My Mir

"Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението Биограф на Камински" – да, това е простичкия бизнес план на арт критика/фрийленсър Себастиан Цьолнер за съдбата на възрастния сляп художник Мануел Камински от романа Аз и Камински (откъс от него ви чака по-долу, а екранизацията му от режисьора на Сбогом Ленин Волфганг Бекер може да гледате на фестивала CineLibri 2016). Наглед също толкова простичка е и литературната игра на немския писател Даниел Келман в измислянето на фиктивна биография (изследвана и разказвана от Себастиан Цьолнер) за живота на съчинено артвеличие (творчеството на Камински е създадено специално за екранизацията на романа от художника Манфред Грубер), докато с всеки нов щрих не става ясно, че полагайки основните цветове на иронията, сатирата и черния хумор върху платното на артвселената, Келман всъщност рисува метафора за картината на света ни в размерите на живота, тук и сега...

Книгата започваше с непохватните рисунки на дванайсетгодишния Камински: хора с криле, птици с човешки тела, змии и зареяни в простора мечове, в които липсваше дори най-бегъл признак за талант. Въпреки това великият Рихард Риминг, живял две години с майката на Мануел в Париж, включва няколко от тях в стихосбирката си "Думи от крайпътието". Когато избухва войната, Риминг е принуден да емигрира, качва се на един кораб за Америка и по пътя умира от бронхопневмония. Две снимки от детинство показват възпълничкия Мануел в моряшко костюмче, в единия случай с очила, които гротескно уголемяват очите му, а в другия – замижал така, сякаш е изложен на прекалено силна светлина. Не е красиво дете. Прелиствам, а от влагата хартията става на вълни.

Следват символистичните му работи. Рисувал е стотици – непосредствено след завършване на училище и след смъртта на майка си, сам в една парижка квартира, под закрилата на швейцарския си паспорт по време на германската окупация. По-късно изгаря повечето, но и малкото, които остават, са достатъчно лоши: златен фон, несръчно нарисувани соколи над дървета, от които израстват тъпо втренчени човешки физиономии, грубовата конска муха на едно цвете, което прилича на направено от бетон. Кой знае какво го е накарало да рисува такива неща. За миг книгата ми потъна в пяната; искрящата белота сякаш пропълзя по хартията и аз я изтрих. С едно старо препоръчително писмо от Риминг заминава за Ница и показва картините си на Матис, той обаче го съветва да си смени стила, тъй че се връща у дома без успех. Година след края на войната влиза в една солна мина край Клеранс, изгубва водача и се лута цели часове из изоставените галерии. Когато го откриват и изваждат, се затваря вкъщи в продължение на пет дни. Никой не знае какво точно е станало. Но от този ден започва да рисува по напълно различен начин.

Неговият приятел и меценат Доминик Силва му обзавежда ателие, където той работи, изследва перспективата, изграждането на картината и теорията на цветовете, унищожава направени вече етюди, започва наново, пак унищожава и пак започва. Две години по-късно Матис му урежда първата изложба в галерията "Теофраст Ренонкур" в Сен Дени. Там той за пръв път показва, обръщам страницата, новата си серия картини: "Отражения".

Днес цялата серия бе изложена в музея "Метрополитен" в Ню Йорк. Картините изобразяваха огледала, поставени едно срещу друго под различен ъгъл. Разтваряха се сребристосиви коридори към безкрайността, леко изкривени, изпълнени с призрачна студена светлина. Детайли от рамките или замърсявания върху стъклото се умножаваха и подреждаха в еднакво смаляващи се копия, докато не изчезнеха от полезрението някъде в далечината. На някои от картините, сякаш от недоглеждане, личаха и детайли от самия художник, ръка с четка, ъгъл на статив, като че ли случайно хванати от едно от огледалата и размножени от него. Веднъж някаква свещ предизвикваше пожар от успоредно виещи се пламъци, друг път осеяна с хартии маса, на чийто ъгъл бе сложена пощенска картичка с репродукция на "Придворни дами" от Веласкес, се разтягаше между две огледала, които се срещаха под прав ъгъл, а отраженията на едното в другото огледало създаваха трето, което обаче не показваше предметите отразени, а такива, каквито си бяха, в странно симетричен хаос: невероятно сложен ефект. Андре Бретон пише възторжена статия, Пикасо купува три картини, по всичко личи, че Камински ще се прочуе. Това обаче не се случва. Никой не знае защо; просто не се случва. След три седмици изложбата е закрита, Камински се прибира с картините си вкъщи и е точно толкова неизвестен, колкото е бил и преди. Две фотографии са го запечатали с необичайно големи очила. Оженва се за Адриен Мале, собственичка на процъфтяващ магазин за хартия, и в продължение на четиринайсет месеца живее в нещо като благоденствие. После Адриен го напуска, като взема със себе си новородената Мириам, и бракът им се разтрогва.

Врътнах крана за топлата вода; твърде рязко, понеже едва не извиках от болка; леко го намалих, сега стана добре. Подпрях книгата на стената на ваната. Имаше много неща, за които трябваше да говоря с него. Кога бе узнал за заболяването на очите си? Защо бракът му се беше разпаднал? Какво се бе случило в солната мина? Разполагах със записи на други лица, но ми трябваха цитати и от самия него; неща, които никога досега не беше казвал. Книгата ми не биваше да излезе преди смъртта му, но не биваше и да закъснява много след нея, а да използва краткото време, когато той щеше да се намира в центъра на всеобщия интерес. Щяха да ме канят в телевизията да говоря за него, а в долния край на екрана щеше да се изписва името ми с бели букви и допълнението "Биограф на Камински". А това щеше да ми донесе длъжност в някое от големите издания за изкуство.

Сега вече книгата бе доста мокра. Прескочих следващите "Отражения" и запрелиствах по-малоформатните картини от следващото десетилетие, рисувани с масло и темперни бои. Отново беше живял сам, Доминик Силва редовно му бе давал пари, сегиз-тогиз беше и продавал по някоя картина. Палитрата на цветовете му ставаше все по-светла, а рисунъкът – все по-пестелив. Рисуваше абстрактни до границата на разпознаваемостта ландшафти, градски пейзажи, сцени от оживени улици, които се размиваха в лепкава мъгла. Някакъв мъж вървеше и влачеше подире си своите собствени неясни очертания, върхове потъваха в каша от облаци, една кула изглеждаше почти прозрачна заради доминиращия фон; човек напразно се мъчеше да дефинира нещо точно, понеже това, което току-що бе смятал за прозорец, сега се оказваше светлинно отражение, онова, което бе изглеждало като изкусно украсен зид, се превръщаше в причудливо оформен облак и колкото повече се вглеждаше в картината, зрителят откриваше все по-малко от самата кула. "Много просто – бе казал Камински в едно от първите си интервюта – и адски трудно. Ослепявам. Тъкмо това рисувам. Нищо друго."

Облегнах глава на стената от фаянсови плочки и подпрях книгата на гърдите си. "Хроматична светлина привечер", "Магдалена се моли смирено" и особено "Размисли на сънлив пешеходец" по най-прочутото стихотворение на Риминг: едва различимо човешко лице, което броди като изгубено сред сив мрак. "Пешеходецът" всъщност единствено заради Риминг намира място в една изложба на сюрреализма, където случайно привлича вниманието на Клаас Олденбург. Две години по-късно чрез посредничеството на Олденбург една от най-слабите работи на Камински, "Разпитът на Свети Тома", бива изложена в една експозиция на попарта в галерията "Лео Кастели" в Ню Йорк. Заглавието се разширява с "рисуван от сляп художник", до картината поставят и снимка на Камински с черни очила. Това толкова го ядосва, че цели две седмици не става от леглото, повален от грип с температура. Когато отново се надига, вече е прочут.

Предпазливо изпружих ръце и разтърсих първо дясната, а сетне и лявата си китка; книгата се бе оказала доста тежка. През отворената врата зърнах окачената картина със стария селянин. Държеше коса и гордо я съзерцаваше. Хареса ми. Можеше да се каже дори, че ми харесва повече от картините, за които пишех ден след ден.

Преди всичко заради слуха, че Камински е сляп, картините му тръгват по света. И когато все пак почват да вярват на уверенията му, че все още вижда, вече нищо не може да бъде поправено: музеят "Гугенхайм" му урежда експозиция, цените достигат умопомрачителни стойности, снимките го показват в компанията на четиринайсетгодишната му дъщеря, тогава действително очарователно момиче, на вернисажи в Ню Йорк, Монреал и Париж. Но зрението му все повече се влошава. Купува къща в Алпите и изчезва от вниманието на обществеността.

Шест години по-късно Богович урежда в Париж последната изложба на Камински. Дванайсет картини голям формат, отново рисувани с темперни бои. Почти само светли цветове, жълто и светлосиньо, изпъкващо зелено, прозирни бежови тонове; преплетени едно в друго течения, които – ако човек се отдалечеше и примижеше – изведнъж разкриваха просторни ландшафти: хълмове, дървета, свежа трева под летен дъжд, бледо слънце, което превръщаше облаците в млечни изпарения. Запрелиствах по-бавно. Тези неща ми харесваха. Някои от тях разгледах и по-дълго. Водата постепенно изстина.

Щеше да е по-добре обаче да не бяха ми харесали, понеже отзивите за тях бяха унищожителни. Наричаха ги кич, тягостен гаф, свидетелство за болестта му. Последната снимка показваше как Камински крачи из изложбените зали с бастун, тъмни очила и странно ведра физиономия. Започнах да зъзна и затворих книгата. Оставих я встрани от ваната и твърде късно забелязах, че там се е образувала голяма локва. Изругах, понеже в такова състояние нямаше да мога да я продам дори на някой църковен битпазар. Станах, изтеглих запушалката от канала и погледах как един малък въртоп засмуква водата. Взрях се в огледалото. Плешивина? В никакъв случай.

   Аз и Камински (превод Любомир Илиев, 168 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Филмът Аз и Камински е в програмата на CineLibri 2016 – 8 октомври (Одеон, 18:30), 10 октомври (Люмиер, 19:00), 16 октомври (Дом на киното, 19:00)

"И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък." – да, това е силата, която движи младия странстващ въжеиграч Тил Уленшпигел, героят в историческия роман на Даниел Келман Тил (откъс от него ви очаква по-долу), който ще избяга от родното село, когато Църквата изгаря на кладата като вещер баща му... Ще бяга по Въжето, за да види какво има по-нататък и по-нататък... Ще избяга, за да обиколи една разкъсвана от религиозни войни и конфликти Страна... Една страна, ходеща по въжето на Трийсетгодишната война... Една страна от XVII век, но приличаща на всяка, разединена страна от ХХI век... защото всички, изправени пред Апокалипсис, страни си приличат, нали!?...

Беше опънал въжето на височината на коленете, от липата до старата ела. За целта трябваше да поодялка малко дървото, при елата беше лесно, при липата обаче ножът все се изплъзваше, но в края на краищата се получи добре. Той проверява възлите, събува бавно дървените си обуща, качва се на въжето, пада.

Сега отново се качва, разперва ръце и прави една стъпка. Разперва ръце, но не може да се задържи и пада. Отново се качва, опитва се, пак пада.

Отново се опитва и пада.

Не може да се върви по въже. Това е очевидно. Човешките ходила не са направени за това. Защо изобщо да пробва?

Но продължава да пробва. Всеки път почва от липата, всеки път пада веднага. Минават часове. Следобед успява да направи една крачка, една-единствена, до стъмване следваща не му се удава. Но все пак за миг въжето го беше задържало, а пък той бе стоял отгоре му като на твърда земя.

На следващия ден вали като из ведро. Той стои вкъщи и помага на майка си. "Опъни кърпата, не се отнасяй, за бога!" Дъждът барабани по покрива като удари с хиляди малки пръстчета.

На следващия ден пак вали. Мразовито е и въжето е студено и влажно, не може да се направи нито една стъпка.

На следващия ден пак дъжд. Той се качва и пада, качва се и пак пада, всеки път. Известно време лежи на земята, разперил ръце, косата му представлява мокро тъмно петно.

Следващият ден е неделя, затова чак следобед може да иде до въжето, църковната служба продължава цялата сутрин. Вечерта успява да направи три стъпки и ако въжето не беше мокро, щяха да са четири.

Постепенно схваща как може да се прави. Коленете му разбират, раменете почват да стоят по друг начин. Трябва да следваш полюляването, коленете и раменете да се отпуснат и да омекнат, да си винаги една крачка преди падането. Тежестта иска да те задържи в плен, но ти вече си отишъл напред. Танцът по въжето: изплъзване от клопката.

Следващият ден е по-топъл. Гарги грачат, бръмбари бръмчат, пчели жужат, а слънцето разкъсва облаците. Дъхът му се рее на малки облачета из въздуха.

Светлината на утрото носи гласове, чува у тях баща си да крещи на един ратай. Той си затананиква, песента за оная с косата, която се казва Смърт, овластена от великия бог, песента има мелодия, която е подходяща за вървене по въже, но пък вероятно е бил прекалено шумен, защото внезапно до него застава Агнета, майка му, и го пита защо не работи.

– Ей сега идвам.

– Трябва да се донесе вода – казва тя, – да се изчисти печката.

Той разперва ръце, качва се на въжето и се опитва да не гледа към заобления ѝ корем. Наистина ли вътре в нея има дете, което рита и се свива, и ги слуша?

Мисълта го смущава. Когато бог иска да създаде човек, защо го прави вътре в друг човек? Има нещо отвратително в това, че всички същества се появяват на скрито място: глистите в тестото, мухите в лайната, червеите в кафявата земя. Много рядко само, беше обяснил баща му, децата израстват от корените на мандрагората, а още по-рядко кърмачета се пръкват от развалени яйца.

– Да пратя ли Сеп? – пита тя. – Искаш ли да пратя Сеп?

Момчето пада от въжето, затваря очи, разтваря ръце, пак се качва. Когато отново поглежда, майка му си е тръгнала.

Надява се, че заплахата няма да бъде изпълнена, но след известно време Сеп наистина идва. Наблюдава за кратко, после се качва на въжето и го блъсва надолу: съвсем не лекичко, а така силно, че момчето пльосва в цял ръст на земята. От яд то нарича Сеп гаден волски задник, който спи със собствената си сестра.

Това не се оказва много умно. Защото, първо, изобщо не знае дали Сеп, който като всички ратаи беше дошъл отнякъде и щеше да си тръгне нанякъде, има сестра, и второ, здравенякът само това и чака. Още преди момчето да се изправи, Сеп сяда върху тила му.

Не може да диша. Камъчетата прерязват лицето му. Той се гъне, но това не помага, тъй като Сеп е двойно по-възрастен, три пъти по-тежък и пет пъти по-силен. Затова се стяга, за да не изразходва много въздух. В устата си усеща вкус на кръв. Вдишва мръсотия, задушава се, плюе. Ушите му бучат и пищят, а земята сякаш се надига, спада надолу и пак се надига.

Изведнъж тежестта изчезва. Обръщат го по гръб, пръст в устата, очите залепнали, в главата пронизваща болка. Ратаят го влачи до воденицата: по чакъл и пръст, по трева, по още пръст, по остри камъчета, покрай дървета, покрай смеещо се момиче, покрай плевника, покрай кошарата с кози. После го издърпва нагоре, отваря вратата и го блъска навътре.

– Хайде, няма време – казва Агнета. – Печката не се чисти самичка.

Ако се тръгне от воденицата в посока към селото, се минава през гората.

Там, където дърветата се разреждат и където се прeсича землището на селото – поляни, ливади и ниви, една трета от които пустеят, две трети се обработват и са оградени с дървени огради, – вече се вижда върхът на църковната камбанария. Там винаги някой се въргаля в мръсотията и кове по оградите, които непрекъснато се катурват встрани, затова трябва да се поддържат, иначе говедата ще излязат или пък горските животни ще навредят на зърното.

Повечето ниви са на Петер Щегер. Повечето животни също, лесно се разпознават, имат знак от жигосване по врата.

Първо се минава покрай къщата на Хана Крел. Хана седи на прага, че какво друго да прави, и плете дрехи, така си изкарва хляба. След това се минава през тясната пролука между двора на Щегер и ковачницата на Лудвиг Щелинг, нагоре по дървеното стълбище, което предотвратява потъването в рядката кал, вдясно остава оборът на Джеймс Крьон, и се излиза на главната улица, която е и единствената улица: тук живее млекарят Анселм Мелкер с жена и деца, до него деверът му Лудвиг Колер и след това Мария Лозерин, чийто мъж умря предната година, тъй като някой го беше проклел; дъщерята е на седемнайсет и много хубава, ще се омъжи за най-големия син на Петер Щегер. На отсрещната страна живее Мартин Холц, който пече хляба заедно с жена си и дъщерите, а до него са по-малките къщи на семействата Там, Хенрих и Хайнерлинг, от чиито прозорци често долитат кавги; Хайнерлинг не са добри хора, нямат достойнство. Всички освен ковача и пекаря имат малко земя наоколо, всеки притежава няколко кози, но само Петер Щегер, който е богат, има крави.

