My Mir

Кои сме ние и какви искаме да бъдем – два вечни, стари колкото света, екзистенц въпроса, чиито отговори се намират в епицентъра на случващия се живот в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина, два от претендентите за Оскар 2017, които имат шанса да спрат La La Land хегемонията тази година.

На пръв поглед, двете (реални и натурални като живота наоколо) истории в Лъв: Стъпки към дома и Лунна светлина нямат нищо общо помежду си, особено когато се случват (горе-долу по едно и също време) в двата противоположни края на света – само, че когато невръстният Сару (Съни Павар в Лъв: Стъпки към дома) губи нелепо своето семейство, озовавайки се на транзитен влак без пътници, който го отвежда през почти цяла Индия в Калкута, на хиляди километри от дома, тогава той се свива на кълбо по същия начин, по който Шайрон а.к.а Малкия (Алекс Хибърт в Лунна светлина) се крие и бяга от своите постоянно тормозещи го връстници или от надрусаната си майка в Маями, Флорида. Колкото далеч е Сару от своето семейство, толкова далеч е и Шайрон от своето семейство.

Две изгубени хлапета в двата края на света, но с обща съдба – в един момент да бъдат сами на света – и докато Сару се скита немил-недраг из улиците, сиропиталищата на Калкута и в спомените за изгубеното си семейство (за което така и не може да обясни къде живее), то Шайрон среща Хуан (номинираният за Оскар 2017 в поддържаща роля Махершала Али), местен дилър на дрога и (впоследствие) ментор на Шайрон, който не само ще го научи да плува в бурното море на живота, но и ще му завещае думите: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш.", които, не щеш ли, пасват идеално и на съдбата на Сару.

И Сару, и Шайрон ще имат късмета да имат две майки – Сару е осиновен в Тасмания от бездетната двойка Брайърли (Джон/Дейвид Уенъм и Сю/Никол Кидман, номинирана за Оскар 2017 за поддържаща роля), които ще му припомнят какво е да имаш семейство и да се радваш на живота.

От своя страна, Шайрон ще снове между неволите на родната си майка Пола (номинираната също за Оскар 2017 за поддържаща роля Наоми Харис) и милата всеотдайност на приятелката (също бездетна) на Хуан, "втората майка" Тереза (певицата Джанел Моне)...

Въобще, и двата филма кадрират един много силен, много интимен портрет на майчинството... с точните жестове, точните думи (изчакайте монолога на Кидман за отглеждането на чужди деца), точните ситуации... и неслучайно, и двата филма играят на ръба на социалната кампания – статистиката на финала в Лъв: Стъпки към дома може спокойно да се съотнесе и към проблемните деца в Щатите.

Да, социалното е вплетено умело и ненатрапчиво в несъспенс (като самия живот) ритъма на двата филма... без апломб, без гранде обрати, медитативен, търпелив, чакащ да улови точните мигове, онази магия на малките щрихи, които да нарисуват голямата картина на живота...

Неслучайно и двата филма са номинирани за Оскар както за кинематография, така и за адаптиран сценарий – Лъв следва автобиографичната книга Дългият път към дома на Сару Брайърли, а Лунна светлина върви по стъпките на не по-малко документалния разказ Черните момчета стават сини на лунна светлина на Таръл Алвин Маккрейни.

Може би, неслучайно, и двамата режисьори са млади и търсещи своя поглед към света като техните герои Сару и Шайрон – Лъв: Стъпки към дома е пълнометражен дебют за австралиеца Гарт Дейвис, а Лунна светлина е втори филм за Бари Дженкинс – имат какво да изпипват (въпреки че Дженкинс вече получи Златен глобус за най-добра драма), но и двамата умело избягват сравнения с предишни Оскар номинирани филми, най-вече такива с Беднякът милионер и Планината Броукбек.

