My Mir

Стефан, Магда и Емилия... класически любовен триъгълник или... класически офис триъгълник – "Бюрото на Стефан е средното. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия." – Васил Панайотов обича да жонглира с думи, както обича да играе с клиширани социални образи, ситуации и персонажи. Другата (два откъса от романа ви очакват по-долу) е Другата му книга, издадена след Убиец (с която взе участие в лите-реалити формата Ръкописът) и предлага Друга версия на Любовта – "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов." – да, семейството на Стефан, Магда и дъщеря им Ава е подложено на любовен стрес тест, в който те (и Емилия) ще изпитат силата на Изборите, Последствията, Обичта и... Сънищата...

Всичко в този топъл като за началото на април 2009 г. ден щеше да е нормално, каквото е през всеки един ден досега още от предния април. Тогава Стефан, стиснал заповедта си за назначаване, почукал на вратата на отдела, после влязъл, без да дочака отговор, усмихнал се на Магда и дори не видял Емилия, скрита зад 30-те инча на монитора си. И атмосферата на общо офисно спокойствие щеше да е нормална, и пасиансът на Емилия, и служебната симулация на Магда, та даже и спането на Стефан, ако освен да спи, Стефан и не сънува. И именно този негов сън отличава нормата от ненормалността. Съвсем доскоро тежестта от обяда го е повличала в тресавището на дрямката още щом се отпусне в стола си, а час по-късно той се е измъквал оттам смазан, подпухнал и без ясен спомен какво точно е правил досега. Настройвал е сетивата си за света така, сякаш излиза от упойка, без да разбира защо това му отнема толкова много време, след като е бил упоен преди миг. Спал е безпаметно. А понеже сънят е отражение на действителността с магични средства, може да се каже, че Стефан и живял по същия начин. Допреди това, което се случи и заради което си струва да се разкаже тая история, да го събуди или обратно – да го накара да спи и да я сънува.

Стефан сънува Емилия.

Сънят му е толкова реалистичен и така наситен с дребни детайли, че той вижда в нея черти, които никога преди не е виждал. Емилия е мургава, издължена и слаба. Ако трябва да я оприличи на животно, Стефан би казал мамба. От онези черните, на които дори устата им е каквато е ставала неговата, когато като дете е дъвчел асфалт. Прекалено задълбочена, за да ù пука за прически и гримове, тя просто подрязва с ножичка за нокти бретона си, когато почнат да не ù се виждат очите. Да не ù се виждат очите често е за предпочитане, защото Емилия гледа през тях само с безразличие и присмехулна ирония. Когато срещне тези очи, човек почва неволно да се пита къде е сбъркал в живота си или поне къде е сбъркал днес в дрехите си. След което си приглажда перчема и проверява дали е затворен ципът на панталоните му. Ако всичко с тях е наред и ако още му е останало някакво самочувствие, се извръща настрани. Ако не, бърза да се отдалечи.

Стефан иска да направи обратното. Да се приближи. В неговите очи нейните се променят и двете им обичайни състояния, безразличие и ирония, се превръщат само в едно – любов. Стефан е влюбен. Това прави ли съня еротичен? Той би казал, че не. Дори би показал, ако някой не вярва. Докато сънува Емилия, Стефан не усеща възбуда. Съответно тя външно по нищо не му личи. Усеща спокойствие, принадлежност и пълнота. Представата му за телесен контакт с Емилия, ако стриктно се придържаме към думата, е повърхностен. Той се ограничава до повърхността. Засега. Стефан не бърза. Все още не иска да навлиза, да завладява, да задълбава. Вместо да я хване за задника, предпочита да я държи за ръка. Но не с алчността на страхуващите се да не им избягат жените мъже.

Не. Той не я държи, за да я задържи. Нито за да я направлява. Държи я, защото вече възприема нейната ръка като естествено продължение на своята. Като естествено продължение на себе си. Дланта на Емилия е гротескно голяма за жена. Пръстите ù са по-дълги от пръстите на Стефан и завършват с нокти, които, дори и изрязани плътно, приличат на гигантски бадеми.

В тази длан не липсва нито грацията, нито деликатността на жената, но размерът ù си остава мъжки. Подравнени по върховете, дланите на Емилия и Стефан плътно се припокриват чак до възглавничките в основата. Това анатомично съответствие само усилва усещането на Стефан, че когато държи нейната ръка, сякаш сам е стиснал своята.

