"Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали." – тези думи принадлежат на романа Картата на разкаянието от белгийката Натали Сковронек (очаквайте гостуването ѝ на СМЛФ през декември) и тънко иронично загатват, че тази пъзел история (удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) всъщност е интимна аутопсия на целия живот на издателката Вероник Вербрюген, на нейните връзки с двамата ѝ любими мъже, на отношенията с 21-годишната ѝ дъщеря Мина... до разкриване на Vera и Eikon – думите, от които е съставено името Вероник – или иначе казано, верен образ...
Нещастен случай щеше да реши съдбата на съпружеската двойка Вероник Вербрюген и Даниел Мейе, защото при създалото се положение беше ясно, че единствено смъртта е в състояние да ги раздели. В този смисъл би могъл да се тълкува и текстът върху поканата: "В събота, 18 декември, в 20 часа на улица "Касет" № 16Б в офисите на издателство "Пон" ще се състои възпоменателна среща в чест на живота и делото на Вероник Вербрюген, която на този ден щеше да навърши четиресет и четири години. Тържеството е организирано от издателството и от Даниел Мейе, неин спътник до самата ѝ смърт. Всички, които познаваха и обичаха Вероник Вербрюген, са добре дошли". Носеше се слух, че Даниел се кани да прочете поема по повод скръбта от понесената загуба, което за него би било нещо съвършено ново, тъй като до този момент бе публикувал единствено в научни списания, и то без особено желание. Никой от близките му не бе виждал въпросния текст и малцината в течение на намерението му се питаха какво би могъл да съдържа.
Самата Вероник не обичаше да споменава по какъв начин Севените бяха станали част от живота ѝ, но записките ѝ разкриваха колко често бе бродила по планинските пътеки, отъпкани навремето от Робърт Луис Стивънсън, автора на Островът на съкровищата. Беше си наумила да изучи названията на дърветата и цветята, винаги носеше в раницата справочници, които прелистваше, за да сравнява. Отскоро беше инсталирала в телефона си приложение за разпознаване на птичите песни. Започнала бе от чучулигата, която лети толкова високо в небето, че първо се дочува гласът ѝ, преди да се мерне самата тя. Тук повече откъдето и да било другаде всичко будеше любопитството ѝ. Вероник не пренебрегваше и професията си: срещаше се с местни художници, проучваше какво издание би могло да разкрие своеобразието на тукашните пейзажи, диреше по таваните във Финиел, в Блеймар, в Пон дьо Монвер стари картини, посветени на севенските камизари, въстанали в началото на XVIII век срещу отмяната на Нантския едикт. И това не беше всичко. Като момиче бе тренирала езда и сега се завръщаше към старата си страст, откривайки съществуването на коне на Пржевалски, които живееха свободно на платото Межан. След смъртта на нейната майка Мина прояви интерес към тяхната история, все едно тези коне бяха пазители на тайна, която покойницата бе оставила след себе си.
За разлика от други животни, върнали се към дивия начин на живот, конете на Пржевалски никога не са били опитомявани. На всеки, който се интересува, Мина обяснява, че са били описани за пръв път от един офицер и изследовател на име Николай Пржевалски по време на пътешествието му в Монголия. Съобщава, че те са единствените диви коне в света, след което понякога се усмихва смутено и добавя, че по характер майка ѝ донякъде приличала на тях. Ала Мина е прекалено свенлива. Засяга тази тема само в тесен кръг, и то когато изпитва желание да говори за Вероник, без да споменава името ѝ. Така близките ѝ научават, че тази порода произхожда от Централна Азия, появява се в Европа преди двайсет хиляди години и е увековечена в рисунките по стените на пещерата Ласко. В един момент конете на Пржевалски са включени в списъка на най-застрашените от изчезване животни на планетата и Мина добавя, че не са наблюдавани на свобода след 1966 година. По спешност са създадени спасителни центрове в Азия и Европа като този в Украйна, разположен в район, засегнат от катастрофата в Чернобил. Мина споменава мястото, определено за тази цел във Франция. "Варовиково плато в Севените, където традиционно се отглеждат овце." Там конете на Пржевалски привикват към живота на воля.
