Да отпразнуваш 90-ия си рожден ден с дебютен роман – да, това е подарък по възможностите на малцина, но напълно се вписва в способностите на сър Майкъл Кейн... След като се упражни стилово с три мемоарни книги (помните последната му Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци, нали), сега сър Кейн, със солидна доза хумор и ирония (познати от мемоарните му книги), се впуска в дебрите на художествената фикция с крими-трилър пъзела Смъртоносна игра (в откъса по-долу), в който има място за мистериозна кутия с радиоактивен материал; място за английски аристократи, руски олигарси и брит гангстери ала филмите на Гай Ричи; и, естествено, място за упорит детектив, който (може и да споделя черти с част от филмовите образи на сър Кейн) и да подреди парченцата от пъзела... И така, запознайте се с Хари Тейлър...
Хари Тейлър се опитваше да се поизлежава за пръв път (по негови пресмятания) от шест седмици насам. Само дето не беше убеден, че си го е заслужил.
Ако имаше нещо, което да мрази, то бе недовършена работа. А снощната вечер със сигурност попадаше в тази адски дразнеща категория. При тази мисъл болката в пострадалия му крак веднага се обади.
Всеки път, щом затвореше очи, чуваше свистенето на куршуми и съскането на димни гранати, виковете на сърдити и ранени мъже, свирещи гуми на автомобили. Хаос. Накратко, провалена операция. В продължение на близо година той и екипът му бяха преследвали мишена от първа величина: синдиката Крик. Тези трето поколение лондонски разбойници държаха приличен дял от охранителния бизнес, проституцията и търговията с наркотици в столицата. Двамата братя Лайънъл и Рей Сладура и по-малката им сестра Брен бяха превърнали старомодната си кокни фирма в международен концерн, който вероятно би могъл да излезе на стоковата борса. Но след бог знае колко ареста през годините срещу нито един от тези тримата не бе повдигнато обвинение, камо ли да бъде пратен на топло.
Вярно, че някои от хората им доста по-надолу в хранителната верига вече излежаваха немалък срок зад решетките. Но нито един не бе отворил уста да пропее за синдиката и това бе разбираемо – бояха се от последствия срещу семействата им. Убийства, побой, трафик на хора, присвояване, нахлуване с взлом, заговор за измама... списъкът на престъпленията нямаше край. Но организация като Крик можеше да си позволи да изгуби от време на време шефове с по-нисък ранг, стига да не свидетелстваха срещу нея. А те никога не го правеха.
И това, както Хари отново и отново изтъкваше пред началниците си в Ню Скотланд Ярд, никак не беше добре. Годините му като войник го бяха научили, че за да унищожиш мишена, била тя банда, екип убийци или престъпна държава, трябва да се целиш в главата. Да елиминираш управата, където и да бе (а най-често тя кротуваше в сенките). В този случай това означаваше Лайънъл, Сладура, Брен и още неколцина от вътрешния им кръг, а всички те сега имаха постоянно местожителство в Монако, но често прескачаха до родния си град, за да държат операциите под око. Докато най-високопоставените не бъдеха прибрани от улицата, синдикатът щеше да си процъфтява.
Висшестоящите полицаи, след като отнесоха въпроса до политическите си господари, дадоха на Хари зелена светлина. Крик трябваше да бъде сринат до основи с всички налични законни средства. "Почистете оборите, детектив старши инспектор Тейлър", наредил бе един от заместник-началниците, който имаше слабост към сензационните вестникарски заглавия и амбиция за най-високата длъжност в полицията.
То се знае, по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В операцията бяха вложени много месеци денонощно следене (и реално, и дигитално), безброй часове ровене в документи и бази данни. Хари със сигурност не се колебаеше да използва всички средства, предлагани в управлението; нямаше лошо да разчиташ на лаптопа, за да ти улесни живота, казваше често, стига да не очакваш от него да задържи психопат и да му сложи белезници. И да, използваха изобилие от сигнали, дошли от разузнаването, понякога и от служби в други страни. Ала тъкмо старомодният полицейски стил на работа с пускането в действие на агенти под прикритие, много обикаляне по улиците и изтръскване на сведения от информатори – или "убедителни дискусии", както Хари ги наричаше в докладите до началството – в крайна сметка бе довел до следите, които им бяха нужни. Ченгета, а не алгоритми им бяха предоставили възможност да се спуснат като ястреби срещу ръководството на синдиката Крик.
Бяха се съчетали три фактора: информация, че са наети за чартър хеликоптер и частен самолет, при това много дискретно, в последния момент, за да превозят група на "Фърнивал Комодитис" от Монако до Ница, а оттам до Лондон. Както се разбра, "Фърнивал" бе куха компания, формално притежавана от двама парижки адвокати, но в действителност служеше като параван за операциите на Крик.
Второ, Националната агенция срещу престъпността (НАП) имаше сведения, че в Лондон ще се проведе някакъв вид търг, на който водачи на заинтересовани групировки от подземния свят или най-доверените им представители щяха да пристигнат в столицата, за да инспектират обектите, каквито и да бяха те, и да наддават за тях. Не се знаеше нито за какво е търгът, нито кой ще дойде на него, но съвпадението с визитата на важни клечки от Крик в града правеше нещата още по-интересни. Какво преследваха и срещу кого щяха да наддават?
И трето, корумпиран митнически служител беше пропял, че на следващия ден в Дувър се очаква пристигането на голяма пратка висококачествен хероин в контейнер. Той беше включен в операцията срещу заплащане от петдесет хиляди лири (щеше да си изчисти с тях дълговете от хазарт), в замяна на което щеше да съдейства за разтоварването на стоката от кораба и прекарването ѝ през границата.
Това отведе Хари и екипа му към контакта на митничаря, известен само като "Джерико" – пласьор от средна величина, който се бе стаил във Фолкстън и чакаше заповеди. Беше и сутеньор гадняр с много престъпления зад гърба си. Но по-същественото бе, че самият той бе наркоман, останал чист в продължение на две години, но неотдавна се беше поддал отново на порока си и отчаяно си търсеше дрога, когато двамата най-близки сътрудници на Хари – инспектор Джон Уилямс и сержант Айрис Дейвис – се добраха до него.
Най-сетне имаха слабо звено и знаеха нещо, неизвестно на Крик. Имаха пункт, върху който да приложат натиск – як натиск при това.
След три години с Хари – първо като сержант, преди да го повишат в инспектор – Джон вече бе свикнал с прословутата зрелищна избухливост на Тейлър при най-бегъл знак за немарливост и нехайство. Без значение как изглеждаше за страничния наблюдател, това си беше част от маниера на действие на Хари, неговият начин да се справя с непосредствената задача и с хората, за които отговаряше. Когато предишната година съпругата на Джон бе решила, че ще има по-пълноценен живот с добре платен експерт-счетоводител вместо с постоянно отсъстващ полицай и бе отвела децата със себе си, Хари не каза нищо, само шляпна окуражително инспектора по гърба, но вече го наблюдаваше по-бдително и от време на време го водеше на мач на "Стамфорд Бридж" или на боксова среща в "Йорк Хол" в Бетнал Грийн.
Ако Джон би проявил някога глупостта да обяви шефа си за "емоционално интелигентен", наградата му би била юмрук в устата. Хари мразеше психотерапевтични дрънканици, вглеждане в себе си и фразата "душевно благополучие" толкова силно, колкото мразеше престъпниците. Но пък имаше голямо сърце, не че това личеше в обичайното му поведение.
Смъртоносна игра (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците
