My Mir

"Тази книга е кутия с цвят махагон и позлатена ключалка в средата... Вътре има друга, този път от слонова кост, украсена с нежни филиграни. И с едно име върху капака: Соледад. " – така започва романа Тетрамерон. Историите на Соледад от испанския писател Хосе Карлос Сомоса, чийто живот (роден в Куба, но веднага отведен в Испания, лекар по образование, но писател по призвание) наподобява кутиите с истории, за които говори в Тетрамерон. Откъсът (който ви чака по-долу) отключва част от фантастичния свят, в който попада 12-годишната Соледад (толкова самотна, че не само името ѝ означава "самота", ами се чувства и невидима), когато отива на екскурзия до готически манастир и намира... Тетрамерон – четири "кутии с истории", които крият (с архаичен, разговорен език и на принципа "разказ в разказа" като в Декамерон) символи и отговори не само за живота на Соледад, а ключовете за разгадаването на цялата мистерия ще дава самият Хосе Карлос Сомоса на 8 декември като гост на Софийския литературен фестивал.

Там, в Кавен, истории да искаш. Има ги във всички села, но в Кавен са толкова много и са такива небивалици, че съсипват истината, сломяват я от изтощение. Накрая човек започва да мисли, че истината и лъжата не съществуват в Кавен. Защото – там си го знаят – и двете са само още две взаимозаменяеми и дори, стига да мине достатъчно време, еднакво правдоподобни истории.

Ето защо отидох в Кавен преди две зими и прекарах една нощ в слушане на истории. Повечето, разбира се, за Люстюкрю.

– Люстюкрю бил много оправно момче, госпожа – ми разказваше един от моите най-добри информатори, байчо с набраздена от бръчки пепелява кожа, сива шапка и малки очички, докато отпиваше глътчици вино, което нямаше свършване. – От ония свестни момци, каквито вече почти няма, щото сегашните повечето заминават да учат в столицата.

Но Люстюкрю бил от ония предишните, госпожа, от ония от Кавен, дето не напущали, щото селото и полето им били на сърце. Всичките съседи говорели какъв късмет били извадили близките му с него.

Късмет, късмет, докато не видял оная смачкана фотография.

Та се питам, госпожа, кой ли, по дяволите, я е оставил там насред пътя между вадите. Щото била страница, откъсната от някакво списание, по това нямало никакво съмнение, но кой ли я оставил и за какъв дявол?

На мене ми го разправиха едни, на които пък други, дето го видели, им разправили това: едно слънчасало пладне, кога Люстюкрю се връщал от работа на полето, съдбата поискала да намери оная смачкана хартишка и да я вземе, не за друго, ами щото клетото момче хич не обичало да се хвърлят нечистотии по пътя.

– Ей, Люстюкрю! – подвикнали му другарите му.

Той обаче не им отвърнал, вторачен в оная смачкана и черновата хартишка.

– Какво е това, Люстюкрю? – попитали те. – Какво гледаш?

И го видели как прибрал хартишката в джоба и се отдалечил, смълчан като гьол зимъска, госпожа, или като малко камъче.

На другия ден майката същото го разправяла на мегдана. На тоя каже, на оня каже, дип не знаела към кого да се обърне:

– Каква муха му е влязла на моя Люстюкрю? Вчера, идва си от полето, отиде и се залости в сайванта, хапка не тури цял ден, аз го викам, а той ми вика, че не бил гладен, питам го глава ли го боли, а той: "Да, майко, боли ме главата от това слънце". Не дай боже да ми легне болен сега!

Баща му и той същите ги приказва:

– Не дай боже наш Люстюкрю да го налегне некоя болест!

А пък бил единственото мъжко и им трябвал да помага в полските работи. Но другарите на Люстюкрю рекли на баща му, че къде ти, нищо му било нямало, видял бил някаква откъсната хартишка от списание и се захласнал по нея.

– Моят Люстюкрю не чете – казал бащата.

– Но онова ще е било снимка – му отвърнали. – Сигур на някое моме. Лапнал е нашият Люстюкрю! – разкикотили се те с пълно гърло.

На добрия човек не му трябвали повече подигравки, за да разбере всичко. Върнал се вкъщи оклюмал, без да посмее дори да повика сина си, който още бил под сайванта.

– Момчето е на шеснаeсе и свят още не е видяло! – ожалил го той.

– Как да не е видял! – опряла му се жена му. – Може да е на шеснаeсе, ама вече е виждал списания, слушал е радио, ходил е на кино. Казвам ти, че на моя Люстюкрю му има нещо.

– Има му – няма му, утре да е на полето, щото инак ще я скъсам аз тая снимка – решил въпроса бащата.

– Виновно е момичето от снимката – намесила се щерката, любимката на семейството, една малка на всяко гърне мерудия и лудетина с мелодично гласче. – Казва се "Женифебоски" и свети през нощта!

Оказва се, че хубостницата била влязла в сайванта на свечеряване, провирайки се през една дупка между дъските, и се заела да шпионира брат си. Люстюкрю седял по гащи на земята, гледал хартишката и повтарял с гърлен глас онова име. Тя, която била кралицата на Всемира, му закрещяла.

– Люстюкрю, дай да я видя! Покажи ми Женифебоски, Люстюкрю, или ще кажа на всички, че свети през нощта!

Люстюкрю я погледнал, сякаш не я познавал, повторил още веднъж онова име, ако изобщо било така, и без да ѝ я покаже, стиснал хартишката в шепа и се изкатерил по една стълба до най-тъмната част на сайванта, където момиченцето го било страх да иде.

– Вярно ли е това, дето светела нощем? –попитал бащата.

– Свети ами, и още как! – закимало момиченцето и замяткало вързаната си на опашка коса, която бащата толкова харесвал. – Свети като звезда!

– Като звезда, ама от киното! – обяснил им на другия ден с добро чувство за хумор мосю Гаспар, докторът на Кавен, едно любезно и учено човече, когото родителите били извикали да говори с Люстюкрю. Това е цялата загадка: Люстюкрю бил намерил страница от списание със снимка на холивудска актриса и се влюбил. Една от онези невъзможни любови, които всички сме изпитвали, когато сме били на неговите години. Няма място за безпокойство, ще му мине. Този днешен свят ни изкушава все по-често с фалшиви и съвършени видения, а момчето е на възраст да се заплесва по тия работи. Баща, майка и щерка го слушали, изумени от учеността му.

– Всичкото това той ли го рече? – попитал бащата.

– Не, къде ти! Ние обаче, които вече имаме известен опит, умеем да си вадим изводи. Отначало дори не искаше да ме пусне да вляза. Казвах му: "Люстюкрю, отвори, аз съм – мосю Гаспар!". Никаква реакция. Само повтаряше онова шантаво име отново и отново, докато накрая схванах какво казваше. Усмихнах се и го попитах: "Това нейното име ли е, Люстюкрю? Дженифър Будовски?". Не отговори, но след малко ми отвори вратата и ей го нa, поразмъкнат и попребледнял, но иначе все същия Люстюкрю, какъвто си го знаем. "Така се казва, нали? – му казах. – Това е името на момичето от снимката, нали?" Той кимна утвърдително. "Коя е? Актриса ли е? На мене не ми звучи познато, но аз съм вече на години и не познавам и половината от днешните знаменитости. Холивудска актриса ли е?" Той отново кимна. Тогава, след като бях спечелил доверието му, добавих по-спокойно: "Люстюкрю, синко, може ли да ти обясня нещо?". И му говорих в продължение на половин час.

Той ме изслуша много внимателно. Казах му, че не бива да влага толкова страст в един блян. Че холивудските актриси и актьори са химери, че аз на неговата възраст бях влюбен в една, която се казваше Бет Дейвис, и че ако се случи лично да се запознае с онази Дженифър, със сигурност ще се разочарова. Много е хубаво човек да си фантазира, му казах, но трябва да стъпва здраво на земята. Добавих, че държането му много ви е разтревожило, и го помолих да излезе от уединението си и да се върне към живота. Той склони, както сами ще се убедите. Не след дълго пак ще си е предишният Люстюкрю. Де да се разрешаваха всички младежки проблеми така!

– Снимката обаче свети в тъмното! – настоя на своето момиченцето.

– Откъде го измисли това, малката! Ти си по-голяма фантазьорка и от брат ти!

– Вие видяхте ли я?

– Не, не ми я показа. И не мисля, че трябва да го принуждавате да го прави. Тази снимка си е неговата малка невинна тайна.

Лесно е да си представим с какво щастие посрещнали почти всички, във и вън от семейството, здравомислието на доктор Гаспар. А като казвам "почти всички", искам да кажа "не всички". Ще рече: имало някой, който продължавал да е нещастен, и това била майката. Онези, които я чули заранта на мегдана, разказали на други, които после ми разправиха на мене, че била казала:

– Моят Люстюкрю е излъгал доктора.

Същото повтаряла и вкъщи, докато бащата, който вече си бил наумил да върне отново сина си на работа, не изгубил търпение.

– Много ти разбира на тебе главата!

– Разбира ми, и още как! Моят Люстюкрю не е влюбен. Спомни си, когато се влюби в Симон, тая на Жонфретови. Съвсем различно беше!

– Ти пък да не разбираш повече от доктора!

– Аз съм му майка и го познавам!

– Тогава кажи ми какво му е?

Известно време се чувала само течащата в мивката вода и търкането на чиниите с парцала. Ведно с тези шумове се разнесло и хлипане.

– Нещо ужасно – изрекла тя най-подир.

Накрая обаче и майката се съгласила, че докторът е прав, когато още същата вечер Люстюкрю напуснал сайванта и вечерял със семейството. Вярно, говорел малко, но пък лапал здравата, а да види сина си да яде така, действа успокояващо на всяка майка. Тази вечер добрата жена се почувствала толкова добре, че дори кандисала на врънканията на мъжа си, който ѝ имал мерак от дни. Разправят, че били насред работата, когато виковете ги секнали. Били тъй ужасяващи, че цялата къща се тресяла. Всички изтърчали ни живи, ни умрели до стаята на Люстюкрю и намерили клетото момче голо-голеничко, свито върху леглото, обгърнало краката си с ръце и треперещо.

– Майко! – хленчело, уплашено до смърт. – Майко! Майко! Майко!

– Моят Люстюкрю! – крещяла женицата, прегръщайки го. Синчето ми! Моят Люстюкрю!

Разправят го ония, които са разбрали какво е ставало половин час преди момчето да може да върже две свестни думи. Така тракало със зъби, че баща му усукал единия крайчец на чаршафа и му го тикнал в устата, за да не си прехапе езика. А когато било в състояние да говори, разказало нещо много странно.

Присънил му се бил сън, казало. Сънувало, че отишло с влак в Холивуд да види Женифер Будоски. А Холивуд бил някакво поле, пълно със статуи под лунната светлина, из което мълчаливо се разхождали хора. Когато погледнало тези хора, го побили тръпки, защото очите им блестели като сълзите на издяланите от дърво светци в църквата.

Тук той отново закрещял и всичко, което изрекъл от този момент нататък, никой не го разбрал. Че хората си били съблекли дрехите и вече не били хора, ами кучета. Кучетата се докосвали едно друго по срамотиите си и се гонели като свирепа ловна глутница, от онези, дето вдигат дивеча в горите, и шиите им били целите в скъпоценности, зъбите им докарвали на изкуствени, лапите им били като живака на огледалата, пишокът – като отровна гъба, а оная работа на женските – раззината и кървяща като срез от бръснач по кожата на бебе. После изведнъж не били вече и кучета, а нещо много различно. Нещо, дето нямало нищо общо ни с животни, ни с хора. А сред тях стояла Женифер Будоски и щом я зърнал, тутакси разбрал, че ще полудее. В мига, в самия миг, в който Женифер Будоски го погледнела, мозъкът му щял да се пресече като престояло мляко и да прелее вкиснат през ушите му. Затова и се събудил с викове.

– А, хубаво – рекъл баща му. – Било е само сън.

Но и той самият бил впечатлен от разказаното от Люстюкрю.

("Всеки би бил – мисли си потресена Соледад. – Що за сън било това? Дори не мога да го преразкажа!")

