"От лошо семе си, лоша вест те чака..." шепне като проклятие един от героите на романа Денят, в който реката замръзна, спечелил на кипърския писател Стàврос Христодýлу Европейската награда за литература през 2020-а, а именно въпросът за произхода и идентичността е ключов за този пъзел от престъпления от страст (в откъса по-долу), в който има място за пророчества, жигола, журналистически разследвания, видни политици и художници, комплексирани полицаи и...
Кракът му за първи път стъпваше в болница. Майка му все повтаряше: "Здрав си като кон, същински бащичко!". Добре си спомняше – макар да беше на седем години тогава, – когато я откараха спешно с линейка и после той настояваше да я види в интензивното. Баща му го спря. "Стой далече от болниците и болестите, за да не те подмятат насам-натам", съветваше го. Досега не му се беше случвало. Да де, но съдбата се обръща...
Бутна тежката дървена врата на болница "Свети Рокуш" и се озова, с Андреа на ръце, в приемна, твърде малка за такава огромна болница. Вдясно, в дървена будка, седеше руса жена на средна възраст. Широката ù усмивка му се стори съвършено неуместна.
– Вашите документи! – посрещна ги с леко глезено гласче, което съвсем не подхождаше на обстановката. – Документите! – повтори, този път по-скоро нетърпеливо, на младия мъж, който я гледаше като изгубен.
Истината беше, че дори да не се напъва много, на ден можеше да пренесе и сто тежки кашона в склада, без да ги разсипе. Но се паникьосваше пред всичко, свързано с бюрократични формалности. Положението спаси старият Габор, който се появи в най-критичния момент и се погрижи нещата да станат както трябва. Всичко това изглеждаше съвсем естествено на възрастния мъж. Той познаваше от деца Андреа и Ласло, по-малкия ù брат. Само един етаж делеше апартаментите им. А с баща им, с когото работеха заедно като пожарникари, продължаваха да се срещат, вече като пенсионери, и се наслаждаваха на някоя добра партия шах с по две чашки леденостудена водка. След половин час, като попълниха документите, нещата най-сетне поеха по реда си.
– Лекарите ще се погрижат за момичето. Обадих се на брат ù и той ще дойде. Аз ще тръгвам, а ти го изчакай, не вярвам да се забави – рече му старият пожарникар и го потупа насърчително по рамото.
Щом остана сам, той осъзна, че на етажа цареше неестествена тишина. Сякаш някой бе натиснал някакъв бутон и бе изключил всички звуци. Седеше на един от пластмасовите столове, завинтени за пода в дълъг коридор, застлан с червеникави плочки. Теракотени са – помисли си. Това момиче вечно го допълваше и поправяше – имаше манията да изразява по възможно най-изискания начин и най-простите неща... "Зеленото ти отива", беше ù направил комплимент последния път, когато се видяха. "Неее, това е цвят петрол", поклати глава тя. Какъв е тоя петролен цвят, по дяволите? – беше се запитал. Но предпочете да си замълчи.
Умът му потъна в спомени за цветове със странни имена, докато медицинският персонал сновеше мълчаливо и безизразно из стаите. Минутите се изнизваха мъчително бавно. Трябва да бяха минали два часа, когато усети как клепачите му натежават и тялото му плава в някакво тюркоазено море – да, точно такова, нито синьо, нито зелено – и то го отвличаше към безбрежния хоризонт.
Писклив женски глас го върна рязко в действителността и той скочи ужасèн от мястото си. Сякаш отвратителният глас бе отровил въздуха, който дишаше. Нещо не е както трябва... – помисли си и седна неспокойно на стола.
– В стая 22. Бързо! – заповяда гласът.
Настана пълен хаос. Лекари тичаха насам-натам, следвани от сестрите, а някаква лампа светеше на пресекулки, подавайки тревожен сигнал, че е възникнало нещо спешно. Когато се появи, Ласло ужасено взе да разпитва какво, по дяволите, става и защо всички са така паникьосани.
Братът на Андреа никога не го бе понасял. Дори не го наричаше по име – викаше му "оня любовник от "Шкала", като на лицето му се изписваше гримаса на отвращение.
С Андреа се запознаха в "Шкала". Тя бе току-що назначена за продавачка на щанда със сирената и колбасите. А той работеше от по-отдавна в склада. Все изтъкваше, че го е запленила още преди да разгледа лицето ù като хората. Спечели го със звънкия си смях. Без да подозира нищо, минаваше пред щанда ù и дочу омайващия звън, подобен на птиче чуруликане, понесло се над водите на ручей. Веднага пусна кашона на пода и се обърна към нея. И се влюби. Със страст, на каквато не подозираше, че е способен. "Не мога да те обичам цялата – все повтаряше, а тя се смееше, сякаш от нея извираха бълбукащите ручеи на едно непресъхващо щастие. – Затова обичам веждите ти, носа ти, бузите..." И с всяка дума я целуваше с обожание на съответното място.
Станаха неразделни. Сутрин той оставяше цветенце на стола ù, а тя го закичваше в пазвата си. През обедната почивка Андреа крадеше малко руска салата и пушено сирене, понеже знаеше колко ги обича, и двамата се срещаха в склада. Ядяха набързо и после потъваха един в друг върху кашоните. И всеки път сякаш им беше първи.
Децата на "Шкала". Така ги нарекоха в супермаркета. Макар той да беше с шест години по-възрастен от нея, изглеждаха създадени един за друг, по едно и също време. Никой не оспорваше правото му да я обича истински.
Никой освен Ласло с объркания си мозък. Той се появи в склада точно преди една година и се опита да го сплаши. Застана пред него със свити юмруци, като че готов за бой, и го предупреди:
– Остави на мира малката, чуваш ли, иначе...
– Иначе какво? – отвърна му насмешливо. Дори не благоволи да стане от мястото си. Не повдигна глава да го погледне. Можеше да смаже с малкия си пръст такива като него.
На етажа, на който се намираше клиниката по акушерство и гинекология, се долавяше напрежение. Сякаш очакваха всеки момент да се случи нещо лошо, но никой не се осмеляваше да продума за това. Хората от персонала влизаха и излизаха безмълвни с нервни жестове от стаите, а ръцете му стискаха със сила пластмасовия стол при всяко проскърцване на някоя врата, която се отваряше. По дланите му се очертаха дълбоки червени бразди, но той оставаше неподвижен на мястото си, със стиснати крака и леко приведен напред. Усещаше вдървените си мускули и капките пот, които попиваха в яката на ризата му.
– Какво става тук? Казвай де! – Ласло го сграбчи за раменете и силно го разтърси. А той го изгледа с празен поглед, без да може да обясни с думи защо седи като прикован за стола. Промърмори нещо за сутрешното обаждане, за трабанта, превърнал се в спасителна лодка, и за странната тишина, която цареше, преди да започнат виковете и търчането насам-натам. Говореше като замаян, със сведена глава. Враждебният поглед на Ласло никак не помагаше в тази ситуация.
– За Ковач! Вие съпругът ли сте?
Чули въпроса на лекаря, и двамата мъже едновременно извърнаха глави към него.
– Няма съпруг. Аз съм брат ù – отвърна Ласло и гневът в гласа му не можеше да прикрие уплахата. Сякаш усещаше злото, устремило се към него.
Лекарят се приближи. По изражението му личеше, че не носи хубави новини.
– Съжалявам – промълви смутено. – Детето е добре... Момче е.
– А сестра ми?
– Съжалявам... – повтори тихо, като че тонът му можеше да смекчи болезнената новина.
Ласло се довлече до един стол, а лекарят се надвеси над него. Утешителните му думи, примесени с медицински термини, изсмукваха всичкия кислород от въздуха.
Младият мъж несъзнателно отстъпи няколко крачки назад, слушайки как двамата, лекарят и брат ù, повтарят "усложнение" и "кръвоизлив", за да избегнат челния сблъсък с неумолимия факт. Той остана още малко, като ги гледаше мълчаливо, и за първи път се почувства толкова чужд. Толкова сам. Така невидим. Прекоси с бавни крачки коридора, повтаряйки наум ужасната вест за смъртта: усложнение, кръвоизлив, сърдечен арест... Отново и отново. И с всяка дума риташе стената, докато не се очерта цяла поредица черни петна, които водеха към изхода. На стълбището залитна и се опря; сетне издишваше рязко на всяко стъпало, за да изхвърли бремето от дробовете си.
На партера се поспря и се доближи до будката, в която жената сега прелистваше някакво списание. Изгледа я с насълзени очи, сякаш тя беше първият и единствен човек в цялата сграда, който можеше да разбере болката му.
"От лошо семе си, лоша вест те чака...", промълви той. Жената му отвърна с насилена усмивка. Балдахинът ù бе тесен и в него нямаше място за чуждите скърби.
Денят, в който реката замръзна (превод Иван Б. Генов, корица Капка Кънева, 392 стр, цена 24 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