Част от заслугата за избягване от тези сравнения се крие и в едно от главните действащи лица в двата филма – музиката. Виртуозните, сърцетуптящи пиано импресии на Hauschka и Дъстин O'Халорън (от ембиънт дуото A Winged Victory for the Sullen) превръщат Лъв: Стъпки към дома в нещо далеч по-сложно от мелодраматична индийска история с глобален привкус и надскачат игривата екзотика на А.Р. Рахман в Беднякът милионер.

Какво да кажем пък за нестандартното решение да разкажеш гето-гей триптих със звуците на неокласическата музика в Лунна светлина – брилянтен избор на Никълъс Бритъл, замесен неслучайно в едни от интересните саундтрак решения в последните години като 12 години в робство, Камшичен удар и The Big Short. Просто и двата филма, не само напълно заслужават Оскар номинациите си за музика (аман от La La Land-ското City of Stars), но и доказват за пореден път, че музиката може и без думи да разказва невероятно магични истории. Също като любовта.

Да, и Лъв: Стъпки към дома, и Лунна светлина са преди всичко истории за любов – независимо дали ще бъде майчината обич или неповторимата интимност между две сродни души... И Сару, и Шайрон откриват любовта по трудния начин... И ще я намерят едва когато намерят себе си, когато разберат кои са и какви искат да бъдат...

Неслучайно връзката на Сару (номинираният за Оскар 2017 за поддържаща роля Дев Пател) с Луси (Руни Мара) минава през търсенето на изгубените корени и откритието, че през целия си живот е произнасял грешно името си (а именно Шеру, означаващо... Лъв)... Името е също толкова важно и за Шайрон (неслучайно историята му е разказана в три части, всяка носеща различно негово прозвище), колкото да намери отговор на думите на Хуан: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш."

Защото само този, който е намерил себе си, знаещ кой е и кого иска да бъде, само той може да дава и да получава Любов... Защото в живота няма Google Love приложение, с което да откриваш Любов... Защото всички знаете основния закон: Когато ти се изгубиш, Аз те намирам – Изгубя ли се Аз, Ти ме намираш!

Лунна светлина, САЩ, 2016, 111 мин © режисьор Бари Дженкинс
 

Лъв: Стъпки към дома е в кината от 17 февруари, а Лунна светлина очаквайте на 21-ия София Филм Фест

Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...

Портата на стоте скърби

Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?

Поговорка на пушачите на опиум

Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:

"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.

Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.

Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.

Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.

Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.

Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.

Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.

Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.

Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.

Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.

След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.

След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.

Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.

Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.

Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.

Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.

И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...

Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."

   Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб." – да, в дебютния роман Географските ширини на копнежа на индийската писателка Шубанги Суаруп хората са в неразривна връзка с Природата. Връзка, която прилича на дишането – вдишваш и срещаш съпрузи, изучаващи и говорещи с дърветата, издишваш и получаваш геолог, работещ на ледник, за да предотврати бъдещи войни; вдишваш чудовище, което търси човешка компания и издишваш костенурка, която се превръща в лодка, а после в жена; вдишваш духът на един изпарил се океан и издишваш духовете на всичко живо и неживо на планетата... Да, в литературното "дишане" на Шубанги Суаруп свръхестествените фантазии, магията на сюрреализма и стилизираните "ненаучни истини" живеят до последен дъх – откъсът по-долу е достатъчно красноречив...

НЕУМОРНИЯТ ШУМ НА ВОДАТА е мълчанието на тропическия остров. Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб. Вече две седмици пукотевицата и тътенът на облаците заглушават грохота им. Дъждовете барабанят по покрива, буксуват в улуците и се плискат по земята. Кипят, плющят, звънтят и се леят. Повтарят: "Слънцето е мъртво".

В звуците е заложено мълчанието на природните стихии. Спокойствието на мъглата и безмълвието на леда.

Новобрачните Гириджа Прасад и Чанда Деви са се примирили със съдбата си – двама непознати в една спалня, подгизнала от страст и залята от зараждащи се мечти. А в последно време Гириджа Прасад необуздано мечтае. Понеже дъждовете водят до фантазии – което е ненаучна истина.

Една нощ пороят внезапно спира и това го събужда. Ушите му са привикнали към тропическата какофония, както съпругата привиква към хъркащия си партньор. Събуждайки се от еротичен сън, той се чуди какво се е случило. Излязъл ли е някой от стаята?

Поглежда надолу от широкото си легло за двама към постелята на пода, където Чанда Деви спи, обърната към отворения прозорец вместо към него. Налят от възбуда, той съзерцава извивките на силуета ѝ в тъмното. Когато двамата се обвързваха за няколко живота, обикаляйки заедно седем пъти около свещения огън по време на сватбената церемония, тя вървеше след него смирено, твърдо убедена, че съдбата ги е събрала в ново въплъщение. Само че в това въплъщение той трябваше отново да намери място в сърцето ѝ. "Дотогава – съобщи му тя още първата нощ – ще си постилам на пода."

Тя е напълно будна, разстроена е от обвинителните вопли, долитащи от отвъдното. Появил се е духът на коза. Този дух е преминал през безбройни царства, за да се озове заблуден върху техния покрив. И сега е слязъл, потропвайки с неспокойните си копита, за да застане под отворения прозорец, изпълвайки стаята и нейната съвест с вина.

– Чуваш ли? – пита тя. Усеща погледа му по гърба си.

– Какво да чувам?

– Козата, която блее отвън.

Отчаяната му ерекция се изгубва. Сега вниманието му се насочва към Чанда Деви и към казаното от нея.

– В къщата ни не броди никаква коза! – отвръща ѝ той с раздразнение.

Тя се надига и сяда. Блеенето се засилва сякаш за да я накара да предаде на мечтателния си съпруг посланието: "Ти отне живота ми, но не можеш да отнемеш отвъдния ми живот, грешнико месояден!".

– Точно под прозореца е – казва му.

– Страхуваш ли се от нея?

– Не.

– Заплашва ли те с нещо?

– Не.

– Тогава сигурно може да опиташ да не ѝ обръщаш внимание и отново да заспиш.

Мислеше да ѝ каже "трябва" вместо "може", но няма смелост да бъде строг. Забелязал е, че жена му не реагира добре нито на увещания, нито на принуда. Всъщност не реагира добре на повечето неща. Ако не беше така привлекателна, той просто щеше да не ѝ обърне внимание и отново да заспи.

– Как можеш да спиш? – пита го тя. – Та ти насече невинното създание, смля месото му, изпържи го с лук и чесън и после го изяде. И остави измъчената му душа да витае из къщата ни!

Ако душите на всички различни животни, които бе изконсумирал, започнеха да го спохождат, домът му щеше да се превърне в нещо смесено между зоологическа градина и обор и нямаше да има място да помръдне, камо ли да спи. Но благодушният Гириджа Прасад не може да ѝ каже това. След два месеца семеен живот той се е примирил с плодовитото въображение на жена си – умишлен акт на надежда, приписващ поведението ѝ именно на нейното въображение, а не на някаква душевна болест. В името на неродените им деца и на десетилетията години, които ще трябва да преживеят заедно, той обявява:

– Ако това ще ти помогне да спиш, ще спра да ям месо.

Така, за голямо учудване на жена си и на самия себе си, месоядният Гириджа Прасад става вегетарианец. За да спечели няколко часа почивка, той се сбогува завинаги с бърканите яйца, с агнешкото бирияни и с бифтеците.

Още с първия светлик на зората тя става от леглото. Влиза в кухнята, за да приготви специална закуска. В движенията ѝ има нов живот, в мълчанието ѝ се таи усмивка. Сега, когато с касапницата е приключено, е време за вдигане на бялото знаме под формата на алу парата. Два часа по-късно тя му сервира картофените палачинки и го пита:

– Как са?

Колкото и да се бори със себе си, Гириджа Прасад се чувства объркан и то все по неудобни причини. Слънцето най-после е изгряло. Жена му, която за първи път му приготвя закуска, е дръзнала да сложи салфетка на скута му, докосвайки го мимоходом по рамото и разливайки топлия си дъх по кожата му. Той жадува за утешението на мазнината, примесена с месо, но не го намира в чинията си.

– Как са? – пита го тя отново.

– Кои? – пита той объркано.

– Паратите.

– Прекрасни са.

Тя се усмихва и му налива втора чаша чай.

Чанда Деви – ясновидката. Тя съчувства на призраците и цени лаконичната компания на дърветата. Усеща неизразената му жажда. Но знае, че за него е по-добре да се откаже от месото. Царството на месото е както ефимерно, така и несигурно, особено в сравнение с царството на растенията. Чанда Деви е видяла всичко – видяла е дори потоците от кръв, които един ден ще изтекат от собственото ѝ тяло. Това знание я прави упорита. Прави я взискателна съпруга.

Географските ширини на копнежа (превод Радосвета Гетова, корица Дамян Дамянов, 376 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Срещата по Географските ширини на копнежа е на 25 март | Yalta Art Room, 18:30

"... някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?" – да, както добре знаете, животът на Салим Синай (главен герой на бисерната класика Родените в полунощ), обема метафорично цялата история на Индия, от обявяването на независимостта ѝ (и рождението на Салим, точно в полунощ) на 15 август 1947 до днес... Също както житието и битието на самия сър Салман Рушди обема образа на гражданин на Света – винаги на границата между няколко страни, винаги на ръба на конфликта между няколко религии, но вечно против Фанатизма във всичките му форми и проявления – да, миналогодишното нападение срещу Рушди "обезвреди" дясното му око и ръка, но нищо не може да "обезвреди" неговия Глас, който обема целия свят... Или както казва неговия герой Лифафа Дас (в откъса от Родените в полунощ по-долу): "Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!" – да, елате да видите Родените в полунощ с нов превод (да, не е променено само заглавието Среднощни деца), с твърди корици и със специална илюстрация от Теодор Ушев, защото както сочи откъса от Родените в полунощ по-долу (и новинарските хроники въобще): Светът козината си мени, но Фанатизма си – Никога!

Какво се знае за бандата "Равана"? Че тя се представяла като фанатично антимюсюлманско движение – обичайно явление по време на бунтовете преди Разделянето, когато свински глави безнаказано се появявали в дворовете на джамиите в петък. Че бандата изпращала свои хора посред нощ да пишат лозунги по стените на нови и стари градове: БЕЗ РАЗДЕЛЕНИЕ, ИНАЧЕ – ИЗТРЕБЛЕНИЕ! МЮСЮЛМАНИТЕ СА ЕВРЕИТЕ НА АЗИЯ! и тъй нататък. Знае се също, че групировката опожарявала фабрики, магазини и складове, собственост на мюсюлмани. Има и още нещо, което не е всеизвестно: зад фасадата на расовата омраза бандата "Равана" била блестящо замислено търговско предприятие. Анонимни телефонни обаждания, писма, написани с думи, изрязани от вестници, до мюсюлмански бизнесмени, на които предлагали да платят една-единствена сума в брой, в противен случай целият им свят щял да бъде изпепелен. Любопитното е, че бандата била посвоему етична. Не се правели повторни изнудвания. И държали на думата си: не получат ли сива чанта с исканата сума, магазините, фабриките и складовете пламвали. Повечето хора плащали, защото предпочитали тази опасна алтернатива пред това да се доверят на полицията. През 1947 година мюсюлманите не можели да разчитат на полицията. Говорело се (но не съм сигурен дали е вярно), че писмата с искането за откуп съдържали и списък на "доволни клиенти", които били платили и запазили бизнеса си. Бандата "Равана" най-професионално предоставяла и своите препоръки.

Двама мъже с делови костюми и един с шалвари тичали по тесните улички на мюсюлманската махала към таксито, което ги чакало на Чандни Чок. Привличали любопитни погледи не само заради разнородното си облекло, а и защото се опитвали да не тичат.