   Тетрамерон. Историите на Соледад (превод Захари Омайников, 244 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

Срещата с Хосе Карлос Сомоса е на 8 декември от 17:00 часа в Мраморно фоайе на НДК, ет. 2, в рамките на Софийски литературен фестивал

"Значи разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием" – да, тези редове от романа За кого бие камбаната на Ърнест Хемингуей обобщават знаково Гражданската война в Испания, но всъщност могат да бъдат ключови в описанието и обяснението на всяка една Война (минала, настояща или бъдеща) по света... Да, историята на Робърт Джордан, американски екс професор по испански език и настоящ експерт по детонациите (по-известен като El Inglés сред испанската Съпротива), може и да е близка до антивоенната авантюра на Фредерик Хенри от Сбогом на оръжието, както и двата романа се "събират" в търсене на Хуманизма в едни от най-антихуманните и радикални моменти от човешката История... Защото както добре знаем: "Човекът не е Остров" когато "Край няма. Войната няма край"...

Из глава 15

Анселмо беше приклекнал на завет до ствола на едно голямо дърво, а снегът навяваше от двете му страни. Беше се притиснал до дървото, ръцете си бе скрил в ръкавите на якето като в маншон, дясната ръка в левия ръкав, лявата – в десния, а главата си бе сгушил в яката чак до ушите. Ако стоя още дълго тук, ще замръзна, мислеше си той, а освен това е безсмислено. Този Inglés ми каза да стоя, докато ме сменят, но той не можеше да знае, че ще излезе виелица. Движението по пътя си е най-обикновено, знам добре какво се върши в дъскорезната и на поста. Трябва да се връщам в лагера. Всеки разумен човек би казал, че редното е да се върна. Ще постоя още малко, помисли си той, после се прибирам. Лошото на заповедите е, че винаги са изрични. Не са съобразени с това, че условията могат да се променят. Потри крак в крак, после извади ръце от ръкавите, наведе се, разтри прасците си и раздвижи стъпала, за да поддържа кръвообращението. Зад дървото не беше толкова студено, защото то пазеше завет. Все пак скоро ще трябва да тръгвам, защото иначе ще замръзна, каза си той.

Както стоеше приклекнал и разтриваше краката си, чу шум на мотор откъм пътя. На колелата бяха поставени вериги и една разхлабена верига дрънчеше. Погледна в посоката, от която идваше шумът, и видя на заснежения път автомобил, боядисан в защитен цвят – големи неправилни зелени и кафяви петна, стъклата замазани в синьо, така че отвън не можеш да видиш седящите вътре, а те могат да гледат през оставения небоядисан полукръг. Това беше боядисан маскировъчно ролс-ройс, производство трийсет и пета година, пригоден за нуждите на Генералния щаб, но Анселмо не можеше да знае това. Нито можеше да види, че в ролс-ройса се возят трима офицери, загърнати в пелерините си. Двама бяха на задната седалка, третият – на сгъваемата. Офицерът на сгъваемата седалка наблюдаваше пътя през небоядисаната пролука на синьото стъкло, но докато колата минаваше покрай Анселмо, той не знаеше това. Те не се видяха един друг.

Машината мина по снега точно под него. Анселмо видя шофьора, загърнат в пончо, зачервеното му лице и каската: видя щръкналия ствол на леката картечница в ръцете на седналия до шофьора ординарец. Щом машината се скри зад завоя, Анселмо бръкна в пазвата си, извади от вътрешния джоб двете листчета, откъснати от бележника на Робърт Джордан, и направи отметка под рисунката, обозначаваща лека кола. Досега това беше десетата в тази посока. Обратно бяха минали шест. Четири още не се бяха върнали. Това не беше особено интензивно движение за този път, но Анселмо не правеше разлика между фордовете, фиатите, опелите, рената и ситроените на щаба на дивизията, която контролираше проходите и околния планински район, от ролс-ройсите, ланчиите, мерцедесите и изотите на Генералния щаб. Ако на мястото на стареца беше Робърт Джордан, би му направило впечатление какви точно машини се движат в тази посока и той би оценил цялото значение на този факт. Но Робърт Джордан не беше тук, а старецът отбеляза на листчето от бележника просто, че нагоре е преминала още една машина.

Сега Анселмо беше вече тъй премръзнал, че реши да тръгне към лагера, преди да се е стъмнило. Не че се боеше да не загуби пътя, а просто сметна, че няма смисъл да седи повече, особено като се има предвид, че вятърът ставаше все по-бръснещ, а снегът не преставаше да вали. Но след като стана, потропа с крака на място и погледна през навяващия сняг към пътя, той не тръгна нагоре по склона, а се прислони от подветрената страна на бора и остана там. El Inglés ми каза да чакам тук, мислеше си. Може би вече е тръгнал насам и ако си отида, ще се заблуди, докато ме търси в тази виелица. През цялата война все от туй страдаме, от липса на дисциплина, и от това, че не изпълняваме заповедите. Ще го почакам още малко.

Но ако не дойде скоро, ще трябва да тръгвам въпреки заповедта, защото сега трябва да докладвам, пък и има много работа за вършене тия дни, и да замръзна, ще е съвсем безполезно, сега не е време.

Отвъд пътя коминът на дъскорезната димеше и през снега Анселмо го долавяше с носа си. Фашистите са си добре там, стоят си на топло, мислеше той, а утре вечер ще ги убием. Това е странно нещо и по-добре да не мисля за него. Цял ден ги наблюдавам и виждам, че и те са хора като нас. Сега да отида до дъскорезната и да почукам на вратата, сигурно ще ме посрещнат с добре дошъл, само че им е наредено да разпитват пътниците и да им искат документи. Значи разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием.

На този пост са все галисийци. Познах ги, като ги чух да си говорят днес следобед. Не могат да дезертират, защото тогава семействата им ще отидат на разстрел. Галисийците са или много умни, или много тъпи и жестоки. Познавал съм и от едните, и от другите. Листер също е галисиец, те с Франко са от един град. Интересно какво мислят тия галисийци за снега, дето падна по това време на годината. Те нямат като нас такива високи планини, там винаги вали и е зелено.

В прозореца на дъскорезницата проблесна огън, Анселмо потръпна от студ и си каза: "Дявол го взел тоя Inglés. Тук, в нашия край, галисийците са на топло и под покрив, а аз трябва да се свивам зад дървото и да мръзна. Сврели сме се като диви зверове в една дупка в скалите и там живеем. Но утре, продължи да мисли той, зверовете ще излязат от дупката си и тези, които сега така хубаво си живеят, ще умрат, както са загърнати в топлите одеяла. Като онези, които умряха, когато нападнахме Отеро".

Неприятно му беше да си спомня за Отеро. През онази нощ в Отеро той уби за първи път и се надяваше, че сега няма да се наложи да убива, когато излязат да ликвидират тези постове. Там, в Отеро, Пабло удари с нож часовия, на чиято глава Анселмо бе метнал одеяло. Онзи не можеше да си поеме дъх под одеялото, хвана го за крака и изхлипа, та Анселмо трябваше пипнешком да го намушка под одеялото, за да го накара да замлъкне и да му пусне крака. Анселмо му беше притиснал гърлото с коляно да не вика и мушкаше този хлипащ вързоп, а през това време Пабло хвърли граната в прозореца на караулното, където спяха постовите.

И когато изригна пламък, сякаш целият свят заплува в жълти и червени петна, в караулното полетяха още две гранати. Пабло им бе издърпал предпазните скобки и бързо ги бе метнал през прозореца, така че тези, които не бяха убити в леглата си, бяха убити, след като бяха наскачали, при взрива на втората граната. Това бяха дните на подвизите на Пабло, когато той вилнееше из околността като демон и нито един фашистки пост не беше в безопасност нощем.

А сега песента му е изпята и той е като скопен нерез, мислеше си Анселмо, когато вече са го скопили и е престанал да квичи, хвърляш семенниците и нерезът, който вече не е нерез, тръгва, души, рие земята с рилото си, намира ги и ги изяжда. Не, Пабло не е чак толкова зле, усмихна се Анселмо. Несправедливо е да се мисли така, пък било и за Пабло. Но че вече не е такъв, какъвто беше, и че в него имаше твърде много подлост – и това беше вярно.

Колко е студено, мислеше си той. Хубаво щеше да е el Inglés да дойде по-скоро и той, Анселмо, да не убива, когато тръгнат да издебват постовите. Нека тия четирима галисийци и ефрейторът да бъдат за ония, които обичат да убиват. Така каза el Inglés. Ако трябва, ще го направя, но el Inglés каза, че ще бъда при него, на моста, а с убиването ще се заемат други. На моста ще има бой и ако издържа и не побягна, значи съм направил всичко, което един старец може да направи в тая война.

