My Mir

"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне" – тези думи принадлежат на новия роман Книгата на сестрите (в откъса по-долу) на Амели Нотомб и ако тя неведнъж е превръщала биографията на семейство Нотомб в сцена за развихрено въображение, то историята на Тристан и Летисия, като в огледало, може и да отразява комбината между Амели и по-голямата ѝ сестра Жюлиет (също автор, но на детски книги)... А може и историята на Тристан и Летисия да няма нищо общо със семейство Нотомб, може и да е просто книга за две сестри, за техните радости, болки, любови, скърби и неволи, в която Тристан (по думите на Амели) "Тя също щеше да си има тайни"...

На две години и половина Тристан тръгна на детска градина. Не ѝ беше неприятно. Харесваше предлаганите там занимания, особено свързаните с азбуката и четенето. Допадаше ѝ общуването с учителката и другите деца.

– Дъщеря ви е толкова послушна – каза учителката на мама. – Тиха е като мушица.

– И вкъщи е такава – отговори Нора.

Малката усети двусмислието на комплимента. "Моят проблем е, че не казвам нищо." Останалите деца неспирно бъбреха. Тристан беше неспособна да говори по детски. Владееше езика, но само в главата си.

Не си спомняше предупреждението на баща ѝ, което я направи такава. Той също не го помнеше. Всъщност ситуацията беше удобна за всички освен за Тристан. Не че страдаше, но изпитваше неясно смущение. Нещо в нея беше замлъкнало веднага след раждането ѝ.

На три години осъзна, че може да чете. За това не ѝ беше нужно да произнася звуци с устата си както другите деца. Достатъчно беше да вземе някоя книга, да я отвори, да гледа думите и те навлизаха в главата ѝ.

Някакъв инстинкт я възпря да се похвали с умението си. Често я виждаха взряна в разгърната книга. Родителите ѝ се смееха.

– Колко е забавна! Прави се, че чете.

Тя не ги опровергаваше. Приемаше коментара им за комплимент. "Забавна!" – ето каква трябва да бъде.

Как да забавлява мама и татко? Те лесно се разсмиваха, много по-лесно от нея и не за същите неща. Тристан например намираше, че леля Бобет е много забавна. Родителите ѝ пък избухваха в смях, докато гледаха телевизионни предавания, в които кукли имитират политици. Изглежда, бяха решили, че дъщеря им е забавна, защото според тях се прави, че чете. Тристан заключи, че възрастните се забавляват от имитациите.

Какво още да имитира, за да предизвиква смеха, който така ѝ харесва?

Тристан запълзя на четири крака с изплезен език и излая.

– О, сладкото кученце! – казаха родителите и се засмяха.

Тя ококори очи и започна да буха.

– О, малкият бухал! – аплодираха я родителите със смях.

Излегна се на дивана с въображаема цигара и фиктивна бира в ръцете.

– О, леля Бобет! – разкикотиха се те.

Но Тристан изпита срам. Срам, че родителите ѝ са толкова лесни. Срам, че ги е разсмяла за сметка на човек, когото толкова много обича. И изостави желанието си да забавлява своите родители. Реши, че в него има нещо зловредно.

В този ден тя взе лист хартия и молив. "Чета. А дали мога да пиша?" Единственият начин да разбере беше да опита. Тя изтича в стаята си и легна на пода, надвесена над белия лист. Въпросът, който я мъчеше, беше: как да премине от знанието към практическия резултат? Част от нея не се съмняваше в способностите ѝ – трябваше просто да им проправи път. Понятието за вяра в себе си ѝ беше непознато, но интуицията ѝ подсказваше, че необходимото за този подвиг качество се казва дързост и че на нея дързост не ѝ липсва.

Дързостта приличаше едновременно на огън и на глад и се намираше в гърдите. При силно вдишване се разпалваше. Тристан се замисли за някоя дума, която предизвиква у нея силно желание. Осени я внезапно прозрение, вдигна ръка и в състояние на хипервентилация и максимална съсредоточеност изписа на празния лист: ябълка.

Нито за миг не вдигна молива, докато пишеше. После погледна и разбра, че е успяла да възпроизведе дори курсива от книгата. Думата беше толкова кръгла, че наистина представляваше ябълка, човек направо да я отхапе. Тристан не знаеше, че става дума за забранения плод, но усети, че е прекрачила един праг табу.

Не биваше да търси одобрението на родителите си. Те не бяха могли да понесат, че умее да чете, че да пише ли! Хрумна ѝ чудесна идея – да се поздрави сама. Имаше много смисъл в това да отбележи успеха си и да си каже "Браво!".

Но не и да почива на лаврите си. Бързо друга дума. Сети се, че веднъж на прозореца беше забелязала интересно същество. Не си спомняше да е виждала думата в книгата. Трудна дума. Трябваше да се опре на гласните, които виждаше в главата си. Тристан написа: моха.

Какво откритие! Наблюдавайки произведението си, тя видя отново летящото същество. "Мо" приличаше на кръглото му око, "ха" напомняше крилцата му. Изпълнена с възторг, Тристан не забеляза, че майка ѝ е влязла и я наблюдава.

– Какво гледаш? – попита тя.

Тристан подскочи. За щастие, думата, която току-що беше написала, ѝ даде силата да реагира бързо.

– Учителката го написа.

– Има странен почерк и е скарана с правописа.

– Какво значи правопис?

– Значи, че думата се пише с "у", а не с "о".

Как да реагира на толкова неясно твърдение?

Тристан се изплези.

– Права си – каза Нора. – Малка си за такива неща.

Мама се завърна към заниманията си. Притеснена, Тристан понечи да смени "о" с "у", но после реши, че това би било грешка. Коригираната дума само щеше да я издаде, ако майка ѝ отново я видеше.

От този момент тя заживя в нелегалност, но прецени, че в това няма нищо лошо. Родителите ѝ не ѝ казваха всичко. Защо тя да няма същото право. Това си е в реда на нещата. Щом не им харесва истината, по-добре беше тя да остане скрита.

Та нали малко преди това те бяха вдигнали много шум в спалнята си? На следващия ден Тристан ги попита каква е била причината, а вместо отговор майка ѝ се засмя. Тристан разбра, че не бива да настоява. Тя също щеше да си има тайни.

Книгата на сестрите (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 136 стр, цена 19 лева) е в книжарниците