------------------

Дните минават, а ситуацията си остава същата. Но тя няма дълго да продължи. Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. А ако все пак успееш, то точно любов едва ли е имало. Любовта иска да се покаже, да се похвали, да се заяви и дори когато това носи последствия, тя пак го прави, защото любовта не се интересува от последствията, любовта се интересува само от обекта на нейната любов. Без да изпада в противоречие, което би хвърлило сянка на съмнение върху чувствата му, Стефан се интересува от последствията, без това да обезценява любовта му. Тя е единствена и Стефан знае, че ще направи всичко на тоя свят само за да запази Емилия в своя. Но ако може да го направи така, че да не наранява съвсем Магда? Е, не може! Той ще я нарани. Лошо. А от това, че ще е без умисъл, няма по-малко да я боли.

Интересното е, че дори на този етап все още никой не слага в сметките Ава. Ава наистина е едно парче месо, но е парче с потенциал, т.е. животът е пред нея, всичко ù предстои, с всеки нов ден учи нови неща, възприятията ù се отварят, забелязва, разбира, а каквото не разбира – пита, за да го разбере. Няма да мине много, преди да попита защо тати не живее вече с тях. От отговора на майка ù зависи дали ще има още въпроси и какви ще бъдат те. От майка ù зависи дали и детето също ще го заболи. Или болката му ще бъде отложена за една по-осъзната възраст, когато бащата не се възприема само като доставчик на сигурност, а като модел на поведение, нещо повече – модел на мъж. Казвайки, че на този етап никой не слага в сметките Ава, всъщност трябва да се разбира само Стефан. Магда засега е в неведение, блаженството от което се разваля само от едно подозрение, при това подозрение за увлечение, не за любов, а що се отнася до Емилия... щом дори бащата на детето не го вмества в приоритетите си, нима може да се очаква от мащехата, която за последно е контактувала с деца, когато самата тя е била такава. Но инстинктът властва над всичко и както удоволствието от секса подмамва мъжа да иска да прави секс въобще, като предпоставка за това да се възпроизведе, така любовта пък е предпоставка той да се кротне и да пожелае да отглежда деца, търпейки несгодите от това.

Прачовекът не е отглеждал деца, смята Стефан, само ги е правел, след което е отивал да прави други другаде. Затова прачовекът не се е влюбвал. Не е имал нужда от любов, т.е. от промяна на химичния състав в мозъка, за да вземе решение в ущърб на себе си, в полза на някой друг. Но оттогава много неща са еволюирали, може би не толкова в биологията на човека, колкото в социалната му среда, и днес саможертвата вече е норма. Но за да не възприема отглеждането на деца като саможертва, каквото по същество то е, еволюцията е развила едно безподобно чувство на физическа зависимост на един човек от друг, в името на което са се практикували и продължават всички форми на самоубийство и самонараняване. Ако няма любов, дори сексът няма особен смисъл, какво остава за това да сменяш пелени и да бършеш лайна. Любовта е причина мъжът да пожелае деца, но тя е и причина да пренебрегне тези, които вече има, пред тези, които му предстоят. Тук природата сама се поставя в парадокс, защото, ако възпроизводството е целта на всичко, изоставянето на непораснали деца заради създаването на други, в по-суров свят обрича на смърт едните, а другите поставя в потенциална опасност някой ден да ги сполети същото. Въобще заради любовта всички страдат, включително влюбените, но само те са упоени от нея и не усещат ударите ù. Но един здрав секс и един здрав сън променят перспективата и когато на сутринта те се пробудят от преживяното, само синините ще им напомнят за него. А от сутрешната реалност няма да им се вярва, че някога е било.

   Другата (248 стр, цена 13, 90 лева) е в книжарниците

Срещата с Васил Панайотов и представянето на Другата е на 19 април в Dada Cultural bar – 18:30

Неслучайно, освен четири романа (сред които Тръпка-та, удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2019-а) Марта Джидо има в актива си и няколко документални филма, като Downtown и Solidarity According to Women (разгърнат в книгата Women of Solidarity) ѝ носят също няколко награди – още дебютния ѝ роман Мида (в откъса по-долу) е образец както за фрагментарен, кинематографичен език, който следва дословно диханието на Живота, така и за феминизъм, който не се затваря в себе си като мида... И ако главните герои Магда и Матеуш са като всяка двойка, живееща Съвременността, а двете половини на Мида-та на Живота откриват пред Магда два възможни финала/края, то Перлата, която се крие между двете половини е само една – самият Живот с целия му спектър от абсурден хаос и непосилна красота...

Матеуш e гаджeто ми, работехме заедно и понеже съкратиха персонала, се получи така, че той остана, а аз не, и сега той работи двойно повече, а аз изобщо не работя. Беше ни добре. Всичко беше уредено, планирано, подготвено, обсъдено, всичко беше като по график, работа от толкова до толкова, в тези и тези дни, и в този или онзи почивен ден се правеше онова, което беше планирано няколко дни по-рано: среща с приятели, разговори за работа, ходене на кино или на басейн, или на ресторант, плащане с карта, връщане вкъщи с такси, съвместно пазаруване, избор на цвета на боята за стените на спалнята, избор на спално бельо в подобен нюанс, ядене на кестени в кленов сироп, пиене на коняк, гледане на новините на дивиди.

Не знам, говорим си все по-рядко, той твърди, че това е период, който ще премине, но не знам дали ще премине, може би за него ще премине, а за мен не? Все по-често му оставям на кухненската маса бележки в следния стил:

"Скъпи, чаках те до два часа. Защо не вдигаше телефона? Ако имаш желание, събуди ме".

"В хладилника има вечеря, стопли я, защото ще си лягам, какво става с телефона ти, може би ще го заредиш някой път?"

"Звънях, но чух, че абонатът е временно недостъпен, няма да те чакам, вече минава един часа, по дяволите, можеше поне да се обадиш и да кажеш: ще дойда по-късно, ще дойда сутринта, ще дойда след три дни."

"Какво става, дявол да го вземе, защо не се преместиш в работата? Опакованата раница те чака в коридора.

"Една вечер не издържах, чаках, той не ми отговаряше, затова му писах: "Забравил ли си къде ти е домът, или членът ти е заседнал някъде?"

– Ставаш вулгарна.

– Вулгарна? Вбесена съм. Все те няма, звъня и чувам, че абонатът е временно недостъпен, какво става?

– Поканих родителите си у нас в неделя. Знаеш ли, нека да се опознаем малко по-добре преди сватбата ни. Можем да поканим и вашите.

– И какво? Трябва да сготвя вечеря? Да се облека добре? Може би ще искаш да им изпържа малко свински пържоли, а?

Дойдоха. Майката на Матеуш притисната в прекалено тясна пола, татко му с вратовръзка.

– О... пирожки, сама ли ги направи? Не, усещат се като купешки. Купешки са, нали?

– Мамо, престани – моли Матеуш.

– Но нали знаеш, сине, ние никога не ядем купешка храна... Ама твоите родители биха могли да посетят дъщеря си в неделя.

– Те не обичат събирания – излъгах, защото дори не ги бях поканила.

– Какви събирания? Все пак скоро ще бъдем семейство.

– Вярно – намеси се бащата на Матеуш, – брачните халки купени ли са вече?

– Още не.

– Е, докога ще чакаш, сине? Сватбата е след два месеца, а ти още не си купил брачните халки. Или може би нямате пари? Може би да ви дадем пари за тези брачни халки – продължаваше господин свекърът.

– Няма нужда – възразих.

– Матеуш, не се стеснявай, взимай, Магда не работи, стои си вкъщи и не прави нищо, ясно е, че само с една заплата...

– Но татко...

Бащата на Матеуш извади от портфейла си пачка банкноти и я натика в ръката му.

– Татко, престани – заекна Матеуш не особено убедително.

– Не дрънкай, просто ги вземи, защото ще се обидим.

– Можеш да си купиш пердета – каза госпожа свекървата.

– Мамо... стига.

– Е, не знам, след като не се справяте... Просто искаме да ви помогнем. Като гледам това, ми идва да се разплача... спят на матрак, нямат пердета на прозорците, купешки пирожки, не знам, не знам, като ви се роди детето, то също ли ще спи на пода? Наистина...

– Може би вече да си тръгваме, а? Какво става с работата ти, Магда?

– Уреждам.

– Уреждай, дете, уреждай, защото наистина е трудно с една заплата, Матеуш така го е закъсал.

– А може би да ти помогна с нещо, да се обадя тук-там?

– Не е необходимо.

– Фирмата ми има нужда от секретарка – предложи таткото на Матеуш. – Ще попитам.

Не е необходимо.

Ще попитам.

Попита. Намъкнах взети назаем обувки с високи токове и пола до коленете и се качих с асансьора до осемнайсетия етаж.

С нулата имаш достъп до града, с девятката имаш достъп до сградата. Когато се обаждаш по мобилен телефон, набираш два пъти нула. Ето документите, които ще ти трябват. Хартия за писма, използваш я като печаташ нещо важно, така че слагай нормалната, факсът е там, знаеш как се работи с факс, няма да ти го обяснявам, имаш адресите в алтлука, паролата на компютъра, натискаш ентър, ще ти се обаждат клиенти от сградата, имат най-различни проблеми, я дръжката на вратата им се е счупила, я тоалетната не работи, тогава се обаждаш на техниците, за да поправят, аварийният изход е там, ако нещо се случи, знаеш какво имам предвид, всички тук са малко параноици след единайсети септември, знаеш, аха, тогава не може да се ползва асансьорът, стълбището се отваря автоматично, но какво да ти говоря сега, аз съм в стая седемстотин и три, ако има нещо, ела или се обади.

Или ела, или ако не, обади се. Обади се в съседната стая. Тя е в 703, аз съм в 702. Можеш да прекараш целия си живот така. Аз нямам прозорци. Но тя има. Прозорците ù гледат към двореца и част от централния площад, но вече строят нов небостъргач, така че ще ù скрива централния. И запомни, не идвай със сандали, само затворени обувки, дори когато е горещо, трябва да спазваме определени правила. Цветове: сив, графитен, тъмносин, бежов, може и черен, но не твърде често. Печатите са в лявото чекмедже. Всичко окей ли е? Е, тогава успех.

Обувките ме убиват. Може би ще ги сваля, никой няма да забележи, виждат ме от кръста нагоре, но не и надолу, тук е малко клаустрофобично, ако утре нося същия взет назаем костюм, няма да е добре.

– Госпожо Магда, две кафета, едното с мляко, другото без.

– А бисквитки, защо не донесохте бисквитки? Е добре, сега ни оставете сами.

Телефонът звъни, ало, звъня от шестнайсетия, тук е много горещо, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Вече го предавам на техниците, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Ало, на двайсет и трети ни е студено, да се вдигне с един градус, когато отговаряш на телефона, казвай: главен офис. Ало, главен офис, госпожо, какъв е този главен офис, вече звънях два пъти заради вратата, че не се затваря, мокетът е твърде дебел и вратата не се затваря, да... звъня от осемнайсети, вратата не се затваря, да, намалете температурата с два градуса, защото на госпожата от световната банка ù е твърде горещо, да, ало, тя вече се обажда три пъти и все още ù е твърде горещо, три пъти се обажда по този въпрос, децата в Африка умират от глад, а госпожата от световната банка вече се обади три пъти по телефона, да, много ви моля, не може да се издържа при такива условия, в Южна Америка децата работят дори и в производството на кокаин, търговията с оръжие, сглобяването на кутиите за компютри, свят мейд ин чайна, но госпожата от световната банка се обажда, климатикът е развален, това е скандал, ние сме в Европа, а климатикът не работи, такава жега е, че не се издържа, моля, направете нещо, госпожо, вие сте в главния офис. В Санкт Петербург децата зимуват в канализацията, лепило, ябол, може да се изрита възрастна жена, да се пребие с тръба пиян дядо и така си осигуряват лепилото.

Ще ни донесете ли тези бисквитки, или не? Е, защо трябва да ви се напомня... Госпожо Магда, принтерът е повреден. Може би няма мастило? Има? Може би трябва да го изключите и включите отново?

Как да разпечатвам! Това е скандал! Клиентът чака, а принтерът не работи, принтер мейд ин чайна, но не работи, а това е много важен клиент, този принтер в Китай са го сглобили деца, защото там е най-евтино, полските деца, които също имат училищни тетрадки, чанти и тебешири мейд ин чайна, не са отишли на лагер, удрят топката в стената на блока, къпят се в Черняковското езеро, деветгодишно момче се е удавило, чета новините на страницата на онет, защо принтерът не работи? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?

Не мога, защото не знам, мога да се обадя в сервиза, за да дойде някой, който да ремонтира принтера. Това и аз мога да го направя, клиентът чака и какво да му обяснявам сега? Какво става с климатика, вие там всичките ли се печете?

Вратата не се затваря, чакам от два часа, той е много важен клиент, много важен, тези деца работят в производството на кокаин, дилърите продават стоките на улицата за сума, осемдесет пъти по-голяма, отколкото дават на децата, печалба осемстотин процента, но децата и така са доволни, госпожата от световната банка има други проблеми, на кого му пука за децата от Колумбия. А, на кого?

Госпожо Магда, още две кафета. Със или без бисквитки? Що за въпрос, разбира се, че с бисквитки, това е много важен клиент. От този клиент, госпожо, зависи дали ще си купите нови бикини, или не.

Бикини мейд ин чайна.

А че са от Китай...

Е, на кого му пука за децата...

Колумбия или Китай, същата абстракция.

Мида (превод Васил Велчев, корица Капка Кънева и Благовеста Нейчева, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия