Home / Рубрики / Литература / Великият Гетсби / Нежна е нощта | Франсис Скот Фицджералд
A+ R A-
15 Май

Великият Гетсби / Нежна е нощта | Франсис Скот Фицджералд

Оценете статията
(15 оценки)
   
Великият Гетсби / Нежна е нощта | Франсис Скот Фицджералд фотографии © MIR

Да, 2024-а бележи 90 години от издаването на Нежна е нощта, но и маркира 100 години (точно от май 1924-а) от миграцията отвъд Атлантика на Франсис Скот и Зелда Фицджералд – двойка, която в суинг вихър танцува Духа на Времето, докато общия им живот не изтанцува полубиографично реквиема за Изгубената любов, наречен Нежна е нощта... Да, близо 100 години след появата на Великият Гетсби (през 1925-а), двата последно завършени романа на Фицджералд оживяват с нов български превод (Великият Гетсби от Стела Джелепова, а Нежна е нощта, чиято първа глава ви очаква по-долу, от Надя Баева), обединени (и със специална илюстрация от Теодор Ушев) в Бисерна-та поредица на издателство Колибри от не една и две неслучайности – и двата шедьовъра на Фицджералд са избродирани с биографични моменти (Франсис Скот е прочут с превръщането на реална биография и документация в интригуваща проза), както нишка на Обреченост преминава през зноя на животите на героите (и техните първообрази) и от двата романа; и двете творения са прецизни дневници за Духа на едно Време и едно Общество, обвити, между две световни войни, в декаденс и безпътица, но винаги готови за един последен танц... Точно като Времето днес...

 

 

Из "Нежна е нощта"

I

На приятния бряг на Френската ривиера, някъде по средата помежду Марсилия и италианската граница, гордо се издига голям, боядисан в розово хотел. Палми охлаждат дискретно румената му фасада, а пред него се простира къс на дължина, но зашеметяващ плаж. Напоследък тук летуват знаменитости, хора в крак с модата; преди десетилетие, когато английската му клиентела се изнесеше на север през април, почти опустяваше. Сега наоколо му са струпани много бунгала, но в началото на тази история между гъстите борове бяха пръснати, подобни на водни лилии с белите си кулички, само дузина стари вили между "Отел дез Етранже" на Гос и отдалечения на осем километра Кан.

Хотелът и яркобежовият плаж пред него, досущ молитвено килимче, съставляваха едно цяло. В ранната утрин далечният силует на Кан с розовите и кремави стени на старите укрепления и синьолилавите Алпи, зад които беше Италия, играеха, отразени в набръчканата от леки вълни вода, изпъстрена тук-там с водорасли. Преди осем на плажа се появи мъж в синя хавлия и дълго се кани, като се поплискваше със студената вода, пъшкаше и дишаше тежко, преди да се топне за една минута в морето. След като си отиде, плажът и заливът останаха безлюдни за час. На хоризонта към запад бавно пълзеше търговски кораб; в двора на хотела подвикваха пикола; росата по боровете съхнеше. След още час забучаха автомобили по пътя, виещ се покрай ниския планински масив, който отделя крайбрежието на Прованс от същинска Франция.

На километър и половина от морето, там, където боровете отстъпват пред запрашени тополи, има уединена железопътна гара и тъкмо от нея една юнска сутрин през 1925 година открит спортен автомобил взе жена и дъщеря ѝ, за да ги откара в хотела на Гос. Лицето на майката, някога красиво, вече бе повехнало и заплашваше скоро да се покрие със спукани капиляри; изражението ѝ бе едновременно спокойно и нащрек, но по ведър начин. Ала погледът кратко се задържаше върху нея, привлечен от дъщерята с вълшебно красивите ѝ ръце с розови длани и прелестно зачервени бузи като на току-що изкъпано за лягане дете. Изящното ѝ чело бе леко скосено към линията на косата, която го окръжаваше като вълнист щит, съставен от буйни къдрици в пепеляворусо и златисто. Очите ѝ бяха ярки, големи, ясни, влажни и блестящи, руменината ѝ бе естествена и често се появяваше, изтласквана на повърхността от енергичната помпа на младо сърце. Тялото ѝ бе на ръба да напусне детството – беше на осемнайсет, почти завършена вече, но още с юношеска роса по нея.

Когато под тях изникна морето, съединило се с небето с тънка и ослепителна линия, майката каза:

– Нещо ми подсказва, че няма да ни хареса тук.

– И без това искам да си ида у дома – отвърна момичето.

И двете говореха весело, но се виждаше, че нямат ясна посока, и това ги дразнеше, а да се примирят с коя да е посока, не ги устройваше. Искаха ярка и силна възбуда и не от необходимост да стимулират изтощени нерви, а с нетърпението на завършили с отличие ученици, на които се полага чудесна ваканция.

– Ще останем три дни и после се прибираме у дома. Ще телеграфирам за параходни билети.

В хотела момичето направи резервацията на френски – звучеше гладко, но някак безизразно и заучено.

housevioleta

След като се настаниха на партерния етаж, тя излезе през френските прозорци под яркото слънце навън и се спусна по няколкото стъпала до каменна веранда, простираща се по цялата дължина на хотела. Движеше се като балерина, с лека крачка и грациозно изпънат гръб. Сянката ѝ, съвсем скъсена от отвесните лъчи на слънцето, лежеше в краката ѝ и тя отстъпи назад – ярката светлина я заслепяваше. На петдесет метра напред се бе ширнало Средиземно море със своите преливащи се нюанси, които се меняха във всеки миг под безмилостния блясък на небесното светило; край самата балюстрада на алеята към входа на хотела се пържеше избелял буик.

От цялата околност единствено на плажа се забелязваше активност. Три британски бавачки вплитаха модела на Викторианска Англия, запазил се през четиресетте години, през шейсетте, през осемдесетте, в пуловери и чорапи, докато клюкарстваха монотонно, сякаш редяха молитва; по-близо до морето дузина плажуващи се бяха настанили под раирани чадъри, а дузината им деца гонеха невъзмутими пасажи с рибки из плитчините или лежаха проснати под слънцето с лъснали от кокосово масло тела.

Розмари тъкмо стъпи на плажа, когато покрай нея притича дванайсетгодишно момче и с възторжени крясъци скочи във водата. С остро усещане за изпитателните погледи, вперени в нея, тя свали хавлията си и го последва. След като се носи няколко метра по лице, реши, че ѝ е твърде плитко, затова стъпи и закрачи навътре, като с мъка местеше стройните си крака в съпротивляващата се вода. Когато ѝ стигна до гърдите, озърна се назад към брега: плешив мъж с монокъл и по плувки, изпъчил космати гърди и глътнал корема си с нахално щръкнал пъп, я наблюдаваше внимателно. Розмари на свой ред се втренчи в него, а мъжът свали монокъла си и го пусна в гъстите валма на гръдния си кош, където той изчезна, после си сипа в чаша някакво питие от бутилката, която държеше в ръка.

Розмари отпусна лице във водата и пое с бърз кроул към плаващата платформа. Водата я обгърна, нежно я притегли надолу, далеч от жегата, плъзна се в косата ѝ, проникна във всяко местенце на тялото ѝ. Тя ѝ се остави с наслада, преобръщаше се в нея, радваше ѝ се. Когато стигна до платформата, вече бе задъхана, но там стоеше загоряла жена с много бели зъби, загледана надолу към нея, и Розмари, внезапно смутена от собственото си бледо тяло, се превъртя по гръб и се понесе обратно към брега.

kojata

Щом излезе, косматият мъж веднага ѝ заговори.

– Да знаете... зад платформата има акули. – Беше с неопределима националност, но говореше английски с оксфордски акцент. – Вчера изгълтаха двама британски моряци от флотилията при Голф Жуан.

– Божичко! – ахна Розмари.

– Навъртат се там заради отпадъците, които изхвърлят от корабите.

Мъжът си придаде безизразно изражение, за да покаже, че я е заприказвал само за да я предупреди, след което отстъпи две крачки и си наля ново питие. С леко, но не неприятно притеснение, тъй като все пак ѝ бе показано някакво дребно внимание, Розмари се заоглежда къде да седне. Очевидно пространството пясък пред всеки чадър се броеше за собственост на семейството, настанено под него, при това имаше много прескачане между чадърите и разменяни реплики, което подсказваше, че това тук е затворено общество и би било нетактично да му се натрапи. Малко по-нагоре, където плажът бе осеян с камъчета и мъртви водорасли, седеше група хора с тела, бели като нейното. Лежаха под леки чадъри, не широките, принадлежащи на плажа, и личеше, че са новаци тук. Розмари си намери участък между загорелите и бледоликите и разпростря халата си върху пясъка.

kojata5

Докато лежеше така, първо чу гласовете им и усети стъпалата им да бръсват тялото ѝ, а фигурите им да преминават между нея и слънцето. Топлият и развълнуван дъх на любопитно куче облъхна шията ѝ; усещаше кожата си леко изтръпнала от слънцето, чуваше плисъка на затихващи вълни. Слухът ѝ започна да различава индивидуални гласове и тя научи, че човек, презрително наречен "оня тип Норт", снощи отвлякъл келнер от кафене в Кан, явно за да го разсече наполовина. Приносителката на историята беше белокоса жена в пълен вечерен тоалет, очевидно несвалян от предишния ден, защото на главата ѝ още се кипреше диадема, а от рамото ѝ унило висеше повехнала орхидея. Усетила бегла антипатия към нея и компанията ѝ, Розмари се обърна на другата страна.

В тази посока най-близо до нея под навес от чадъри лежеше млада жена и съставяше списък по книга, разтворена на пясъка. Презрамките на банския ѝ костюм бяха смъкнати от раменете и гърбът ѝ, оранжево кафяв, с открояващ се върху него наниз кремави перли, лъщеше на слънцето. По красивото ѝ лице се четеше едновременно суровост и уязвимост. Очите ѝ срещнаха тези на Розмари, без да я виждат. До нея седеше хубав мъж с жокейски каскет и бански на червено райе; после бе жената, стояла преди малко на платформата, която отвърна на погледа ѝ – виж, тя я видя; следваше мъж с издължено лице и руса коса, подобна на лъвска грива, със сини бански и без шапка – говореше много сериозно на младеж с черни бански, непогрешимо латино тип, и двамата скубеха парченца водорасли от пясъка. Тя си каза, че най-вероятно са американци, но нещо ги отличаваше от американците, с които се бе срещала напоследък. В един момент ѝ стана ясно, че мъжът с жокейското каскетче тихичко разиграва някаква сценка пред групата; движеше се тържествено с гребло в ръка и разчистваше камъчета, а междувременно изпълняваше някаква езотерична бурлеска, съвсем несъвместима със сериозното му изражение. Цялата картина изглеждаше някак абсурдна, докато фраза, изречена от него, не предизвика шумен смях. Дори онези, които като нея бяха твърде далеч, за да чуват, пуснаха антени и насочиха вниманието си към него, като единствено правеше изключение младата жена с перлите. Може би от собственическа скромност при всеки взрив от смях тя свеждаше все по-ниско глава над списъка си.

Най-неочаквано мъжът с монокъла и бутилката заговори над главата на Розмари:

– А вас си ви бива в плуването.

Розмари сви рамене.

– Много сте добра. Аз съм Кампиън. Една жена тук казва, че ви видяла в Соренто миналата седмица, знае коя сте и би искала да се запознае с вас.

Розмари се обърна с прикрита досада и видя, че групата без тен седеше в очакване. Неохотно се надигна и отиде при тях.

– Госпожа Ейбрамс... госпожа Маккиско... господин Маккиско... господин Дъмфри...

– Знаем коя сте – заговори жената във вечерната рокля. – Вие сте Розмари Хойт, познах ви в Соренто и попитах рецепциониста в хотела за вас. Всички смятаме, че сте абсолютно прекрасна, и ни беше чудно защо не сте в Америка да се снимате в поредния възхитителен филм.

Останалите се засуетиха да ѝ направят място. Разпозналата я жена не беше еврейка въпреки фамилията си. Беше една от онези възрастни "симпатяги", запазила се чрез невъзмутим характер и добро храносмилане и способна да се впише в следващото поколение.

– Искахме да ви предупредим да не вземете да изгорите първия ден – продължи весело тя. – Точно вашата кожа е много важна. Само дето на този плаж си падат малко надути, та не знаехме дали няма да се засегнете.

 

 

 

 

cover-nejna-e-noshttaВеликият Гетсби (превод Стела Джелепова) / Нежна е нощта (превод Надя Баева) е в книжарниците с ексклузивна илюстрация от Теодор Ушев и корица от Иво Рафаилов (584 стр, цена 32 лева)cover-nejna-e-noshtta-3d

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн