"Няма нужда да го казвам, но ако някой реши да заживее в обезлюдено село, то е, защото иска да загърби период от живота, в който са се случили някакви неща." – тези думи от миналогодишния роман Черно сърце на италианската поетеса и писател Силвия Авалоне дават ключ за отваряне на любовната история (и за тайните, криещи се в "черните сърца") на двама самотници – Емилия и Бруно – озовали се в пустото селце Сасая, сгушено в подножието на Алпите покрай Биела (роден град и за самата Авалоне)... Откъсът от Черно сърце по-долу ни връща към деня на първата среща между Емилия и Бруно, денят, в който "сърцето и спомените ми се разбунтуваха срещу правилата ми", както ще каже Бруно, а въпросите за миналото, определящо настоящето и загатващо бъдещето ще изкачат "мазето на паметта", за да влязат в Черното сърце...
Тази година Сасая наброяваше всичко на всичко двама жители.
Единият, Базилио Раймонди, бе на седемдесет и четири, но изглеждаше на много повече. Никога не се бе женил или сгодявал, винаги бе живял тук горе самичък, бе изговорил толкова малко думи, че спокойно минаваше и за глухоням. В долината го наричаха Базилиото – по тези места името е винаги придружено от определителен член – и макар да се отнасяха добре с него, всички бяха убедени, че не е с ума си.
Другият обитател, в някои отношения не много по-различен от Базилио, бях аз.
И двамата не знаехме, че към нашата тишина ще се присъедини трето лице. Жена, все още млада, с лунички и червена коса. Ако бяхме научили, кой знае какво щяхме да измислим, за да се защитим от това нашествие. Може би нищо, може би само щяхме да сме по-подготвени и изненадата ни нямаше да е така травмираща.
Няма нужда да го казвам, но ако някой реши да заживее в обезлюдено село, то е, защото иска да загърби период от живота, в който са се случили някакви неща.
В който определени събития са преобърнали всичко с главата надолу, изтръгнали са те от дома, променили са те. Ако знаехме за пристигането на Емилия, нямаше да спим през нощта. И наистина, от този ден – както казват, че става когато се роди дете – си изгубих съня.
Онази сутрин бях на гробищата. Слязох до Алма към седем, за да избегна среща с хора, позабърсах с парче кожа овалните снимки и смених старите пластмасови цветя, целите прашасали, със свежи хризантеми.
Сестра ми не дойде. И тази година не се бе постарала поне да измисли някакво читаво извинение с обичайното кратко съобщение, но не бях учуден. Вече дори не знаех къде живее. От колко време не бе идвала? Да сподели с мен товара на мъртвите, наредените една до друга ниши, стълбата, фенерите. Да ми се обади.
Да бъде далече – това бе силната ѝ страна.
Към осем и половина се прибрах. Помня с подробности всичко от този ден. Ето, закусих с едно сурово яйце, разбито със захар. Трябваше да си взема душ, да си подстрижа брадата, че вече стигаше до ключиците, но нямах желание. Ако щат, нека ме наричат "мечка".
И без това децата знаеха, че не съм лош.
Веднъж Офелия вдигна ръка и ме попита пред всички:
– Учителю, ама вие на колко години сте?
В този случай брадата ми послужи да скрия усмивката си.
– Защото Микеле казва на трийсет, а Марко – на петдесет.
Останалите ѝ зашъткаха от чиновете:
– Шшшт, глупачке!
Стана ми много забавно и отговорих:
– На осемдесет съм.
Този 2 ноември бе неработен ден и се възползвах да пресадя цикламите в по-големи саксии и да чета до късно. Едва следобед реших да поправям домашните: съчинение на тема "Най-добрият ми приятел". Качих се в стаята си на първия етаж и седнах на бюрото, където ме чакаха акуратно подредените един върху друг листове. Първо беше съчинението на Мартино Фиуме и веднага изпуфтях и вдигнах очи към небето.
Момчето бе на дванайсет години и повтаряше пети клас за втори път. Първото изречение звучеше обещаващо: "Най-добрият ми приятел е Небия, моето куче". Второто обаче ме опроверга. "Намерих го в един трап, беше мъничко, изоставено и бавкаше отчаяно". Въздъхнах, извадих от кутията синия молив за по-сериозните грешки и оградих бавкаше.
– Не се изразяваме така на италиански, Мартино – казах на висок глас. Защото когато човек живее сам, това е един от навиците, които правят поносима тишината. – Знам, че по пасищата в планината няма да ти трябва италианския, обаче въпреки това държа да го научиш.
Отбелязах в бялото поле: "Спрегни глагола лая в сегашно и в минало несвършено време и го препиши петдесет пъти." Едва бях отделил молива от листа, когато чух гласове – не бяха нито моят, нито на Базилио.
Обърнах се рязко към прозореца.
Бяха мъжки и женски глас: разменяха си шеги и се смееха. Идваха насам към мен, спряха точно под прозореца ми. Шум на ключове, на врата. Усетих сърцето си, орган, за който почти не се сещах, да бие в гърдите ми толкова силно, все едно бях хванат в капан.
Не се чуваха много гласове в Сасая.
С изключение на дните между началото на юли и Ферагосто, когато роднините, получили в наследство някоя от къщите – и неуспели да я продадат, – идваха да си починат на чист въздух, през другото време тишината тук е абсолютна. Насам не се вясваше никой освен яребиците, бухалите, сръндаците, дивите свине и елените. Вече и свещеникът не се качваше, нито човекът от чистотата, нито дори пощальонът. Писмата отиваш сам да си ги вземеш в офиса в Алма и се стараеш да хвърляш възможно по-малко боклук, та да го отнесеш на гръб веднъж седмично. От време на време някой минаваше да провери дали къщите не са се срутили след отминал порой, но се качваше сам – не говореше, не се смееше.
Станах от бюрото, приближих се до прозореца и надникнах през пердето.
Не видях никого. Останах разочарован или облекчен – не можех да реша кое от двете. Стоях там като закован, надавайки ухо да чуя нещо, и изведнъж ми мина през ума как ли изглеждам отстрани – някакъв саможив, асоциален тип. Чувствах се уязвим, едва ли не застрашен от присъствието на двама непознати, с тия лекьосани дрехи, прорасла брада, миришещ на гора. Срамувах се, че шпионирам по този начин. Все пак дръпнах пердето и се понаведох към пътечката. Забелязах, че вратата на отсрещната къща бе разтворена, а на прага ѝ бяха подпрени два големи куфара.
Изведнъж не знам как се присетих, че съчинението "Моят най-добър приятел" не го бях измислил аз, а навремето в четвърти клас моята учителка Ирене ми бе дала същото домашно. Тогава написах буквално следното: "Моят най-добър приятел е сестра ми. Тя тича по-бързо от момчетата и се катери по дърветата по-бързо от катерица. Има мускулести крака, целите в синини, но ако се нарани, не обръща внимание, защото тя е скалà и печели всички състезания по смелост".
Получих 9¹. Винаги ми пишеха 9. Навремето всички бяха убедени, че имам гениален ум и ми предстои изключително бъдеще. Както бяха казвали и за Базилио като дете, че ще бъде велик художник, а той после станал бояджия.
Прогоних съчинението и сестра ми в мазето на паметта ми, където им беше мястото, на студено и тъмно. Дръпнах се от прозореца и седнах отново зад бюрото, наложих си да поправям грешки и да оценявам почерци и синтаксис въпреки долитащите гласове. Но фактът, че сърцето и спомените ми се разбунтуваха срещу правилата ми, бе ясен сигнал какъв обрат на събитията щеше да настъпи с пристигането на Емилия.
Черно сърце (превод Евгения Атева, 400 стр, цена 25 лeва) е в книжарниците от 7 март
¹ В италианските училища системата за оценяване е десетобална. 8 и 9 са много добри оценки, под 6 е незадоволителна.