"Не проявявайте паника – казал Кемал. – Дръжте се спокойно." Само че краката не ги слушали и се втурвали напред. На пориви, ту забързано, ту с няколко дисциплинирани крачки в нормален ход, те напуснали махалата; пътьом подминали млад мъж с черен метален мутоскоп на колела и барабанче в ръка: Лифафа Дас на път за мястото, където ще бъде направено публичното оповестяване, дало заглавието на тази глава на романа. Лифафа Дас думкал с барабана си и се провиквал: "Елате да видите всичко, елате да видите всичко, елате да видите! Елате да видите Делхи, елате да видите Индия, елате да видите! Елате да видите, елате да видите!".

Ахмед Синай обаче имал да гледа други неща. Децата от махалата измисляли прякори на повечето местни. Група от трима съседи била известна като "бойните петли", защото групата включвала едно семейство от Синдх и едно от Бенгал, а между къщите им се вклинило едно от малкото хиндуистки семейства в махалата. Синдхите и бенгалците нямали много общо помежду си – говорели на различни езици, готвели различна храна; обаче и двете семейства били мюсюлмани и мразели натрипилите се между тях хиндуисти. От покривите си засипвали техния дом с отпадъци. От прозорците си подвиквали оскърбления на различни езици. Хвърляли късове месо пред входната им врата... а хиндуистът на свой ред плащал на улични хлапета да замерват прозорците им с камъни, увити в съобщения: "Само почакайте, и вашият ред ще дойде"... Кварталните хлапета не наричали баща ми със собственото му име, за тях той бил "оня, дето не може да следва и собствения си нос".

Ахмед Синай имал толкова лоша пространствена ориентация, че ако го оставиш сам, щял да се изгуби из кривите улички на собствения си квартал. Често се случвало уличните гаменчета да го срещат да се скита отчаяно и той им предлагал монета чаванни, за да го заведат до вкъщи. Споменавам го, защото съм убеден, че специалното умение на баща ми да прави погрешни завои не само го съпътства през целия му живот, а е и причината за влечението му към Амина Синай (тъй като с Надир Кхан тя показала, че също кривва не накъдето трябва); нещо повече, неспособността му да следва собствения си нос се е предала и на мен, до известна степен засенчва носовото ми наследство от други източници и аз години наред не можех да надуша кой е правилният ми път...

Засега толкова по въпроса, защото дадох на тримата бизнесмени достатъчно време да стигнат до промишлената зона. Ще добавя само, че (според мен като пряко следствие от неговата неспособност да се ориентира) около баща ми дори в мигове на триумф витаеше усещането за бъдещ провал; мирисът на грешен завой, който дебне зад ъгъла и който колкото и често да се къпеше той, не можеше да отмие. Кемал, който го надушвал, казал на С. П. Бат на четири очи: "Ама тези кашмирци, приятелю, май наистина не се къпят". Мълвата свързвала баща ми с лодкаря Тай... който, обзет от разрушителен гняв, престанал да поддържа хигиената си.

В промишлената зона нощните пазачи си спели преспокойно въпреки воя на пожарните сирени. Защо? Как? Защото се били споразумели с бандата "Равана" и когато ги предупредили за предстоящата поява на бандата, те пили сънотворни и извадили плетените си легла от сградите в зоната. Така бандата избегнала насилието, а нощните пазачи си подсигурили солидна добавка към жалките си надници. Мирно и доста интелигентно решение. Застанали сред спящите нощни пазачи, Кемал, баща ми и С. П. Бат наблюдавали как пепел от кремирани велосипеди се издига в небето на плътни черни облаци. Бат, татко и Кемал стоели до пожарните и усетили как ги залива огромно облекчение, защото горял складът на "Индийски велосипеди "Арджуна" – марката носела името на герой от индийската митология, неубедително прикритие за всеизвестния факт, че собствениците на фирмата били мюсюлмани. От облекчение татко, Кемал и Бат вдишвали дълбоко въздух, наситен с изгорели велосипеди, кашляли и се давели, докато през дробовете им преминавали изпаренията от изгорели гуми, изпепелените призраци на веригите, звънците, седалки, кормила, лишените от материалност рами на велосипедите "Арджуна". Груба картонена маска била закована за телеграфен стълб пред горящия склад – многолика маска, демон с разкривени лица с широки и плътни извити устни и яркочервени ноздри. Лицата на многоглавото чудовище, царя на демоните, Равана, загледан гневно надолу към телата на нощните пазачи, които спели толкова дълбоко, че никой – нито пожарникарите, нито Кемал, нито Бат, нито баща ми – имали сърце да ги събудят; а върху тях се сипела пепелта от педали и маркучи. "Адски лоша работа", казал Кемал. Не със съчувствие. Всъщност критикувал собствениците на "Индийски велосипеди "Арджуна".

