спокойни места в Азия, едно от последните убежища на старото очарование на Изтока. С пристигането си заварих Луанпрабанг все така пленителен като в спомените ми, сгушен в своята зелена и влажна долина, заобиколена от върхове, които сякаш са излезли изпод четката на китайски художник, в подножието на хълма Пуси, от който целият разкош на храмовете, построени в мъдър безпорядък по ивицата земя между Меконг и Нам Кан, изглежда предопределен за вечността.
На зазоряване отново видях покъртителната гледка на стотици бонзи, които излизат от своите манастири и минават по главната улица, за да съберат даренията от хранителни продукти от населението, коленичило по тротоарите. Да, същата улица: тази, която трябваше да стане част от Магистралата на Азия! За щастие – научих – някои отдавнашни жители бяха намерили смелост да се противопоставят на проекта и самият губернатор се беше произнесъл в полза на друго решение: околовръстен път, който да минава извън града. Значи Луанпрабанг ще бъде спасен? Нищо подобно. Един друг проект, който никой не оспорва, ще превърне сегашната скромна писта за кацане в голямо летище, годно да посреща пълните с туристи самолети. Какво лошо откритие е туризмът! Една от най-зловредните индустрии! Той е свел земното кълбо до голяма детска градина, до един Дисниленд без граници. Скоро и в старата, отдалечена кралска столица на Лаос с хиляди ще се изсипят тези нови нашественици, войници на потребителската империя, и с фотоапаратите си, с неукротимите видеокамери ще изстържат и онази последна естествена магия, която там все още е навсякъде.
Защо в Азия, когато възрастен човек види насочен срещу себе си фотоапарат, се обръща, съпротивлява, опитва да се скрие, покрива си лицето? Прави го, защото мисли, че апаратът отнема нещо от него, нещо ценно, което не може да си върне. И нима не е прав? Нима десетките хиляди снимки, направени от разсеяни туристи, също не са причина нашите църкви да са загубили своята святост, нашите паметници да са загубили своята патина на величие? За да предпази собствената си духовност, Тибет векове наред е забранявал да се прекрачват границите му и именно по този начин е съхранил така характерната си аура. Там магията беше разрушена от китайската инвазия – и тя, естествено, осъществена в името на развитието. Една от най-смущаващите новини, които прочетох наскоро, е, че за да улеснят – та как иначе – достъпа на туристи, китайците решили да "модернизират" осветлението на "Потала", двореца манастир на Далай Лама, и въвели използването на неон. Сигурно не са го направили случайно: неонът убива всичко, включително боговете. И с тях умира все повече и тибетската идентичност. В един от най-затрогващите откъси, посветени на изчезването на стара Япония, пометена от модерните времена, големият японски писател Танизаки възхвалява сянката, която така много е допринасяла за създаването на атмосферата, а заедно с това и на душата, на някогашните къщи от дърво и хартия. Полумракът на "Потала", храма-резиденция на Далай Лама, имал същата функция: човек трябвало да влезе в дебрите на този изключителен дворец по тъмно и едва тогава бавно да открие на треперливата светлина на маслените лампи физиономиите на огретата и доброжелателните усмивки на Будите. Неонът днес препятства всякакво откритие, подрязва крилете на онези, които все още искат да се оставят на полетите на духа. В началото на века Пиер Лоти пристигнал в Ангкор, Камбоджа, с поклоннически трепет, качен на каруца, теглена от черни волове, за да търси гостоприемство при бонзите, които тогава живеели в храмовете. Двайсет години по-късно вече го имало дружество "Кукс", което организирало екскурзии и нощни танцови спектакли насред руините и продавало камъни сувенири на туристите.
Човекът, който през 1860-а "открива" Ангкор за човечеството – и за туристите, – заплаща това постижение с живота си. Малцина знаят, че гробът му е още там, на изток от Луанпрабанг, и аз поисках да ида да отдам почит на този учен авантюрист Анри Муо, чиято история винаги ме е запленявала. Муо бил френски естествоизпитател, който пътувал из току-що колонизирания Индокитай. Преди да тръгне на експедицията си, с идеята да върви по течението на Меконг до Китай, бил прочел разказа на един монах, който десет години по-рано загатвал за странни руини в джунглата, недалеч от градчето Сием Реап, но нямал представа какво да очаква.Един ден, докато навлизал в гората и за компания си тананикал "Травиата", както разказва в писмата си, внезапно сред гъстия листак под гигантските дървета Муо се почувствал наблюдаван от две, четири, десет, сто каменни очи, които му се усмихвали. Винаги съм се мъчел да си представя какво ли е изпитал в онзи момент; момент, който си струвал пътешествието, както и смъртта му.
Един гадател ми каза (превод Дария Карапеткова, корица Стефан Касъров, 368 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците
