My Mir

Един погрешен удар върху клавиатурата и dictionary става fictionary – така се заражда Američki fikcionar | Американски речник, сборникът с проникновени есета, попили културния шок на хърватката с български произход Дубравка Угрешич, когато през 1991-а е поканена да преподава в университета Уеслиън в Кънектикът – идеално за вдъхновение на вестникарската ù рубрика, по това време, във втората ù родина Нидерландия... Рубриката Моят американски речник се превръща в сборник (есето Manual от него ви очаква по-долу), 1991-а остава далеч в паметта на миналия век, а с няколко погрешни клика върху клавиатурата на демокрацията и на културата, пост-комунистическа и пост-югославска Хърватия (също като България) все повече заприличва на днешна Америка... Не сте съгласни ли?! Ами четете Manual-а по-надолу... или както се казва: "Keep reading! Keep living!"

MANUAL

– Влюбен съм до уши... Ho Маделин не ме иска – оплаква се Норман.

– О? – казвам.

– Ще отида в Хърватия да загина там – заявява влюбеният доктор на политическите науки, специалист по Източна Европа.

– Какво ще правиш там, тя не е твоя родина?

– И без това съм си мислил да се самоубия заради Маделин. Но по-добре да загина романтично.

– Щом искаш да се самоубиваш, направи го практично – казвам и добавям: – Има наръчник... за тези неща...

– Има manual?

Manual е модерната американска библия. Американската култура на всекидневието е manual култура. Защото тя – светата инструкция или упътване – се появява като невинно парцалче с купчинка думи върху плюшено мече, детска играчка. На парцалчето пише всичко: и от какъв материал е мечето, и как трябва да се борави с него, и не в устата, и не близо до огън, и не така, и не онака... Малкото плюшено мече с указанията за употреба се превръща в сериозно нещо. Американецът купува, сякаш се явява на важен изпит. Избирането на обикновени маратонки трае час.

Американецът установява с продавача жанра "орален manual". И какви са връзките на маратонките, и дали палецът се чувства свободно, и как е глезенът, и каква е подметката, еластична ли е, от какъв материал е, и каква е подплатата, и каква е разликата между тези и онези... Продавачът обяснява, като че ли е ортопед, а не обикновен продавач. Американският купувач слуша, като че ли е пациент, а не обикновен купувач.

На входа на големите супермаркети купувачът е посрещан от най-разнообразни безплатни рекламни материали. Количеството им би стигнало за цял вестникарски щанд. Купувайки хляб, човек може да научи нещо за радона, радиоактивния газ, новото страшилище в американското ежедневие; купувайки корнфлейкс, може между другото да се осведоми за panic disorder, чиито симптоми преди романтично си е мислил, че са безпричинна потиснатост или метафизически страх, а сега, ето нà, оказва се, че става въпрос за обикновен, преодолим страх. Купувайки Thanksgiving пуйка, между другото може да се информира за това как да намали собствения си данък; купувайки минерална вода, може безплатно да узнае нещо повече за напикаването в леглото, bedwetting, което, the bedwetting, значи, би могло по-късно да създаде сериозни проблеми, каквито са подкопаният self-image и накърненото self-esteem. Докато купува наденица, може безплатно да научи как да стане богат или как да се сдобие с къща; докато си избира обезкостена плешка, може в безплатната книжка The Dating Page безплатно да си намери подходящ партньор в живота.

И докато мен, чужденката, ме връхлита panic disorder, защото не знам къде да отида и какво да направя с книжката, пълна с талони, които ми гарантират big savings – тоест не мога да реша дали искам обезкостена плешка само за 3,59, или мъж, здрав, привлекателен, непушач, който с удоволствие танцува, кара ски, сърф, скача с парашут и обича романтични вечери на свещи, тоест не зная дали първо да стана богата и после да си купя тази плешка само за 3,59, или първо да си купя плешката и после да си намеря партньор за цял живот, – средностатистическият американец плува във всичко това като риба във вода. Свикнал е със системата, която подобно на videogame го довежда до желаната цел.

А за да стигне до целта, трябва да усвои напътствията. Интуицията в случая е абсолютно безполезна; впрочем интуиция притежават само малцина избрани, а справедливата американска система предлага онова, което могат всички. Manuals, инструкции, упътвания. Трябва да се чете, да се чете внимателно, да се чете до края, да не се прескача. Впрочем точно на местата, където вниманието на читателя отслабва, с големи букви пише: KEEP READING! Следователно трябва да продължи да чете, да не прекъсва, да не пропуска (DON'T MISS!). Няма нещо на този свят, което да не може да бъде овладяно с точни напътствия.

Manual културата, с която човек стига до желаната цел, се е внедрила, защото се основава на дълбоко митична предпоставка. Всеки manual се базира на архетипа на лабиринта, той е приказка за Иванушка Глупака, който, преодолявайки препятствията, следвайки точните указания (точните!), стига до желаната цел. А целта – то се знае – е царството и красивата царска дъщеря. Онези, които грешат, дисидентите по отношение на системата, онези, които като Пандора, противно на инструкциите, отварят кутията, та те са, значи, тези, дето носят нещастия на себе си и на света. Мanual културата има своя герой, своя videogame играч, своя Иванушка Глупака. Който следва указанията, трябва да стигне до желаната цел. Никой не може да разколебае американеца в това основно убеждение. Keep reading! Keep living!

А какво ще стане, ако не стигне? Ако не стигне въпреки указанията?, пита моят скептичен, увреден, циничен, ленив, ироничен, моят деструктивен мозък. А какво ще стане, ако не стигне?

И вече се виждам, вече зная, че ще се откажа още в началото: никога няма да бъда богата, никога няма да имам прекрасна къща и партньор в живота, който кара ски, сърф, самолет, при това непушач, никога няма да намаля данъците си, никога няма да сваля излишните килограми, няма да приведа тялото си в задоволителен вид, никога няма да си купя обезкостена плешка само за 3,59, няма да спра да пуша, няма да спечеля от лотария, никога няма...

Не ме бива, изобщо не ме бива за нищо. Когато прекрача всички граници на своето дисидентство, когато стигна до последното "не искам" или "не мога", за мен все още има шанс! Последният изход. Final Exit. Manual. Наръчник за самоубийство, за self-deliverance. Ще чета внимателно последните указания, бавно, без да бързам. Ще избера своя final exit, както чревоугодник избира храна в първокласен ресторант. Ще рея бавно поглед по менюто: смърт в холивудски стил (Death-Hollywood Style), смърт по необичаен начин (Bizarre Ways to Die), суицид c найлонова торбичка (Self-Deliverance via Plastic Bag)... Ще си купя и малък калкулатор, за да мога да превръщам унциите в грамове, всичко ще науча, всичко ще проуча, ще бъда перфекционист.

В света на manuals всичко е лесно, безболезнено и сигурно. И все пак разчитам на Непредвидимостта като на Велика поетична идея. Защото може би на екраните на новите интерактивни компютри, на тези нови manuals, където обикновеният пръст има силата на вълшебна пръчица, та може би, значи, с моя пръст, докосвайки леко астралното кръгче на екрана, ще отворя някакъв проход, някаква врата, може би досущ като Алиса ще се пързулна по някакъв тунел в някакъв друг свят, свят от другата страна на дебнещия manual.

Звъни телефонът, обажда се Норман.

– Маделин ме обича, каза ми го днес... – съобщава ми на хърватски.

– О?! – възкликвам.

– Бях глупав, като ти казах, че ще се самоубия... Маделин ме иска... Чуваш ли?

– Чувам.

– Защо тогава си тъжна?

– Обстрелвали са Дубровник...

– О?! Съжалявам, наистина съжалявам – отвръща, искрено разстроен.

Известно време мълчим, а после предпазливо пита:

– Как мислиш, дали Маделин е била искрена, когато ми каза, че ме обича?

Американски речник (превод Жела Георгиева, 224 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Да, Том Ханкс идеално знае как се създава поредния филмов шедьовър, но една не толкова явна негова страст, към пишещите машини, го отведе до първия му сборник с разкази Рядък модел, а преди 2 години и до дебютния му роман Създаването на поредния филмов шедьовър (откъсът по-долу) – да, пишещите машини отново имат ключова роля в този епос, обхващащ почти 80 години, но главен герой в него е невръстният Роби Андерсън и мечтата му да рисува комикси, което се превръща в извор на вдъхновение и основа за създаването на комиксов холивудски блокбастър... Да, Том Ханкс идеално знае и как се сбъдват мечти (неслучайно изигра Уолт Дисни, нали), а сега се запознайте с Роби Андерсън...

2 ИЗХОДЕН МАТЕРИАЛ

1947 г.

Боб Фолс

Сутринта на седми юли слънцето, пълен диск на равно и безоблачно небе, започваше да напича над Лоун Бют, Калифорния, провинциално градче в Норт Вали с официален брой на населението 5417 души, недалеч от столицата Сакраменто, на по-малко от ден път от Оукланд и малко повече до "Вавилон", или по-точно Сан Франциско. В разгара на лятото с температури, клонящи към максималните за века, то бе повече сходно по ритъм и темперамент на малките населени места в Канзас или Небраска, или Охайо, в Айова или Индиана. Малцина оставаха по свой избор в Лоун Бют, много хора го напускаха и никога не се връщаха. Вярно, градът бе районен център, но само по силата на местоположението си край Биг Айрън Бенд Ривър, главен търговски маршрут по времето на златната треска. През 1947 г. в Лоун Бют не бе имало дори железопътна гара.

Като повечето момчета на неговата възраст Роби Андерсън, който щеше да празнува петия си рожден ден на единайсети септември, посрещаше въодушевено всяка сутрин, особено онези на горещите летни дни, в очакване на двайсет и четири часа пълноценен и безгрижен живот. След Деня на труда щеше да постъпи в предучилищната детска градина, но вече знаеше азбуката, а татко му го беше запознал с разликата между главните и малките букви. Така че живот той несъмнено би написал с главно Ж.

Научен бе първата му работа сутрин, след като се изпишка, да е оправянето на леглото. После си сваляше пижамата, обличаше си дрешките за игра и чак тогава слизаше долу. Татко му вече бе отишъл в работилницата, а мама му сервираше закуската – обикновено препечена филийка, мляко и плод, често това бяха сливи, набрани от дърветата в задния двор. Роби искаше да вкуси кафе, та да разбере защо възрастните постоянно го пият, но му беше казано, че още е малък. Сутрешните му задачи бяха да си отнесе съдовете на плота, да провери дали кофата за боклук има нужда от изпразване, да помете пода на покритата веранда, както и стълбите, водещи към чакълената пътека в задния двор, отвъд която се издигаха четири сливови дървета. Когато изпълнеше задълженията си, вадеше пастелите си, цветните си моливи и книжките за оцветяване, лягаше на плетената от юта постилка в дневната и изпаднал в забрава, рисуваше всичко, което беше в главата му.

Всеки, който погледнеше рисунките на Роби – истинско изкуство дори на неговата възраст, – виждаше природни способности, инстинкт за размери, пространство и движение. Но в тях имаше и себеотдаване, усещаше се радост. Момчето рисуваше за удоволствие.

През повечето дни в десет сутринта прибираше рисунките и пособията си в чекмедже в скрина, стоящ в дневната, и излизаше от къщата през покритата веранда, като се беше научил да затваря вратата прилежно, а да не я оставя да хлопва след него. Зад сливовите дървета имаше жив плет с малък процеп в него, през който Роби се провираше, за да влезе в задния двор на семейство Бърнс, където също имаше квартет от сливови дървета. Границата на имотите бе разделила някогашна малка овощна градина. Джил Бърнс, дъщерята на съседите, вече на шест години, беше най-добрата приятелка в живота на Роби Андерсън. Двамата играеха заедно почти всеки ден и никое от децата не обръщаше внимание на леко изкривеното по рождение стъпало на Джил.

По пладне Джил идваше с Роби в къщата му, за да обядват – установена традиция, за която родителите и на двама бяха дали съгласие. После си намираха занимания до следобедната закуска в три часа, когато можеше да бъде пуснато радиото за детските предавания. В четири Джил се провираше обратно през отвора в плета и си отиваше вкъщи.

★ ★ ★

Лулу Андерсън, майката на Роби, беше уговорила този график с госпожа Бърнс и той напълно я устройваше, защото ѝ даваше възможност да си поеме дъх през дългия ѝ ден, изпълнен с работа, работа и работа. Сутрините ѝ бяха спокойни за разлика от тези на приятелките ѝ, млади жени (все още), които до една имаха съпрузи и деца и бяха ангажирани с безкрайни грижи, свързани с дома и детеотглеждането. Работа, работа и работа. Някои от тези жени си имаха истински малки чудовища, тъй че Лулу благодареше на Бог и на редовния режим за Роби, който си изпълняваше задачите и се занимаваше със своите рисунки, както и за бебето Нора, която бе страдала от колики, но ето че след два дни вече навършваше годинка. Нора вече обещаваше да се превърне в женския вариант на брат си, доволен от живота и благословен с лек характер. Кой в Лоун Бют имаше по-лесни две деца?

Лусил Мейвис Фолс още от раждането си бе наречена Лулу от баща си, зърнал я през прозореца на родилното отделение. Лулу Фолс стана Лулу Андерсън двайсет години по-късно, на 18 януари 1942 г., само седмици след като японците бомбардираха Пърл Харбър и Втората световна война най-сетне безмилостно сграбчи Америка. Всяка къща в Калифорния, включително в Лоун Бют, вечер бе със затъмнени прозорци срещу последваща въздушна атака, в случай че бъдат хвърлени вражески бомби над провинциалните градчета в Норт Вали, Калифорния.

Ърни Андерсън, съпругът на Лулу, беше едно от половин дузината ѝ гаджета в гимназията, макар че той учеше в "Сейнт Филип Нери" (тя самата бе в "Юниън" и презвитерианка). Работеше на бензиностанцията "Флай Ей" на ъгъла на Мейн и Грант Стрийт и Лулу често си предлагаше услугите да закара там семейния "Шевролет" за пълнене на резервоара и проверка на маслото. И тъй от приказка на приказка "стана каквото стана, туй то", както се изразяваше самата Лулу. Ърни бе най-забавният от връстниците ѝ в Лоун Бют, макар че на моменти беше забележително сериозен. А пък очите му, о...

Когато нацистка Германия нахлу в Полша и войната бе обявена, той възнамеряваше да иде в Канада, където да се обучи да пилотира самолети в канадското подразделение на Кралските военновъздушни сили, но баща му го разубеди с аргумента, че "има достатъчно канадски хлапета да вършат това". Той знаеше, че когато се наложи, САЩ щяха да влязат във войната и заяви, че "тогава ще си дадем нашия дял". Но тъй като нямаше търпение да стане част от историята, бушуваща в черно-бели кадри на екрана на прегледите, прожектирани в "Стейт Тиътър", Ърни се записа във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1941 г., та да е готов да пилотира американски самолети. По прищявка на съдбата или на Бог, или пък на свети Филип Нери се оказа, че страда от далтонизъм и поради това отпадна от пилотската школа. Но пък всякаква механика му се удаваше лесно, тъй че можеше да съдейства самолетите на Военновъздушните сили да летят и да са подготвени за предстоящата война. Изпратен бе до летище в Тексас – място, което в многото си писма до Лулу той наричаше Лагера на отчаянието.

Пърл Харбър бе атакуван на 7 декември 1941 г. Вечерта на 10 януари 1942 г., в 23:17 часа, влакът "Калифорния Лимитид" спря при отбивка край Уелс, за да вземе пътници за Лос Анджелис. Лулу бе една от тях и пътува през цялата нощ и през повечето от следващия ден, тъй като влакът спираше на много гари. На гара "Юниън" в Ел Ей за малко не изпусна автобуса си "Тексас Спешъл". След, както ѝ се стори, милион километра и две нощи сън на пресекулки с изтръпнало тяло, тя се прехвърли на "Кейти Спешъл" за още половин милион километра. Накрая трети, студен и продухван от течение, автобус я свали пред портала на Лагера на отчаянието, където Ърни я чакаше с букет от това, което той си мислеше, че е официалното цвете на Тексас. Не беше, но Лулу не я бе грижа.

В продължение на единайсет нощи хотелската стая, струваща долар на ден, им даде възможност (когато Ърни получаваше градски отпуск) за най-добрия секс в живота им, тъй като вече не се мъчеха на задната седалка на автомобил или на одеяло в горичката, или в обществения парк край реката Литъл Айрън Бенд. Желаеха се с неутолимата страст, бликаща от сърцата на младите, когато поради раздялата от време, разстояние и смутове в световен мащаб те вече престават да бъдат такива. Денем Ърни си вършеше задълженията, но вечер с Лулу пиеха една след друга леденостудени бири и танцуваха на гръмката музика на оркестър в типичен за Тексас леко долнопробен клуб. Хапваха евтини мексикански ястия и пиеха още студена бира. През четвъртата им страстна нощ, преди той да трябваше да се върне в базата, докато лежаха влажни от пот върху чаршафите и бяха обгърнати от мрака в хотелската стая за още само час, взеха да говорят за брак и бързо се споразумяха относно подробностите. "И туй то." Бяха венчани в параклиса на военната база от армейския свещеник, а свидетели им бяха хора, познати на Ърни, но не и на Лулу. Навън валеше град с размер на костилки от праскова.

Ърни беше започнал да пуши "Лъки Страйк", а Лулу последва примера му и това ѝ даваше какво да прави по време на обратното пътуване от Лагера на отчаянието към Лоун Бют – вече омъжена, със съпруг на служба в армията. Когато Ърни бе пратен във военновъздушната база "Б-17" на Лонг Айлънд, Ню Йорк, замислиха план Лулу да иде на Източното крайбрежие, но до този момент пътуването с влак вече бе силно ограничено за цивилни, още повече за бременни жени със сутрешно гадене. Ърни и други негови колеги бяха транспортирани до Англия през Гренландия, а после и през Ирландия, в новия Б-17, невъоръжен и без седалки. Като пасажери те просто лежаха в голия фюзелаж на тежкия бомбардировач, без отопление и херметизация. Ърни, при все ватираните си дрехи и многото вълнени одеяла, никога не бе брал такъв студ като по време на този полет, продължил с дни. Никога не заяви, че е видял Гренландия, макар самолетът им да остана кацнал там цели два дни, под бури с градушка, силен вятър и небе, покрито с плътни облаци.

Когато войната свърши, синът му Роби вече бе двегодишен и му осигури дванайсет демобилизационни точки по системата на Департамента на войната, тъй че Ърни бе уволнен преди колегите му без деца. Отне му цяла седмица да се придвижи през следвоенна Америка обратно до Лоун Бют и да се радва на върховен секс, вече като цивилен.

Създаването на поредния филмов шедьовър (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 38 лева) е в книжарниците

"Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората" твърди американския минималист Уилям Сароян в разказа Седемдесет хиляди асирийци (откъсът по-долу) от първия му сборник Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази, и наистина... години по-късно ще откаже Пулицър-а, с който е удостоен за пиесата The Time of Your Life, както няма да се трогне, че отхвърления му сценарий (преработен в роман) за Човешка комедия получава Оскар през 1943-а... Ключът за това социално и литературно смирение в името на (Не)значителното се крие именно в тези дебютни 26 разказа (16 от тях излизат за първи път на български език), в които Животът е такъв, какъвто Е – "В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера" ще каже самият Сароян, така че да му повярвате когато заяви: "Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа"...

Из разказа Седемдесет хиляди асирийци

Не се бях подстригвал от четиресет дни и четиресет нощи и бях заприличал на няколко безработни цигулари. Сещате се за каква външност говоря: на гения, започнал да пуши трева и готов да влезе в комунистическата партия. Ние, варварите от Мала Азия, сме космати хора: като кажем, че трябва да се подстрижем, значи наистина трябва. Положението беше толкова тежко, че единствената шапка, която имах, вече не ми ставаше. (Пиша много сериозен разказ, вероятно най-сериозния, която ще излезе изпод перото ми някога. Затова се държа толкова лекомислено. Читателите на Шъруд Андерсън скоро ще проумеят какво говоря; ще разберат, че смехът ми е през сълзи.) Бях млад мъж, който имаше нужда да се подстриже, затова вървя по Трета улица (Сан Франсиско) към училището за бръснари, за да се подстрижа срещу петнайсет цента.

Трета улица, под Хауард, е цял квартал; представете си Бауъри в Ню Йорк, Мейн Стрийт в Лос Анджелис: представете си възрастни мъже и момчета, без работа, шляят се навън, пушат цигари "Бул Дърам", обсъждат правителството, чакат нещо да се появи, просто чакат. Беше понеделник сутринта през август и много скитници бяха дошли в бръснарницата да се поосвежат. За японеца, който работеше на безплатния стол, чакаха единайсет души; всички други столове също бяха заети. Седнах и зачаках.

Другаде, както би казал Хемингуей ("И изгрява слънце", "Сбогом на оръжията", "Победителят нищо не печели"), подстригването струваше двайсет цента. Аз имах точно толкова и пакет "Бул Дърам". Свих си цигара, подадох пакета на един от своите съвременници, който видимо се нуждаеше от никотин, вдъхнах сухия дим и се отдадох на размисли за Америка: какво се случва в страната от политическа, икономическа и духовна гледна точка. Съвременникът ми беше шестнайсетгодишен младеж. Май беше от Айова; можеше да изглежда чудесно, като стопроцентов американец, но беше закъсал, здравата закъсал. Недоспал, от няколко дни не се беше преобличал, беше малко уплашен и тъй нататък. Много ми се искаше да науча името му. Един писател винаги се стреми да узнае истината за лицата и за имената. Айова каза:

– Тъкмо пристигам от Салинас. На нивите с марули няма работа. Сега заминавам на север, към Портланд; ще опитам да си намеря работа на някой кораб.

Щеше ми се да споделя как стоят нещата при мен: отхвърлен разказ от "Скрибнър", отхвърлено есе от "Йейл Ривю", без пари за свестни цигари, протрити обувки, стари ризи, но не исках да досаждам с проблемите си. Трудностите на един писател винаги изглеждат отегчителни, малко преувеличени. Хората обикновено си казват: защо изобщо се захвана да пишеш?

Налага се да се преструваш, че не си писател, затова му пожелах:

– Късмет на север.

Айова поклати глава.

– Надали ще стане, но все пак ще опитам. Нямам нищо за губене.

Свястно момче, дано не е умрял, дано не е измръзнал, че напоследък е адски студено (декември 1933 г.), дано не е потънал; той заслужаваше да живее. Айова, дано да си намерил работа в Портланд; дано да припечелваш; дано да си наел чиста стая с легло; дано да спиш нощем, да печелиш редовно, да крачиш щастлив, както се полага на човешко същество. Желая ти всичко най-хубаво, Айова. Няколко пъти съм се молил за теб. (Но въпреки това мисля, че той вече е мъртъв. Прочетох го на лицето му в деня, когато го срещнах, имаше у него нещо низко, звероподобно, а в същото време из цяла Америка постоянно прожектираха анимационен филм с онази песен "Кой се страхува от големия лош вълк?", та ето докъде се свежда всичко; хората с пари се надсмиваха на смъртта, която се промъкваше коварно у младежи като младия Айова, преструваха се, че нищо такова няма, хилеха се гръмко по кината. Аз се бях молил за младия Айова, а се мисля за страхливец. Той сигурно вече е мъртъв, а аз седя в стаичката си и говоря за него, нищо повече.)

Започнах да наблюдавам японеца, който се учеше да стане бръснар. В момента бръснеше стар скитник със страховито лице – такова става лицето след дълги години избягване на живота, години на несигурност, на непринадлежност, на абсолютно лишение; забелязах как японецът се отдръпва (как отдалечава носа си), за да не усеща мириса на възрастния скитник. Тривиален момент от една история, който няма място в произведение на изкуството, но въпреки това го включвам. Младият автор неизменно се опасява да не пропусне някой съществен факт. Исках да науча името на японския младеж. Имената ме интересуват много. Установил съм, че имената на неизвестните хора са най-истински.

Вземете например гръмко име като Андрю Мелън. Внимателно наблюдавах японеца. Опитвах се да отгатна мислите и чувствата му от начина, по който той не допускаше обонянието си до устата и ноздрите на стареца. Преди години, когато бях на седемнайсет, подрязвах лозите в лозето на чичо си, северно от Сангер, в долината Сан Хоакин, работех с няколко японци: Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото и още двама. Тези японци ме научиха на няколко прости израза: "здравей", "как си", "хубав ден, нали", "довиждане" и други подобни. Подметнах на японски към чирака в бръснарницата:

– Как си?

Той отговори на японски:

– Много добре, благодаря. – После додаде на безупречен английски: – Говорите японски, така ли? Да не сте живели в Япония?

– Не, за жалост – отвърнах. – Знам само няколко думи. Навремето работех с Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото, чували ли сте за тях?

Той продължи да работи, замислен за имената. Като че ли си повтаряше едва чуто: "Еномото, Судзуки, Суджимото". После каза:

– Судзуки. Дребен мъж?

Потвърдих.

– Познавам го. Вече живее в Сан Хосе. И е женен.

Държа да разберете, че проявявам огромен интерес към спомените на хората. Младият писател ходи на различни места и разпитва хората. Опитва се да узнае какво си спомнят. В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера. Нямам никакво желание да продам този разказ или който и да е друг на "Сатърди Ивнинг Поуст", на "Космополитън" или на "Харпърс". Не се опитвам да се съревновавам с великите майстори на разказа като Синклер Луис, Джоузеф Хъргесхаймър и Зейн Грей, хора, които наистина умеят да пишат, да си измислят истории, които се продават добре. Богати хора, познавачи на всички правила за сюжета, образите, стила, атмосферата и тъй нататък.

Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората. Това е амбициозно твърдение и звучи малко превзето. Човек обикновено би се срамувал да го направи. Би се притеснявал, че изтънчените читатели ще му се присмеят. На мен обаче ми е все тая. Дори приканвам изтънчените читатели да се присмиват. Нали това ѝ е предназначението на изтънчеността. Аз не вярвам в расите. Не вярвам в правителствата. Възприемам живота като единствен в конкретен момент, милиони животи едновременно по цялата земя. Бебетата, които още не са се научили да говорят на никакъв език, са единствената раса на тази земя, човешката раса, всички друго е притворство: така наречената от нас цивилизация, омраза, страх, желание за сила... А бебето си е бебе. Братството на хората е в бебешкия плач. Ние растем, усвояваме думите на някой език и възприемаме света през призмата на езика, който владеем, не през призмата на всички езици или през отсъствието на език, през безмълвието; ние се изолираме в езика, който владеем. Ние тук се изолираме в английския или американския, както го нарича Менкен. Всичко вечно – с наши думи. Ако ми се иска нещо, то е да говоря на по-универсален език. Човешкото сърце, неподатливото на думи, онова, което е вечно и общо за всички раси.

Започвам да се чувствам виновен и некомпетентен. Наговорих толкова много, а сякаш не съм казал нищо. Тъкмо това влудява младия писател – усещането, че нищо не е казано. Всеки журналист би съумял да побере всичко в заглавие от три думи. Човекът е човек, би написал журналистът. Нещо разумно с доста подтекст. Аз обаче искам да използвам език, който внушава само един извод. Искам смисълът да бъде внятен и може би затова езикът е толкова невнятен. Кръжа около темата си, около впечатлението, което искам да създам, и се старая да огледам нещата от всички страни, за да имам цялата картина, картина на целостта. Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа...

Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази (превод Надeжда Розова и Владимир Молев, корица Стефан Касъров, 320 стр, цена 22 лева) е в книжарниците