My Mir

Да, на 9 юли Амели Нотомб празнува своите 21 години отвъд Христовата възраст и въпреки това последният ù роман (номинирания за наградата Гонкур) Жажда се обръща философски към житието и битието на Исус... Романът-притча може и да взима заглавието си от "последните думи" на Исус на кръста ("Жаден съм"), но едва ли ще иде реч за любимото шампанско на Амели: "Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде." по думите на самата Нотомб... Жаждата, Любовта и Смъртта може и да са ключовото триединство, Светата троица, през която е пречупен тук животът на Христос (няколкото часа преди и след Кръста), но Истината сякаш се крие в думите на Амели: "Това, което духът не разбира, тялото го усеща."...

Тази нощ няма да се случи чудо. Няма как да избегна това, което ме чака утре. Не че не искам.

Само веднъж си послужих зле със силата на кората. Бях гладен, а смокините не бяха узрели. Толкова исках да захапя топла от слънцето смокиня, сочна и сладка, че проклех дървото и го осъдих повече никога да не ражда плодове. Казах го като притча – признавам, не съвсем убедителна.

Как можах да извърша такава несправедливост? Не беше сезонът на смокините. Това е единственото ми разрушително чудо. Истината е, че в този ден бях обикновен човек. Бях толкова раздразнен, че позволих желанието ми да се превърне в гняв. При това апетитът е нещо хубаво, достатъчно беше да го съхраня и да си кажа, че след месец-два ще мога да го задоволя.

Не съм безгрешен. У мене има ярост, която само чака да изригне. Като с търговците в Храма, където поне каузата ми беше справедлива. Но от там до "не мир дойдох да донеса, а меч" разликата е от небето до земята.

На прага на смъртта установявам, че не ме е срам от нищо освен от случката със смокиновото дърво. Настървих се на едно наистина невинно създание. Не смятам да потъвам в безплодни съжаления, просто съм недоволен, че не мога да отида при дървото, да го прегърна, да го помоля за прошка. Достатъчно е да ми прости, и проклятието ще изчезне в миг, отново ще се родят плодове и смокинята ще е горда със сладката им тежест.

Помня овощната градина, през която преминахме с учениците ми. Ябълковите дървета се огъваха под плодовете си. Заситихме се с тези ябълки – най-хубавите, които някога бяхме опитвали, хрупкави, ароматни, сочни. Спряхме, когато повече не можехме да ядем, и с препълнени стомаси се затъркаляхме по земята от смях заради лакомията си.

– Няма да можем да изядем всичките ябълки, никой няма да може да ги изяде! – каза Йоан.

– Колко тъжно!

– На кого му е тъжно? – попитах.

– На дърветата.

– Мислиш ли?

Ябълковите дървета са щастливи да носят плодовете си дори когато никой не ги яде.

– Откъде знаеш?

– Постави се на тяхното място.

Йоан помълча и после каза:

– Прав си.

– На нас ни става тъжно при мисълта, че не можем да изядем всичко.

Всички се засмяха.

Бях по-справедлив с ябълките, отколкото със смокинята. Защо? Защото бях задоволил апетита си. По-добри сме, когато сме изпитали наслада, толкова е просто.

Сам в килията си, имам чувството, че съм дървото, което проклех. Това ме натъжава и се опитвам да мисля за друго. Проблемът с този метод е, че не функционира много добре. Ябълка или смокиня – запитах се на какво ли дърво се е обесил Юда. Казаха ми, че клонът се е счупил. Дървото трябва да не е било яко, защото Юда не тежеше много. Винаги съм знаел, че Юда ще ме предаде. Но поради природата на моята мъдрост не знаех как ще го направи.

Срещата ми с него бе разтърсваща. Озовал се бях в едно забутано селце, където не разбирах никого. Колкото повече говорех, толкова по-силно чувствах враждебността на хората, виждах се с техните очи и дори споделях раздразнението им от този смешник, дошъл да проповядва любов.

В тълпата имаше един слаб, мрачен младеж, видимо обхванат от безпокойство. Той се обърна към мен така:

– Ти, който казваш, че трябва да обичаме ближния си, мен обичаш ли ме?

– Разбира се.

– Това са безсмислици. Мен никой не ме обича. Защо ти ще ме обичаш?

– Няма нужда от причина, за да те обичам.

– Да, бе. Пълна глупост.

Хората се засмяха с разбиране. Това го развълнува – очевидно за първи път предизвикваше одобрение в селото. Точно тогава разбрах какво ще се случи – този човек щеше да ме предаде. Сърцето ми се сви. Тълпата се разпръсна. До мен остана само той.

– Искаш ли да се присъединиш към нас?

– Кои сте вие?

Посочих му учениците си, насядали по камъните малко встрани.

– Те са мои приятели – казах.

– А аз, кой съм аз?

– И ти си мой приятел.

– Откъде знаеш?

Разбрах, че няма смисъл да му отговарям. Нещо не беше наред с него. Мисля си, че всеки има по един такъв приятел, за когото другите се чудят защо му е приятел. Учениците ми веднага приемаха всеки новодошъл. Случаят с Юда беше различен. Той направи каквото можа, за да не бъде приет. Всеки път, когато се чувстваше харесван, казваше, че трябва да бъде отхвърлен.

– Оставете ме на мира, аз нямам нищо общо с вас!