После се озоваваш на селския площад с църквата, старата селска липа и кладенеца. До църквата е къщата на пастора, до къщата на пастора е къщата, в която живее местният бирник, Паул Щегер, племенникът на Петер Щегер, който два пъти в годината обикаля нивите и всеки трети месец носи данъците на земевладелеца.

В задната страна на селския площад има ограда. Като се отвори стоборът и се тръгне през широкото поле, което също е собственост на Щегер, човек отново се озовава в гората, ако не се бои от Студената и продължава напред, и не се заблуди в храстите, за шест часа стига до имението на Мартин Ройтер. Ако не го ухапе кучето и продължи да върви, за три часа е в следващото село, което не е много по-голямо.

Там обаче момчето никога не е ходило. Всъщност досега то не е ходило никъде. И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък.

Тил (превод Жанина Драгостинова, 368 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

И литературата, и киното могат да бъдат описани като "сънуване наяве", а Даниел Келман идеално знае това и го използва умело в миналогодишния си роман Светлина и сянка (откъсът по-долу), който на ръба между фикция и реалност (досущ играта на светлосенки) разказва живота на прочутия немски режисьор Георг Вилхелм Пабст. Фокусът пада върху компромисното решение на Пабст да отдаде "под наем" киноизкуството си в услуга на пропагандната машина на Хитлерова Германия, а повече за това как сънуването на 24 кадъра в секунда може да се превърне в кошмарна действителност ще разкаже самият Даниел Келман на 24 октомври в специална литературна среща в рамките на фестивала CineLibri 2024, а сега ви оставяме с играта на светлосенки в живота на Георг Вилхелм Пабст...

Презокеанско пътуване

Той трябваше да снима филми. Не искаше нищо друго, нищо не беше по-важно. Но каквото и да се случеше, мислеше си Пабст, докато лежеше с цигара в уста в шезлонга на палубата на първа класа, никога повече нямаше да снима филм върху глетчер.

Бяха минали седем години, но все още се случваше да се събужда от дрямката си, защото под него се беше отворила пропаст. После отново се озоваваше там, здраво завързан за стръмния склон, вятърът го брулеше в лицето, а госпожица Рифенщал се опитваше да бъде актриса. Все се налагаше да я учи на нещо. Вслушай се във вътрешния си глас, остави ръцете си спокойни; колкото по-силно е чувството, толкова по-малко трябва да се прави нещо. Но способностите ѝ бяха ограничени, тя беше умна и ученолюбива, но каквото и да правеше, липсата на талант се явяваше като огромно препятствие.

Трябваше да предвиди всичко това, когато Арнолд Франк му беше предложил да поемат заедно режисурата. "Аз ще направя планината, ти лицата на хората", и след известно колебание, тъй като в края на краищата имаше два апартамента, един замък, хубава млада жена и син, а пък и обичаше скъпите хотели, той прие.

Франк беше открил нов жанр филми. В тях хора се катереха по планините, преминаваха през премеждия, накрая биваха спасени. Никога не се случваше нищо друго. Никой не знаеше как така този човек се беше добрал до киното, сега само с група съзаклятнически настроени сътрудници, всички спортни натури като маймуни, снимаше филм след филм и тъй като във всяка една критика се казваше, че артистите на Франк се катерят грандиозно, но пък, за съжаление, никак не могат да играят, с явно смирение той беше помолил своя прочут колега за помощ. "Ще си разделим хонорара, ще получиш половината от всичко, което влезе като приход, а пък то доста влиза, обещавам ти, защото Удет също ще участва!"

Действително легендарният майстор на висок пилотаж от Световната война също искаше да играе, така че икономически нищо не можеше да се обърка, и след една дълга нощ Пабст реши да приеме предложението, и то не само заради парите, а заради Фриц Ланг.

