"Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото, започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине" гласи едно от правилата за пътуване във времето от романа Преди кафето да изстине на писателя и драматург Тошиказу Кавагучи... Според легендата магията се случва в токийското кафене Фуникули-фуникула (взело името си от неаполитанска песен, заиграваща се с италианската дума за кабинков лифт), а интригуващата хрумка на Кавагучи се появява първо под формата на наградена пиеса, развива се в хитов роман от четири части (Влюбените, Съпрузите, Сестрите и Майката и детето събират разказаните от баристата Казу необикновени истории на три клиентки и на барманката Хираи), за да се разгърне в поредица с четири продължения, филмът Cafe Funiculi Funicula и телевизионен сериал... А сега се запознайте с Фумико и Горо...
Из Влюбените
Запознаха се преди две години през пролетта. Фумико беше на двайсет и шест, а Горо – на двайсет и три. По това време тя участваше в съвместен проект и се оказа в един екип с Горо, който бе представител на друга фирма. Фумико ръководеше проекта и отговаряше за всички ангажирани специалисти. Дори по отношение на по-старши колеги, що се отнасяше до работата, тя не правеше никакви компромиси. В резултат понякога се случваше да спори даже и с началници. Но благодарение на това, че откритият характер и работоспособността ѝ бяха високо ценени, никой не говореше лошо за нея.
Макар и с три години по-млад от Фумико, Горо вече притежаваше стабилност и улегналост, все едно беше трийсетгодишен. Казано направо, той изглеждаше по-зрял. Дори Фумико се заблуди и в началото се обръщаше към него с ненужно учтив тон като към по-възрастен колега. Въпреки че бе най-младият в екипа, Горо вършеше работата си по-успешно от всеки друг. Без много да говори, изпълняваше възложените му задачи, а уменията му на инженер бяха толкова добри, та даже Фумико се увери, че може да разчита на него.
Един ден, малко преди датата за завършване на ръководения от нея проект, беше открита сериозна грешка, вероятно някаква неизправност в компютърната програма. При системни продукти в областта на медицината дори и незначителен бъг би могъл да бъде фатален. Не можеха да предадат проекта в този вид. Намирането на причината за неизправността би било по-трудно например от премахването на капка мастило, паднала в двайсет и пет метров басейн. Освен това нямаше време.
Отговорността за забавянето на проекта щеше да падне изцяло върху Фумико. Имаше само още една седмица. Всеобщото мнение бе, че за откриването и коригирането на подобна грешка ще е необходим минимум месец, затова се примириха с безизходността на положението. Фумико беше готова да си подаде оставката.
В разгара на суматохата Горо без предупреждение спря да ходи на работа. Телефонът му бе изключен. В резултат всички започнаха да подозират, че грешката е негова, сметнаха, че се е почувствал отговорен и затова се е покрил. Естествено, нямаше никакви доказателства, просто трябваше да се намери виновен, а и в немалко случаи, колкото по-сериозен е гафът и големи загубите, толкова повече хората са склонни да хвърлят вината върху някого. Тъй като не идваше на работа, Горо се превърна в подходящата изкупителна жертва. Разбира се, Фумико също беше започнала да го подозира.
На четвъртия ден, откакто бе прекъснал всякаква комуникация, той се появи и обяви, че е открил грешката. Беше небръснат и миришеше на пот, но никой дори не помисли да го вини за това. Съдейки по крайно изтощеното му лице, лесно можеше да се предположи, че не е мигвал. Докато целият екип, включително и Фумико, се беше отказал, Горо бе решил проблема сам. Постижението му граничеше с чудо. Отсъствайки без разрешение, без даже да се обади, той беше нарушил основните правила, които един служител трябва да спазва. Въпреки това бе показал по-голяма отдаденост на работата от всеки друг член на екипа и се бе отличил като програмист с невероятни способности.
Когато Фумико изрази искрената си благодарност към него и му се извини за моментните подозрения, Горо просто ѝ се усмихна и каза:
– Добре, тогава може би ще ме почерпите едно кафе?
Това бе моментът, в който Фумико се влюби в него.
След успешното завършване на проекта съвместната им работа приключи и възможността да се виждат драстично намаля. Фумико обаче бе жена на действието. Винаги когато успяваше да намери свободно време, тя канеше Горо на различни места под предлог, че ще го черпи кафе.
Не само в работата, но и във всичко останало, щом Горо се захванеше с нещо, без много да говори, го изпипваше до съвършенство. Набележеше ли си някаква цел, той вече не виждаше нищо друго наоколо. Фумико научи, че разработващата MMORPG фирма TIP-G е със седалище в САЩ, когато за пръв път отиде в дома на Горо. Ентусиазмът, с който той говореше за мечтата си да работи в TIP-G, я караше да се тревожи.
Когато мечтата му се сбъдне, какво ще избере – желаната работа или мен? Не трябва да мисля така, не може да се сравнява. Но...
Фумико постепенно осъзнаваше неизбежността и тежестта на загубата, която щеше да претърпи, ала все не се решаваше да попита Горо какво чувства той.
Мина известно време и през пролетта Горо получи предложение за работа в TIP-G. Мечтата му се бе сбъднала.
Опасенията на Фумико се оправдаха. Горо избра да замине за Щатите. Той избра мечтата си. Тя бе разбрала преди седмица в това кафене.
Фумико отвори очи, чувстваше се унесена и дезориентирана, сякаш се събуждаше от сън.
Внезапно усещането, че някаква невидима сила я понася и тя се вие като пара, изчезна и Фумико отново започна да чувства крайниците си. Уплашено заопипва лицето и тялото си, за да се увери, че наистина е тя. Когато се окопити, пред себе си видя мъж, с недоумение наблюдаващ странното ѝ поведение. Стига да не я лъжеха очите, това беше Горо. Горо, който вече трябваше да е в САЩ, седеше пред нея. В този момент Фумико осъзна, че действително се е озовала в миналото.
Разбира се, тя веднага се сети защо Горо я гледа изненадано. Беше се върнала една седмица назад. Кафенето бе точно такова, каквото си го спомняше. На мястото до вратата беше мъжът, наречен Фусаги, а пред него бе разтворено списание. На бара седеше Хираи, там беше и Казу. На една от масите за двама се бе настанил Горо. Само едно нещо беше различно – тя не седеше на масата срещу него, както тогава, а на стола на жената с бялата рокля. Да, те пак бяха обърнати един към друг, но разстоянието между тях бе по-голямо.
Сега той е далече от мен. Не е близо както преди. Всичко това е толкова неестествено. Озадаченият поглед на Горо говори сам за себе си.
Колкото и да бе неестествено, Фумико не можеше да напусне мястото си. Така гласеше едно от правилата.
Ами ако изведнъж ме попита защо седя тук? Какво да му отговоря?
Тя притеснено преглътна слюнката си.
– Съжалявам, но трябва да тръгвам... – Беше гласът на Горо.
На лицето му все така бе изписана изненада, ала изобщо не я попита защо седи на различна маса, само произнесе реплика, която беше чула и преди. Това сигурно бе негласно правило, действащо, когато си в миналото.
За Фумико думите му имаха и положителна страна, помогнаха ѝ да се ориентира в колко часа се бе върнала.
– А, да... Ясно, ясно. Нямаш време, разбирам... И аз нямам много време... – бързо каза тя.
– Какво?
– Съжалявам.
Разговорът не вървеше. Добре беше, че поне осъзна в кой момент от миналото се е върнала, но съвсем нормално като за първо пътуване във времето в главата ѝ цареше пълен хаос.
За да се поуспокои, поднесе чашата с кафе към устата си и докато отпиваше, вдигна очи към лицето на Горо.
О, не! Кафето вече не е горещо! Как може толкова бързо да изстива?!
Фумико ужасено изстена. Температурата на кафето ѝ позволяваше да го изпие наведнъж. Това ѝ приличаше на неочакван капан. Тя хвърли съвсем кратък, но ядосан поглед към Казу. Вбесяваше я постоянното ѝ каменно изражение. Ала това не бе всичко.
– Уф... Колко е горчиво! – възкликна.
Вкусът беше по-неприятен, отколкото очакваше.
Без никакво съмнение бе най-горчивото кафе, което някога беше пила.
Горо изглеждаше стъписан от странната ѝ реакция.
Разтърквайки челото си над дясната вежда, той погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето и Фумико знаеше защо. Тя също бързаше. Заговори припряно:
– Ааа... чуй ме... Има сериозна причина за това...Фумико загреба захар от стоящата пред нея захарница, добави солидно количество мляко, след което напрегнато започна да бърка кафето, тракайки с лъжичката по стените на чашата.
– Причина? – Горо се намръщи.
Фумико не можеше да прецени дали промяната в изражението му се дължи на това, че тя си сложи толкова захар, или просто не му се водеше важен разговор.
– Виж, много искам да поговорим! – каза му.
Горо отново погледна часовника си.
– Дай ми секунда... – Тя отпи глътка от подсладеното кафе и кимна. Бе започнала да пие кафе едва след като се запозна с Горо. После доста често взе да го кани на срещи под предлог, че ще го черпи кафе. Той всеки път се кикотеше, докато я гледаше колко много захар и мляко си слага, за да понесе горчивия вкус на кафето.
Сега обаче беше сериозен.
– Да... убедена съм, че си мислиш следното: "Защо тази тук в такъв важен момент се занимава с някакво си кафе?".
– Не си мисля това.
– Защо отричаш, всичко е изписано на лицето ти! – Гласът ѝ бе станал писклив като на дете.
Както се очакваше, нишката на разговора им се скъса. Тя съжали за думите си. Беше се върнала в миналото, за да оправи нещата, а ето че отново се държеше като нацупено дете и още повече го отблъскваше от себе си...
Преди кафето да изстине (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 232 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Филмът Преди кафето да изстине е в програмата на фестивала CineLibri 2024 | 12 октомври, 17:00, кино Влайкова | 30 октомври, 19:45, Евросинема | 31 октомври, 19:00, Дом на киното | 2 ноември, 17:30, Културен център G8 | 3 ноември, 16:30, Одеон