Следствието за смъртта на Вероник е кратко и заключението е недвусмислено. Проведено е от жандармерията във Вилфор, която има опит с инцидентите в планината. Туристът дава точно описание на мястото и тялото бързо и открито. Не закъсняват първите заключения. По него няма следи от насилие, а наоколо не са открити стъпки от друг човек. То лежи в печална поза по лице в една вдлъбнатина на каменистия склон, наполовина прикрито от пожълтели треви. Разследващите не забелязват никакви подозрителни улики. Според процедурата, когато няма очевидец на смъртта, нито видима причина за нейното настъпване, трябва да се пристъпи към аутопсия. Целта е не толкова разкриването на извършител, а по-скоро отхвърляне на хипотезата за самоубийство.
На този етап на следователите не е известно, че Вероник Вербрюген страда от сериозно сърдечно заболяване. Пък и откъде биха могли да знаят? Нито Вероник, нито близките ѝ имат представа за това. До този момент никакви тревожни симптоми не са наложили медицински изследвания освен чувство за умора и задъхване през последните седмици. Ала кой в наши дни не изпитва умора?, обича да повтаря Вероник, палейки цигара. По настояване на една стажантка, която я вижда с каква мъка изкачва стълбите на улица "Касет", тя се съгласява да отиде на преглед при кардиолог. Вероник не споменава нищо пред близките си, но разполага с адреса и телефона на доктор Месанж, записани върху кибритена кутийка, намерена сред вещите ѝ.
Раницата и якето на Вероник незабавно са претърсени. Приживе тя много държи на личното пространство и не може да понася някой да го наруши. Мисълта, че целият неин живот и тялото ѝ са подложени на щателен преглед, е болезнена за всички, които са я обичали. Докато жандармерията във Вилфор води следствието, на полицейския участък в Четиринайсети парижки район е възложено да съобщи на семейството. Полицайката, която трябва да направи това, би предпочела да изкара допълнително дежурство на някое кръстовище. Всички избягват подобни неприятни задължения, с които не се свиква. Гледката на опечалените близки винаги е трудно поносима.
Никога преди Даниел не е отгатвал толкова бързо какво се е случило. Струва му се, че по самата интонация на гласа, който чува в телефонната слушалка да казва "Ало? Доктор Мейе ли е?", той разбира, че Вероник е мъртва. Усещането е като от токов удар. Информацията достига до всяка клетка на тялото му. Чувства как челюстта му буквално се схваща, главата му се люшва, ръцете му се отпускат безсилно. Краката не го държат. Тежи цял тон. Задушава се. Разпада се на части. За хилядна от секундата се озовава отвъд, в един свят, където Вероник вече я няма. Вестта се разпространява, обзема го целия, покрива всичко, което до този момент е съществувало. Той не може да устои, не е в състояние да се владее, след като вече се е случило, значи е твърде късно.
Даниел прошепва нещо непонятно, бързешком излиза от кабинета за консултации. Скрива се в едно помещение в дъното на коридора, зле осветен склад, обляга се на вратата. Залита. Притваря очи. Дава си сметка, че ръцете му треперят, а лицето му е обляно от сълзи. Мобилният телефон лепне в дланта му, той свива пръсти, сякаш може да изтрие всичко.
Женски глас продължава да го вика. "Докторе, там ли сте? Чувате ли ме?" Може би Вероник е станала жертва на внезапен пристъп или на злополука. Даниел научава, че е била открита в планината от турист и че вече е била мъртва. Провиква се: "Кой е той? Какъв е?". Полицайката му съобщава името на мъжа и Даниел веднага се успокоява. Тя му предлага на другия ден да се яви в участъка на жандармерията във Вилфор, за да се срещне с разследващите. "Мога да ви осведомя за разписанието на влаковете."
Даниел отклонява предложението ѝ, сам ще се справи. След това пита къде се намира тялото на жена му. Полицайката не е сигурна дали той чува нейния отговор. Долавя в слушалката прекъслечното му дишане и разбира, че е време да го остави сам.
Картата на разкаянието (превод Красимир Петров, корица Капка Кънева и Теодора Минева, 144 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Срещата с Натали Сковронек е на 13 декември | 15:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024