Погледнете: облакът на бедствието (който бил и облак на облекчението) се издигал и сгъстявал на кълбо на бледото утринно небе. Вижте как се понесъл на запад към сърцето на стария град, как сочел, мили боже, като изпънат пръст към мюсюлманската махала близо до Чандни Чок!... Където точно в този момент Лифафа Дас отправял своите призиви в тясната уличка на семейство Синай:

– Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!

Почти дойде време за публичното оповестяване. Няма да крия, че се вълнувам: твърде дълго се спотайвам зад кулисите в собствената си история и макар да остава още малко време, преди да поема нещата в свои ръце, приятно ми е да надникна в бъдещето. И така, с трепетно очакване следя изпънатия показалец на небето и поглеждам надолу към махалата на родителите си, към велосипедите, уличните търговци, които предлагат печен нахут в хартиени фунийки, към издалите напред хълбок безделници, които се държали за ръце, към разлетелите се хартийки и малките водовъртежи от мухи над сергиите за сладкиши... и всичко това – смалено поради гледната ми точка отвисоко. Имало и деца, цели тумби, подмамени към улицата от думкането на барабанчето на Лифафа Дас и от гласа му: "Дуния декхо...", вижте целия свят! Момчета без панталонки, момичета без долни ризи и други, по-добре облечени деца с училищни униформи, късите им панталонки са пристегнати с ластични колани с токи с формата на извити змии, пухкави момчета с дебели пръстчета; всички се стичали към черната кутия на колела, включително момиченце с една-единствена рунтава вежда, надвиснала над очите ѝ – осемгодишната дъщеря на същия онзи грубиян от Синдх, който дори в онзи момент издигнал на покрива си знамето на все още несъществуващата държава Пакистан, който дори в онзи момент мятал обиди по адрес на съседа си, докато дъщеря му изхвърчала на улицата с една чаванни в ръка, с изражение на джуджешка кралица и стаено зад устните ѝ убийство. Как се казва ли? Не знам, обаче тези вежди са ми познати. Лифафа Дас, който по една нещастна случайност бил нагласил своя мутоскоп пред стена с нарисувана на нея свастика (в онези дни свастиките били навсякъде; екстремистката партия РРС ги изписвала по всички стени; но не говорим за нацистката свастика, която е в обратната посока, а за древния хиндуистки символ на властта. Свасти на санскрит означава "добро, добруване")...

Въпросният Лифафа Дас, чиято поява аз възвестих, бил млад мъж, който оставал незабележим, преди да се усмихне – след което ставал красив, или преди да бие барабанчето си – след което ставал неустоим за децата. Бродещите глашатаи с техните барабанчета в цяла Индия крещят: Дилли декхо, "Елате да видите Делхи"!

Лифафа Дас обаче се намирал в Делхи, затова променил призива си. "Вижте целия свят, вижте всичко!" Хиперболичната формулировка с течение на времето завладяла съзнанието му, още и още пощенски картички влизали в неговия мутоскоп, докато той отчаяно полагал усилия да предложи обещаното, да вложи всичко в своята кутия. (Неочаквано си спомних за художника, приятел на Надир Кхан: някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?)

Родените в полунощ (превод Надежда Розова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 720 стр, цена 40 лева) е в книжарниците от 3 ноември