В Бабелсберг Ланг подготвяше най-скъпия филм на всички времена. Лично беше развел Пабст из изкуствения град: издигаха се огромни сгради, които биваха още уголемени чрез огледала. С малко глупаво изглеждащия си монокъл пред окото Ланг говореше за технически ефекти, каквито още никой не бил виждал, автомобили от бъдещето, железници на невъобразимо високи мостове, масови сцени с хиляди души, робот, който се превръща в жена. Дори да реализира половината от това, което изглеждаше крайно невероятно, защото се предполагаше, че ще реализира всичко, тъй като поиска ли Ланг нещо, то ставаше, за известно време никой не можеше да му се изпречи на пътя.

Освен планините. Независимо колко високи строеше декорите си, нямаше как да направи нещо по-високо от Алпите. Поради което Пабст наистина трябваше да катери глетчера.

Беше таял надеждата, че ще го оставят да заснеме част от филма в студио, но си беше направил сметката без Франк. Студиата, беше убеден Франк, били фалш и лъжа – също така диалозите и близките планове, влюбените погледи, страховете, съмненията и угрижено сбърчените чела трябвало да бъдат заснети горе, в планината, в дълбокия сняг.

Пабст въздъхна и издуха дима във въздуха. Небето се беше смрачило: облачета на тънки ивици се носеха по него, от едната страна сиви, в другата все още светли, почти бели, огрени от залязващото слънце.

Пред хоризонта се рееше фин слой изпарения. Мина стюард, който разнасяше кани, кафе в дясната, чай в лявата ръка. Пабст махна, стюардът се спря и попита:

– Сладкиш? Сандвич? Плодова салата?

– Имате всичко това?

– Параходът е празен. Напълва се на връщане. Всички искат в Америка. Никой не иска обратно. Отново ли ще снимате във Франция, господин Пабст?

Пабст замълча за момент и се почувства поласкан, че го разпознават на френските кораби. В момента, в който се озовеше сред европейци, отново ставаше някой.

– Филмът се казва Мадмоазел Доктор.

– Кой играе?

– Дита Парло и Пиер Бланшар.

Стюардът се замисли, пожела му приятен ден и продължи нататък.

Е, добре, каза си Пабст, човекът не ги знае, нито Парло, нито другия. Но той ще ги научи на занаята, успя дори и от госпожица Рифенщал да направи почти актриса. Тя действително беше имала желание да се учи.

Непрекъснато беше питала за фокусното разстояние и кога е по-добре камерата да се движи, кога да стои неподвижна. А когато той направи най-добрия кадър във филма, поглед нагоре към слънцето през една топяща се ледена висулка, освен него тя беше единственият друг човек на този нещастен връх, който действително се беше заинтересувала от кадъра.

А пък колко беше студено! Той ходеше с две дебели якета, навлечени едно върху друго, и въпреки това след три работни часа едва можеше да се движи. Усещаше гърдите си като затворени в менгеме. Не чувстваше повече пръстите на ръцете и на краката си, но много по-лошо беше откритието, че нямаше усилие на волята, което да му помогне при неговия страх от височината.

Не гледай надолу, беше си казвал той отново и отново: не гледай, не гледай сега, в никакъв случай не гледай, не гледай надолу, само не поглеждай надолу, само не надолу!

След което, естествено, беше направил точно това. Беше погледнал надолу. И пропастта със странна сила го беше уловила за сърцето. Изразът световъртеж не беше най-точният: беше повече ужас, чисто отвращение, че на божията земя съществува нещо подобно и че само личната воля, на която човек внезапно не можеше изцяло да се довери, те спира да не се хвърлиш там долу. После пък сърцето му се беше разхлопало, а сивото небе се беше преобърнало, така че снежинките бяха тръгнали да излизат от долу нагоре от пропастта и сякаш вече нищо не беше на мястото си.

Нощем лягаха в саморъчно направени колиби, в редичка всеки в своя спален чувал. До него беше Франк, който хъркаше като резачка, а отсреща операторът спортсмен, който на всичкото отгоре се казваше Шнеебергер, "снежен планинец", и който в съня си издаваше странни шумове, понякога подсвирване, друг път мърморене, а пък някой друг в групата говореше насън на език, какъвто Пабст никога досега не беше чувал. Часовете се точеха безкрайни, земята беше твърда, с всяка следваща минута вонята вътре ставаше все по-силна: три дузини мъже на едно място, няма къде да се окъпят, не може и прозорец да се отвори, защото, ако се отвори, вътре ще нахлуе режещият леден вятър. Само госпожица Рифенщал имаше привилегията да спи в отделно помещение, и то върху дюшек. Всяка нощ Пабст размишляваше дали и той не трябва да поиска същото, но се боеше, че само ще предизвика подигравките на Франк и неговите хора. Знаеше, че и без това се присмиват зад гърба му, че намират за много забавно това, дето той толкова много се страхува от падане, знаеше, че тайно го имитират колко безпомощно вика "Стоп", когато очилата му пак се изпотят, а пък той викаше "Стоп!", тъй като що за режисьор ще е този, който нищо не вижда? Не, трябваше да издържив голямата спалня, да слуша нощните им шумове и да се утешава, че филмът без никакво съмнение ще има успех.

Така и стана. Премиерната публика беше възторжена. Франк, той и летецът Удет бяха извикани два, три, четири пъти на сцената, госпожица Рифенщал правеше книксове, бузите ѝ се бяха зачервили въпреки грима, от нея изригваше амбицията ѝ и сякаш се изливаше на горещи вълни навън. Критиката беше неудържимо положителна, и то както в социалдемократическите, така и в националистическите, и в комунистическите вестници, а ден по-късно Белият ад на Пиц Палю вече се разпространяваше в 259 кина. Мъките си заслужаваха.

Две седмици по-късно беше следващата премиера. Пред "Цоопаласт" бяха разпънали същия червен килим, там се бяха събрали същите господа в същите фракове, както и същите дами, само че в други вечерни рокли. Пабст седеше на девети ред. Вляво от него беше седнала Труде, вдясно плешивият художник Гулбранссон. С притеснение и любопитство Пабст наблюдаваше как Фриц Ланг застана отпред с проблясващия си монокъл, до него жена му госпожа Теа фон Харбоу, която беше написала сценария, цялата в бяло, с бледо като мрамор лице, двамата се здрависваха, кимаха към напиращите да влязат зрители, поздравяваха величествено. Щом като всички се настаниха по местата си, завесата се вдигна. Диригентът даде знак за начало.

На екрана със странен ръбат шрифт се появи думата Метрополис.

Пабст беше като вцепенен. Гледаше. Слушаше. По някое време Труде почна да шепне нещо в ухото му, но той не я разбираше, чувстваше се така, все едно сънува. Не беше никак сигурен дали наистина виждаше това, което вижда.

Отново стана светло. Пабст седеше, без да помръдне. По странен начин той се виждаше отвън, като че ли някой беше насочил камера срещу него, която при това го снимаше как бавно сваля очилата си и си ги почиства с кърпичката от джоба на фрака си, докато в това време публиката мълчи. Никой не ръкопляскаше. Но Пабст знаеше какво щеше да се случи.

И то продължи, мълчанието, и след това още продължи. И после още, съвършената тишина. Никой не се покашля. Никой не се помръдна.

Чак сега, като че ли по даден знак, изведнъж избухна възторгът, ръкопляскане, викане, ура, надигаше се на вълни отново и отново, докато Ланг съвсем сам, влачейки се, понаведен, сякаш отсъстващ духом, тръгна по сцената, забил поглед в залата, и най-накрая се поклони с изключителна непринуденост. После си тръгна, но се наложи да се върне, тръгна си и пак се върна, накрая извика на сцената жена си, филмовия художник и оператора, те се поклониха и си тръгнаха, но трябваше да се върнат, и така всичко се повтаряше към половин час. Пабст се изправи и също ръкопляскаше. От време на време Труде му хвърляше по един загрижен страничен поглед. Гулбранссон от другата страна по някое време каза, че вече било достатъчно, филмът си е филм, дори и да е колосален, той се прибирал вкъщи!

Светлина и сянка (превод Жанина Драгостинова, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Литературната среща с Даниел Келман като почетен гост и член на журито на CineLibri 2024 е на 24 октомври | 19:00, Гьоте институт