Но нека el Inglés дойде по-скоро, защото ми е студено, а като виждам огън в прозореца на дъскорезната и знам, че на галисийците им е топло, става ми още по-студено. Как ми се ще сега да съм си вкъщи и войната да е свършила. Но сега ти нямаш къща, помисли си той. Преди да можеш да се върнеш у дома, трябва да спечелим тази война.

Вътре в дъскорезницата един от войниците седеше на нара и си лъскаше ботушите. Друг спеше. Трети готвеше, а ефрейторът четеше вестник. Каските им висяха на пирони, забити в стената, карабините бяха опрени на дървената стена.

– Какви места са тия, дето вали сняг, когато е почти юни? – каза войникът, седнал на койката.

– Това е каприз на природата – отвърна му ефрейторът.

– Започна майската луна – обясни войникът, който готвеше. – Но още не е свършила.

– Какви места са тия, дето вали през май? – настояваше войникът на койката.

– В тия планини сняг през май не е рядкост – каза ефрейторът. – В Мадрид през май съм мръзнал, както в никой друг месец.

– И такава жега като майската рядко се случва – додаде войникът, който готвеше.

– През май времето е променливо, големи разлики в температурата – каза ефрейторът. – Тук, в Кастилия, през май става много горещо, но може да стане и много студено.

– Или да вали дъжд – каза войникът на нара. – Миналата година през май валеше почти всеки ден.

– Не е вярно – възрази войникът, който готвеше. – И освен това, макар че беше май, още не беше свършила априлската луна.

– Човек може да полудее, като почнеш с тия твои луни – ядоса се ефрейторът. – Стига с тия работи за луните.

– Който се изхранва от морето или от земята, знае, че не е важно кой месец е, а каква луна е – настоя войникът, който готвеше. – Ето, сега например майската луна току-що е започнала. А по календара наближава юни.

– Като е така, тогава как всяко годишно време си идва, без да закъснява? – запита ефрейторът. – От твоите обяснения ще ме заболи глава.

– Ти си градски – каза войникът, който готвеше. – Ти си от Луго. Какво знаеш ти за морето или за земята?

– В града човек научава повече, знае повече от всякакви analfabetos, от това, което те ще научат от твоето море или от земята.

– През тая луна тръгват първите големи пасажи на сардината – продължи войникът, който готвеше. – През тая луна калафатят лодките, стягат ги за сардина, а скумрията тръгва на север.

– Що не са те взели във флотата, като си от Ноя? – запита ефрейторът.

– Защото в донаборните списъци не съм от Ноя, ами от Негрейра – там съм роден. А щом си родом от Негрейра, който е нагоре по река Тамбре, вземат те в армията.

– Не ти е провървяло – каза ефрейторът.

– Да не мислиш, че във флотата е безопасно? – запита войникът, който седеше на койката. – Даже да не попаднеш в морски бой, крайбрежното плаване е опасно зимно време.

– От пехотата по-лошо няма – заяви ефрейторът.

– Пък си и ефрейтор – укори го войникът, който готвеше. – Бива ли ефрейтор да говори така!

– Аз не това, ами че е опасно – оправда се ефрейторът. – Бомбардират те, атакуваш, свиваш се в окопите...

– Тук такова нещо не сме видели – каза войникът на койката.

– Да благодарим на бога – въздъхна ефрейторът. – Но кой знае дали ще ни се размине? Едва ли ще я караме все така, както сега.

– Как мислиш, докога ще ни държат тук?

– Не знам – отвърна ефрейторът. – Дано цялата война тук да изкараме.

– Шест часа на пост са много време – оплака се войникът, който готвеше.

– Докато е тая виелица, ще се сменяме през три часа – каза ефрейторът. – Така се полага.

– Ами тия щабни коли? – запита войникът, седнал на койката. – Тия щабни автомобили не ми харесват.

– Нито на мен – каза ефрейторът. – Такива работи са лош знак.

– И самолетите – додаде войникът, който готвеше. – И самолетите са лош признак.

– Но имаме мощна авиация – успокои ги ефрейторът. – Червените нямат такава авиация. Самолетите, дето прелетяха тая сутрин – как да не ти зарадват сърцето.

– Виждал съм червените самолети в бой – и те не са шега работа – каза войникът на койката. – Виждал съм как действат двумоторните им бомбардировачи – ужас!

– Така е. Но все пак нямат такава мощна авиация като нашата – не отстъпваше ефрейторът. – Нашата авиация има надмощие.

Така си говореха те, докато Анселмо стоеше в снега и наблюдаваше пътя и светлината в прозореца на дъскорезницата.

Дано да не се падне на мен да убивам, мислеше си Анселмо. Сигурно след войната ще има големи присъди за тия, които убиват. Ако след войната няма да имаме религия, сигурно ще измислят някакво гражданско покаяние, за да могат всички да се очистят от убийствата, които са извършили; иначе няма да имаме истинска и човешка основа за бъдещия живот. Да се убива, е неизбежно, знам това, но не е хубаво човек да убива и навярно, когато всичко свърши и спечелим войната, ще наложат на всички някакво покаяние, за да могат да се очистят.

Анселмо беше много добър човек и случеше ли му се да остане по-надълго сам със себе си, а той почти винаги беше сам, тази мисъл за убиването се връщаше към него. Интересно, какво ли мисли el Inglés, запита се той. Обясни ми, че не му се отразявало. А изглежда отзивчив, мек. Може би за тях, по-младите, да е по-просто. Може би чужденците и хората от друга религия да се отнасят по-иначе към това. Но според мен убиването в края на краищата ожесточава човек и дори ако без него не може, то пак си остава голям грях и някога, по-късно, трябва да положим много сили, за да го изкупим.

Беше вече съвсем тъмно, той пак погледна отвъд пътя, към огъня, в прозореца на дъскорезната и раздвижи ръце пред гърдите си, за да ги сгрее. Ето сега вече мога да се връщам в лагера, мина му през ума, но все пак нещо го задържаше при това дърво над пътя. Снеговалежът се усили и Анселмо си помисли: "Ех, ако можеше да взривим моста тази нощ. В нощ като тази би било играчка да се ликвидират постовете и да се превземе мостът – всичко да се свърши с един замах. В нощ като тази можеш да направиш всичко".

След малко той се прислони до дървото и леко тропна с крака, без да мисли повече за моста. С настъпването на нощта винаги го обземаше чувство на самота, а тази вечер беше тъй самотен, че вътре в себе си усещаше някаква празнота, сякаш от глад. Някога против самотата му помагаха молитвите и често се случваше, като се върне от лов, безброй пъти да повтори някоя молитва и от това му ставаше по-леко. Но откакто бе започнала войната, не се беше молил нито веднъж. Молитвите му липсваха, но смяташе, че да се моли сега, би било нечестно и лицемерно, и не искаше да измоли за себе си някакви особени блага или милости, различни от тези на останалите хора.

Вярно, че съм самотен, мислеше си той. Но също така самотни са всички войници, всички войнишки жени и всички, които са загубили близките си или родителите си. Жена нямам, добре поне, че умря преди войната. Тя не би я разбрала. И деца нямам и никога няма да имам. И денем съм самотен, ако не работя нещо, но стъмни ли се, започва голямата самота. Все пак имам нещо, което никой не може да ми отнеме, нито хората, нито бог – това, че добре поработих за Републиката. Положих много труд, за да може тогава, когато войната свърши, всички да заживеем по-добре. От самото начало на войната отдавам всичките си сили за нея и не съм направил нищо, от което да се срамувам.

Съжалявам само за едно – че убивах. Но сигурно у нас ще има възможност да се изкупи този грях, защото много хора го имат на душата си и сигурно ще се измисли някакво опрощение, справедливо за всички. Много ми се ще да поговоря за това на нашия Inglés, но той е млад, възможно е да не ме разбере. Той веднъж започна такъв разговор. Или аз го започнах? Сигурно много е убивал, но това не го е белязало, не го е вършил с желание. В тези, които убиват с удоволствие, винаги има нещо отблъскващо.

 За кого бие камбаната (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 568 стр, цена 16 €, твърди корици) е в книжарниците