Следваха безкрайни празни приказки, в които проличаваше неговата злонамереност.

– С какво си толкова различен от нас, Юда?

– Не съм роден в разкош.

– Като повечето от нас.

– Не, вижда се, че не съм като вас.

– Какво значи да бъдеш като нас?

Симон и Йоан например нямат нищо общо помежду си.

– Имат, благоговеят пред Исус.

– Те не благоговеят пред Исус, а го обичат и му се възхищават като всички нас.

– Без мен. Харесвам го, но не му се възхищавам.

– Защо тогава го следваш?

– Защото той пожела.

– Не си бил длъжен.

– Срещал съм много пророци като него.

– Той не е пророк.

– Пророк, месия.... все тая.

– Нищо подобно. Той носи любов.

– Каква е тая негова любов?

С Юда беше така – постоянно трябваше да се започва отначало. Той можеше да доведе всекиго до отчаяние. И мене отчая неведнъж. Да го обичаш, не беше лесно, но това само ме караше да го обичам още повече. Не защото предпочитам трудната любов, напротив, но с него всичко трябваше да е в повече.

Ако бях общувал само с останалите ми ученици, щях може би да забравя, че съм дошъл тъкмо заради хора като Юда – живи проблеми, създатели на бъркотии, досадници, както ги нарича Симон.

"Каква е тая негова любов?" Добър въпрос. Трябва да търсим в себе си любовта всеки ден и всяка нощ. Когато я открием, тя изведнъж става толкова очевидна, че не разбираме защо ни е било трудно да я намерим. Но е нужно също да се спуснем по течението ѝ. Любовта е енергия, тоест движение, нищо не застоява в нея. Хвърляме се във вълните ѝ, без да се питаме как ще издържим, нямаме нужда да изпитваме нейната достоверност.

Виждаме я, когато сме в нея. Това не е метафора – толкова пъти съм забелязвал потока светлина, свързващ две човешки същества, които се обичат. Когато светлината се насочи към нас, тя става по-малко видима, но по-осезаема, усещаме как лъчите ѝ проникват в кожата ни. Няма по-приятно изживяване от това. Ако сме в състояние да наострим слуха си, бихме доловили пукот на искри.

Тома вярва само в това, което вижда. Юда не вярваше дори и в това, което виждаше. Той казваше: "Не искам сетивата ми да ме подвеждат". Произнесени за първи път, баналностите винаги изглеждат ефектни.

Юда е персонаж, който ще предизвиква най-много тълкувания в историята. Нищо чудно, като се има предвид ролята, която изигра. Ще кажат, че е прототип на предателя. Тази хипотеза я чака труден живот. Страстите, разпалени от тежкото обвинение, ще доведат, естествено, и до неговото отрицание. Поради недостига на достоверна информация Юда ще бъде обявен за най-любящия ми последовател, най-чистия, най-невинния. Човешките оценки са толкова предвидими, че се разнежвам от претенциите им за неоспоримост.

Юда беше странен тип. Имаше в него нещо, което не подлежеше на анализ. Той беше много малко телесен. По-точно казано, той долавяше само отрицателните усещания. Казваше: "Боли ме гърбът" с вид на човек, който е открил теорема.

Аз му казвах:

– Приятен е този пролетен ветрец.

Той отговаряше:

– Всеки може да каже това.

– Вярно е, така то става още по-хубаво – настоявах аз.

Той само свиваше рамене, с което заявяваше, че не иска да си губи напразно времето в разговори с един наивник.

В началото всички ученици срещаха трудности с Юда. Понеже бяха добри хора, се опитваха да му вдъхнат спокойствие. Това само събуждаше агресията в него. Постепенно разбраха, че не трябва много да му говорят. Но не биваше и да го игнорират, защото мълчанието насърчаваше мнителността му по-силно от думите.

Юда беше един постоянен проблем, най-напред за самия себе си. Когато нямаше никаква причина да се сърди, той пак се сърдеше. А когато се появеше причина просто за недоволство, той се разгневяваше. Поради това беше по-добре да се общува с него враждебно – така му беше най-удобно. Преди да го срещна, не знаех, че съществува такъв тип хора – постоянно обидени. Може и да не е бил първият такъв, но със сигурност не е последният.

Ние го обичахме. Той усети това и се насили да ни отблъсне.

– Не съм ангел, имам гаден характер.

– Наясно сме – отговаряше някой от нас с усмивка.

– Какво? Ами ти защо не погледнеш себе си!

Когато не си устройваше сам въображаеми процеси, той с голямо усърдие разграждаше любовта ни към него.

Изпитваше ужас от лъжата. Когато засягах този въпрос, забелязвах, че не умее да я разпознава. Например не правеше разлика между лъжа и тайна.

– Да премълчиш нещо вярно, не значи, че лъжеш – казвах му аз.

– Който не казва цялата истина, лъже – отговаряше той.

Не отстъпваше. Тъй като не успявах да го убедя на теория, опитвах с примери.

– Представи си, че има закон, който осъжда всички гърбави на смърт. Ти имаш гърбав съсед, властите те питат дали познаваш някой гърбав. Ти казваш не, разбира се. Това не е лъжа.

– Напротив, лъжа е.

– Не, това е тайна.

Ако Юда обитаваше повече тялото си, нямаше така да му липсва финес. Това, което духът не разбира, тялото го усеща.

Жажда (превод Светла Лекарска, 104 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците