Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Всевиждащата Сляпа Котка
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Всевиждащата Сляпа Котка

VeneRare | Флавиус Арделян-Бахман

Сряда, 15 Януари 2025г. 15:15ч.

"Нова религия се заражда между блоковете" гласи подзаглавието на фентъзи романа VeneRare от румънеца Флавиус Арделян-Бахман и сякаш с хумористично намигване отразява автофикцията, (само)иронията и хорър тръпките, дебнещи между редовете на тази книга и в... междублоковото пространство на един румънски квартал. Да, в тази venerare (да се чете като благоговеене)-вакханалия на въображението има място за левитиращ труп, провъзгласен за светец, за Всевиждащата Сляпа Котка и духове от миналото, има място за роман на име VeneRare в самия роман VeneRare (в двата откъса по-долу) и за един Свят, паралелен на Вселената на панелните блокове, гаражи и мазета...

 

 

"Прегледах една биография. Самата мисъл, че всички споменати в нея хора съществуват вече единствено в тази книга, ми се стори толкова непоносима, че трябваше да полегна, за да не ми прималее." – Емил Чоран, "Наръчник по разложение. Признания и проклятия"


В началото беше миризмата.

Бях притиснат между блокове родственици, с чиито очаквания не се справях много добре. По-точно казано, бях в плен на чужди желания и идеи за доброто протичане и – евентуално – за провала на моя живот. Бях си у дома при нашите от месец, бях се върнал доста гладен и без пукната пара в джоба от страна, в която бях отишъл, след като бях прекарал известно време в друга страна, в която – разбира се – бях стигнал, след като бях поживял известно време в друга страна. Най-накрая, победен и без избор, се завърнах вкъщи. Казвам "вкъщи" поради все същите страхове да не бъда разследван, изслушан и за финал осъден от моите роднини. "Вкъщи" обаче е празна дума, кънтяща в ехото на своята празнота, нещо, описващо място, което бях успял доста късно и за кратко време да изолирам във времето и в пространството. Бях, все пак нека да опростя този начален момент на приключението – последно, сигурен съм, – тъкмо вкъщи и докато един ден подреждах листовете си (аз съм писател, чувствам се длъжен да уточня това), бях шокиран да усетя особена миризма в този квартал, в който не бях живял, както вече казах, няколко години. Беше слабо доловима миризма, без ясен произход, смътна, лукава и всепроникваща. Имам изключително обоняние. Това често ме е комплексирало, всеки отвор и всяка гънка на собственото ми тяло е потенциална начална точка на световните зловония, което може понякога да направи живота невъзможен. Наведох се над тетрадките; никак не бих се учудил да разбера, че романът, над който работех (трета част на цикъл фантастика), е започнал да вони през нощта. Миризмата би била чувствителна поради положението, в което се намираха трийсетте хиляди думи, нанизани вече в определен ред, а и поради мнението, което си бях създал за съответния материал. Беше сладникава миризма, с дискретен привкус на гнилоч и смрад от болни черва, а е вярно, че в последно време бях започнал да възприемам всяка нова дума, добавена в романите от този цикъл, единствено като ужасна гнила лъжа, тухла, поставена в нови олтари, посветени на големия нонсенс. Страниците обаче миришеха само на мастило и хартия. Буквите бяха малки трупове на напразните надежди, потънали в порите на целулозата, които още не бяха изгнили.

Започнах да душа около мен като животно. Зарязах всичко и тръгнах на четири лапи да търся източника на тази смрад. Вземах в ръка всяка дрешка, захвърлена из стаята, и пъхах носа си в нея. Гледах под леглото, очаквайки да попадна на мъртъв плъх или пък на заблудена птица, кътала някога нишчица живот, прекъсната насилствено не много отдавна. Като не успях да открия произхода на зловонието в стаята, погледът ми попадна на прозореца и на онова, което се намираше от другата му страна. На паркинга млади котки прекарваха живота си между стари, ръждясали коли в една симбиоза, която бях успял да проумея още в първите години на пубертета. В отсрещния блок, на третия етаж, нещо се движеше зад пердетата.

Приближих се до перваза, вдишах дълбоко, улавяйки онези странно миришещи частици, и видях, че и другите съседи бяха застанали на прозорците си като реанимирани мъртъвци. Всички изпълваха гърдите си с онази смрад и следяха за някакво движение зад пердетата на третия етаж. Беше ми ясно, че ще е невъзможно да видим какво се движи в онзи апартамент, скрит зад пожълтели от тютюн завеси, и мисля, че и на съседите им беше също толкова ясно. Цъкаха с език и клатеха глави, че не е на добро.

Отдолу, измежду ръждясалите коли, изпод балконите и от канализационните шахти, скрити от боклука, котките мяукаха силно, перверзно, сякаш се чифтосваха, сякаш се избиваха, сякаш че не беше едно и също. Обхвана ме невероятен ужас и като погледнах в себе си и около себе си, разбрах, че не котките и чудовищните им звуци бяха причина за моята превъзбуденост в момента, а всички онези очи, вперени в мен. Съседите бяха преместили погледите си от прозореца на третия етаж на отсрещния блок и ме гледаха подозрително. В този момент, макар да не разбирах как е станало, бях сигурен, че те знаят, че тъкмо пишех роман със заглавие VeneRare • и че този роман беше за тях.

 

 


 

 

Първото нещо, което направих, след като затворих прозореца, беше да отида до бюрото, да събера листовете, бележките, тетрадката, всичко, свързващо ме със серията от фантастични романи, върху които бях работил дотогава, и да ги унищожа. Накъсах всички онези листове на тънки ивици и престанах да мисля за тях.

Облякох се и тръгнах към съседния блок. За да стигна там, трябваше да сляза до паркинга, превърнат, никой не знае точно кога, в огромно гробище за коли. Имаше там бели лади с червени петна от ръжда, трабанти като картонени купчини, шкоди като механични сенилни старци, дачии със заострена предна част, приличащи на прясно изкопани неолитни съкровища. Никой отдавна не беше паркирал или пък изкарал някоя кола от тази местна дупка, а единствените следи от живот бяха безбройните котки, хранени старателно от Унгарката от втория етаж, която беше свикнала да спуска надробена развалена риба в кутии от маргарин по изработена система от макари и въжета, както и Гица Лудия, единственият, успял да прекоси със затворени очи паркинга от север на юг и от изток на запад, Гица Лудия, който беше все толкова висок, сякаш беше роден като костелива върлина, груб и лют, като се разгневи, Гица Лудия, лудият късметлия, безсмъртен, общ знаменател за всички луди.

Взех импровизирания от ламаринен плот и въжета асансьор до края на това гробище на железария и се огледах за Гица. Беше чак в другия край на паркинга, твърде далече, за да ми е удобно, тъй като въздухът се изпълваше все повече с онова отблъскващо зловоние от третия етаж, а около мен се заформяше едно неспокойно гъмжило. Знаех, че това са котките, макар и да ми се струваше, че цялата тъкан на заобикалящия ме свят вибрира трескаво. Погледнах надясно и в края на паркинга, там, където някога някой се беше самоубил в стая с много нисък таван, оправяше нещо и си подсвиркваше Ови, нисък на ръст, беззъб и с мръсни от машинно масло ръце. Облечен в синята си престилка, той не погледна към мен. Не мисля, че ме чуваше.

Гица! Гица бе! – извиках и онази недодялана глава на смахнат човек трепна.

Видя ме и вдигна и двете си ръце. В едната имаше маратонка с ходило като за гигант, а в другата – четка. Изглежда, че беше стоял наведен над казан с вода, триейки усърдно обувките си. Затича се към мен, котките бяха наизлезли от скривалищата си и ме гледаха с нещо по-особено в очите си, нещо, което човек все бърза да обърка с нещо друго. Сега бих могъл да се закълна, че между котките зърнах и онова малко и сляпо коте, нежното кълбо от кости и влажна козинка, с гурели в очите, с което прекарах няколко дни през едно лято в Хърман и което намерих мъртво тъкмо сутринта, в която пиша тези редове, на 26 юни 2017 (да не се забравя).

rare5

Лъжа, животът не беше изтекъл съвсем от него, но щеше да изтече, докато свърша да пиша. Очите му бяха широкоотворени, като в онази (тази) сутрин, сякаш само на прага на смъртта можеш истински да виждаш. Не зная дали когато се приближи до мене заедно с другите котки, беше живо или мъртво. Нямаше име, нямаше нито тогава (сега) и няма нито сега (тогава). Отърва се. Ще кажа само, че Лудия стигна до мен навреме, дори преди Всевиждащата Сляпа Котка да излезе от паркинга и да влезе завинаги в сънищата ми. Гица Лудия изсъска, размаха големите си като лопати ръце и всички котки се върнаха под купчините желязо и изолационна гума, каучук, пластмаса от автомобилни табла, стъкло и лед лампи.

– Откак умря Унгарката – каза той, – никой не се грижи за тия котки. Размножиха се като хлебарки. Виж!

И ми показа маратонката, бяла като сняг, от италианска кожа. Беше за левия крак.

Ови каза, че ако събера достатъчно пари, ще ми даде и дясната. После заминавам, братле.

Гледаше надалече, над железопътните линии, мяркащи се през тясното пространство между блоковете, там, където и двамата знаехме, че трябва да е контейнерът за боклук и трафопостът, в който един хлапак, чието име ми се губи сега, остана без част от черепа, голяма почти като длан, дупка, през която животът побърза да избяга от него. Припомняйки си противната миризма на изгоряло месо и опърлена коса, посочих към прозореца на третия етаж и попитах:

– Усещаш ли?

– Ахъ. Намерили са Гърка тази нощ, мъртъв от няколко дни. Ама хубаво мирише, а?

Вдигнах рамене.

– Събраха се още от сутринта – каза той и ми показа шепа банкноти и монети. – Още малко и ще си взема и дясната. Да те закарам?

Хвана ме за ръка доста здраво – дланите и пръстите му сякаш не му принадлежаха – и помня, че съм се питал колко ли братя трябва да е изгълтал в корема на майка си, за да придобие такива чужди крайници. Набута ме в импровизираната телегондола и задърпа въжетата. Издигнахме се над купищата ръждясали коли, а под нас котките разнасяха мишки в муцуните си. Само Всевиждащата Сляпа Котка я нямаше между тях, беше си припомнила, мисля, че аз съм този, който я беше убил с безсилието си в онази сутрин.

Оттам, отгоре, можех да видя малко по-добре лабиринта от ръждясали скелети в паркинга. Вдигнах очи да погледна над покривите на блоковете: наляво и надясно техните редици се простираха до хоризонта, почти невидим от мъгли и размиващи се в далечината парцели земя. Тук-там някой блок беше построен така, че да виждаш паркинга зад него и дори без очила на носа можех да различа малки метални кабинки, които се плъзгаха по кабели от прозорец до прозорец, както правехме и ние сега.

Оттатък железопътната линия полето с църкви потъваше в гъсти облаци от тамян. И между църквите стотици, хиляди черни силуети, мрачни фигури, приличащи на неспокойни дяволи, обикаляха храмовете и носеха огън на върховете на пръти. Гица Лудия управляваше с голямо умение лостовете, прикачени на бърза ръка в скелета на потъналия в разруха IMS, с който се носехме над гаража, приближавайки все повече до източника на онази остра миризма. Много хора стояха пред прозорците. Чакаха Гица да ги откара при Гърка, беше ми казал самият той. Още от сутринта все прекарвал някого, та дори имал нужда от още една телегондола.

– Затова заварява Ови там – каза той.

Погледнах надолу и така беше: Ови беше изчезнал някъде, под дъжд от искри, като се стараеше да превърне едно сиело в друга телегондола за придвижване на съседите от един блок до друг. Ударихме се в стената точно пред стълбището, малко по-високо от входа, почти до първия етаж. Бяхме стигнали.

– Тре' да слизаш. Това е – каза Гица.

Подадох му една банкнота и го попитах къде мисли да замине, когато получи и другата маратонка от Ови. Огледа се паникьосан на всички страни за миг и прошепна:

– Викат ме, не чуваш ли? Все повече са. Хайде, излизай!

Признавам си, че ме беше страх от легендарните избухвания на Гица Лудия и не исках да изпитам гнева му върху собствената си кожа. Разчитайки кодовете на раздразнението върху лицето му, се почувствах изведнъж много самотен. Скочих от IMS-а и влязох във входа, където вече се бяха събрали много хора. Някои от тях знаех от моя блок или от съседните блокове, познати лица от прозорците към паркинга от моето детство, но други ми бяха чужди. Предположих, че трябва да са от други блокове, може би дори от другата страна на жп линията. Разгледах ги внимателно, защото в детството ми се говореше, че живеещите оттатък релсите имат кожа с метален цвят и че като говорят, грачат като автоматизирани гарвани. Ако е било така, не виждах сега никакво доказателство за тази легенда.

 

 

 

cover-venerareVeneRare (превод Василка Алексова, корица Живко Петров, 160 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


• В заглавието на романа е отразена игра на думи – букв. рум. vene rare означава "редки вени" (предадено с превод в текста, когато става дума за заболяване), а venerare – "почитане, благоговеене". Затова, когато в текста се споменава името на романа, то е давано на латиница и слято – VeneRare.

онлайн