My Mir

В интерес на иронията (високо ценена) в литературния свят на Мишел Уелбек (по рождение Мишел Тома), с неговия типичен хроничен сарказъм и цинизъм, дебютният (полубиографичен) роман По-широко поле за борбата (откъс четете по-долу) наистина му осигурява по-широко поле за последвалите хитови книги Елементарните частици, Платформата, Възможност за остров и Карта и територия. Съдбата и борбата на неговия анонимен герой тук, обаче, е коренно различна – в условията на безмилостно тотална икономическа и сексуална надпревара, един почти анонимен, непривлекателен IT специалист е обречен на самота, сексуална депресия и... "усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа"...

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ù е толкова абсурдно.

След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.

Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно "миниатюрен" минижуп – направо ù се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.

Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: "Последни злокобни останки от провала на феминизма". Но двете не ме чуха.

Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.

Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Голо дупе аз размятвам

не за да те свалям, не!

Ако съм с космати кълки,

то си правя кеф поне...

   фотография © Misha Mar

Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ù беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.

Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица "Марсел Самба", "Марсел Дасо"... много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?

Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето "Пежо 104", си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания... Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: "Окей, разбрахме се"; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.

Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. "За какво ми е тази кола?" – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица "Емил Ландрен".

И ето че едва когато излязох на авеню "Фердинан Бюисон", ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.

По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата "Сопике". Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено "Диалозите на кравата и кобилката". Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:

"Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата ù муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите ù очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето ù се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията ù стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната ù, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.

Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да ù бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) "да бъде натъпкана". И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда."

Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава ù обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.

Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...).

Само дето нямате приятели.

Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.

Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.

Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание. Само че дори и тогава все още не ви се умира.

Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.

По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!

И вие сте се интересували от света. Преди много години – моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си – водата е била студена.

   фотография © Misha Mar

Сега сте далече от брега – о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.

Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.

Следващите страници представляват роман; в смисъл – поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор – просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам – може би дори малко повече. Само малко – наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност – слаб успех.

Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.

Но не ми е бил даден такъв живот.

Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната – това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност – за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.

Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години – това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил – много бързо минават.

Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.

Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция... всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.

Напротив – за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.

   По-широко поле за борбата (превод Красимир Кавалджиев, 128 стр, цена 10 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание." – тези редове принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но спокойно могат да бъдат цитат от последното му творение, миналогодишния Серотонин, както и да бъдат в епицентъра на случващото се в актуалната театрална версия на Серотонин от Крис Шарков.

Всъщност, екзистенц драмата на специалиста по агрокултури Флоран-Клод Лабруст, разказана в Серотонин, има не една и две пресечни точки както с анонимния герой в По-широко поле за борбата, така и със самия Мишел Уелбек – и те далеч не се изчерпват с автобиографичните нотки в дебютния роман или с фактите, че Уелбек е учил за агроном, а третия му, наскоро сключен, брак е с китайка на половината от неговите години (да, приятелката на Флоран в Серотонин е младата, хиперсексуална японка Юзу/Боряна Маноилова, ама нейсе)...

Да, Уелбек винаги е обичал самоиронията (да си припомняме ли кроежа на собствената смърт в романа Карта и територия), но повече от всичко е пристрастен към ниските нива на серотонин... което причинява, в един или друг момент от живота, на неговите герои "усещането за всеобща празнота" по-известно като депресия (от която страда и самия той)...

Вдъхновен от документален филм за хора, доброволно "изтриващи" живота си като изчезват, за да се "рестартират" анонимно в друга среда, Флоран/Васил Читанов напуска високия работен пост, етажа от Tour Totem небостъргача и вагината на Юзу/Боряна Маноилова, които "обитава" и заживява изолирано на хотел в търсене на по-високи нива от "хормона на щастието" а.к.а серотонина...

Намира, обаче, антидепресантите и прозрения от типа: "никой вече няма да бъде щастлив в Европа", което го кара да осъзнае, че "няма достатъчно основания да живее, но няма и достатъчно основания да умре" а.к.а проклятието на съвременния човек...

Именно там, във вдлъбнатата гранична линия разделяща огромното, бяло хапче на сцената (олé за сценографа Илияна Кънчева) метафорично на две половини – едната с "достатъчно основания да живее" и другата с "достатъчно основания да умре"... именно там заживява Флоран... именно там, в тази гранична серотонин зона, с поредица от реминисценции, Флоран започва да търси механизма на своето щастие...

Само че, още в дебютния си роман По-широко поле за борбата, Уелбек споделя, че: "Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо."...

И наистина, историята в Серотонин започва с гръмко посрещане на Третото хилядолетие само, за да завърши с думите, че "То, Третото хилядолетие, идва в повече"... Количеството случки в живота на Флоран пък се свежда до (не)възможно споделено съществуване с актрисата Клер, минава през сравнението с "чуждото щастие" в лицето на Емрик/Ивайло Драгиев, състудент на Флоран, неговата Сесил и техния рухнал "замък на мечтите", за да стигне до възможността за Любовта на живота Камий/Ирмена Чичикова и идеята, че не ниските нива на серотонин, а ние самите прецакваме механизма на щастието си...

Всъщност, колкото по-дълбоко в нивата на Серотонин потъваш, толкова повече историята на Флоран се доближава до последните две фази в живота на всеки осъден на смърт – приемане и депресия... А диагнозата на лекаря на Флоран – "Вие, умирате от умора... буквално... умирате от мъка" – не само се доближава до "състоянието на реално страдание" за което говори Уелбек в По-широко поле за борбата, но и се превръща в диагноза за Човека днес... за Уморения от живеене Свят...

Въпросът е дали Изкуството (и в случая Театърът) може да бъде онова хапче, онзи антидепресант, който да балансира нивата на серотонин или...

Нивата на Серотонин се измерват на:

10 октомври | 19:00 

5 ноември | 18:30 

12 декември | 19:00 

22 февруари | 19:00 

26 април | 19:00

17 юни | 19:00 

Театър Азарян

"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание" – тези думи принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но сякаш намират естествено продължение във втория Елементарните частици (откъсът по-долу), където темите за опустошителната самота и декаденс на Човека са проследени до равнището на атома. Дори автобиографичните саркастични нотки от По-широко поле за борбата са засилени тук – молекулярният биолог Мишел Джерзински (не само взима първото име на Уелбек, но и споделя неговата съдба да бъде отгледан от баба си) и неговия полубрат Бруно Клеман (същата майка, друг баща) живеят (без да се познават особено) по правилата на силите на електромагнитното привличане и отблъскване, като единият опитва да премахне сексуалната репродуктивност от човешката ДНК, а другият се превръща в сексуално пристрастен в бездната на Ненасладата... Но такъв е Животът на елементарните частици, нали!?...

2

В доклад, изнесен на 14 декември 1900 година пред Берлинската академия и озаглавен Zur Theorie des Geseztes der Energieverteilung in Normalspectrum, Макс Планк въвежда за пръв път понятието "квант енергия", което изиграва решаваща роля за по-нататъшното развитие на физиката. От 1900 до 1920 година, преди всичко благодарение на Айнщайн и Бор, тази концепция повече или по-малко сполучливо е приспособена към съществуващите до този момент теории; едва в началото на двайсетте години на века всички тези възгледи се оказват безвъзвратно обречени.

Ако Нилс Бор се смята за същински родоначалник на квантовата механика, това се дължи не само на направените от самия него открития, но преди всичко на изключителната творческа атмосфера на интелектуален кипеж, на свобода на мисленето и на приятелство, която той създава около себе си. Основаният през 1919 година от Бор Институт по физика в Копенхаген привлича всички млади представители на физическата наука в Европа по онова време. В него правят своите първи стъпки Хайзенберг, Паули, Борн. Самият Бор, съвсем малко по-възрастен от тях, посвещава много време на обстойното обсъждане на техните хипотези, проявявайки уникално съчетание от научна прозорливост, добронамереност и взискателност. Със своята почти маниакална прецизност той не търпи каквато и да било неяснота в интерпретацията на резултатите от експериментите, но в същото време не отхвърля априори като несъстоятелна нито една нова идея и не приема за недосегаема нито една класическа концепция. Обича да кани своите студенти в извънградския си дом в Тисвилде, където му гостуват учени от други области, политици, художници; непринудените разговори преминават от физиката към философията, от историята към изкуството, от религията към ежедневния живот. От първоначалния разцвет на древногръцката мисъл насам подобно нещо не се е случвало. Именно в тази изключителна обстановка през периода 1925–1927 година са разработени основните понятия на Копенхагенската школа, които до голяма степен изпразват от съдържание господстващите до този момент категории за пространство, причинност и време.

Джерзински така и не бе успял да изгради около себе си подобна обстановка. В ръководената от него изследователска група цареше обикновена чиновническа атмосфера. Микробиолозите далеч не са поети на микроскопа, каквито си ги представят възторжените профани, а най-често почтени, лишени от талант техници, които четат "Нувел Обсерватьор" и мечтаят да заминат на почивка в Гренландия. Изследванията в областта на молекулярната биология не изискват кой знае каква креативност и изобретателност; в действителност те почти винаги се свеждат до рутинна работа, за която са напълно достатъчни прилични интелектуални способности. Хората получават докторски звания, защитават дисертации, докато в действителност за боравенето с апаратурата са достатъчни знанията, придобити в бакалавърската степен.

"За да добиеш представа за генетичния код – обичаше да казва Деплешен, ръководител на отдела по биология на Националния център за научни изследвания, – за да откриеш принципа на протеиновия синтез, действително трябва да се поизпотиш. Впрочем обърнете внимание, пръв се зае с проблема Гамов, който е физик. А разчитането на ДНК... Къде ти? Разчитаме го, разчитаме го. Изграждаме една молекула, после друга. Въвеждаме данните в компютър, който изчислява съставните вериги. Изпращаме факс до Колорадо, там създават гени В27 и СЗЗ. Кухненска работа. От време на време усъвършенстваме донякъде оборудването и това е достатъчно за получаване на Нобелова награда. Всичко това си е халтура, майтап."

Следобедът на 1 юли бе горещ и задушен; подобни дни обикновено приключват зле и вечерта се разрази буря, която разгони разсъблечените минувачи. Кабинетът на Деплешен гледаше към кея "Анатол Франс". На отсрещния бряг на Сена, на кея "Тюйлери" гейове са разхождаха на слънце, беседваха по двойки или на групи и си разменяха пешкирите. Почти всички бяха по бански. Намазаните им с плажно масло мускулести тела и особено изпъкналите задници лъщяха на светлината. Докато разговаряха, някои от тях потъркваха половите си органи през найлона на плувките, пъхаха вътре пръст, показваха окосмените си части и основата на пениса. Близо до прозореца Деплешен бе монтирал далекогледна тръба. Според слуховете самият той беше хомосексуалист, но в действителност от няколко години насам се бе превърнал преди всичко в светски алкохолик. В един такъв следобед той на два пъти се бе опитал да онанира с прилепено до далекогледната тръба око, втренчен в един юноша, който бе смъкнал плувките си и чийто член бе започнал вълнуващо издигане в атмосферата. Неговият собствен обаче, сплескан и сбръчкан, така си остана увиснал и това го накара да се откаже.

Джерзински пристигна точно в шестнайсет часа. Деплешен бе пожелал да се срещне с него. Случаят бе твърде странен. Естествено, съвсем нормално бе един млад учен да поиска едногодишен творчески отпуск, за да поработи с друг екип в Норвегия, Япония или в някоя от онези ужасни страни, където четиресетгодишните масово се самоубиват. Други пък – такива случаи се бяха умножили през "годините на Митеран", когато стремежът към забогатяване бе придобил нечувани размери – теглеха кредити и основаваха фирми, за да извлекат печалба от вкарването в производство на една или друга молекула; впрочем сред тях действително имаше такива, които за кратък срок натрупаха прилично състояние благодарение на знанията, придобити по време на годините безкористна научна дейност. Ала молбата за освобождаване на Джерзински, който нямаше нито планове, нито цели, нито каквото и да било разумно оправдание, изглеждаше напълно непонятна.

На четиресет години той бе начело на изследователска група, под негово ръководство работеха петнайсет учени; самият той бе подчинен – и то напълно формално – само и единствено на Деплешен. Неговата група бе постигнала впечатляващи резултати и с право бе смятана за една от най-добрите в Европа. С една дума, какво не беше наред?

– Какво възнамерявате да правите? – запита Деплешен, повишавайки глас.

След мълчание, продължило половин минута, Джерзински отвърна кратко:

– Да размишлявам.

Разговорът не започваше добре и с престорено шеговит тон Деплешен се опита да смени регистъра:

– Над проблеми от личен характер ли?

Ала като съзря сериозното, изпито лице на събеседника си, тъжния му поглед, внезапно го обзе остро чувство на срам. Какъв ти личен характер? Та нали сам той преди петнайсет години бе открил Джерзински в университета в Орсе. Изборът му се бе оказал напълно сполучлив: от младежа бе излязъл точен, взискателен към себе си и изобретателен учен, а постигнатите от него резултати бяха впечатляващи. И ако Националният център за научни изследвания бе съхранил добри позиции в Европа в областта на молекулярната биология, това до голяма степен се дължеше на този човек. Условията на договора отдавна бяха преизпълнени.

– Естествено, ще продължите да имате на разположение базата данни – завърши Деплешен. – Кодовете ви за достъп до сървъра с резултатите от изследванията и до централната информационна банка в интернет си остават валидни за неограничено време. Ако имате нужда от нещо друго, аз съм на ваше разположение.

Когато събеседникът му си тръгна, той отново се приближи до прозорците. Беше леко изпотен. На отсрещния бряг мургав младеж от северноафрикански тип тъкмо си сваляше шортите. Във фундаменталната биология оставаха нерешени куп съществени проблеми. Биолозите разсъждаваха и действаха, все едно че молекулите са отделни материални елементи, свързани помежду си само чрез силите на електромагнитното привличане и отблъскване; беше убеден, че никой от тях не бе и чувал за парадокса EPR, за експериментите на Аспе; никой не си бе направил труда да се осведоми за напредъка на физиката от началото на века насам; представата им за атома бе почти същата, както по времето на Демокрит. Те постоянно и упорито трупаха повтарящи се данни с едничката цел да се доберат до незабавно промишлено приложение, без да си дават сметка, че същностните основи на дейността им отдавна са подкопани.

Може би двамата с Джерзински като дипломирани физици бяха единствените учени в Националния център, които си даваха сметка за факта, че в момента, когато изучаването на живота достигне до равнището на атома, цялата съвременна биология ще хвръкне във въздуха. Докато Деплешен размишляваше върху всичко това, над Сена постепенно започна да се спуска здрач. Той не бе в състояние да си представи по какви пътища би могла да поеме мисълта на Джерзински; не бе в състояние дори да обсъжда подобни въпроси с него. Наближаваше шейсетте и в интелектуално отношение се чувстваше напълно прегорял. Гейовете си бяха заминали и отсрещният кей беше пуст. Не можеше да си спомни кога за последен път бе получил ерекция; оставаше му да чака настъпването на бурята.

Елементарните частици (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 344 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците

"Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина" – в едната половина "няма достатъчно основания да живееш", а в другата "няма и достатъчно основания да умреш" – да, ако събереш тези два цитата от романа Серотонин на Мишел Уелбек, може и да получиш метафоричния образ на проклятието на съвременния човек, такъв какъвто сатирично го обрисува и Уелбек (откъсът от новото издание на Серотонин е по-долу, а театралната му адаптация е тук)... Да, отново Уелбек споделя със своя главен герой, Флоран-Клод Лабруст, общи биографични моменти; отново има дисекция на "усещането за всеобща празнота" на съвременния човек и измерване на нивата му на серотонин (а.к.а "хормонът на щастието") до достигане на един свят, уморен от Живеене, където "никой вече няма да бъде щастлив в Европа"...

Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина.

Сутрин към пет часа, понякога шест, се събуждам, тогава потребността е най-силна, това е най-мъчителният момент от деня ми. Първата ми работа е да включа електрическата кафеварка; вечерта съм заредил резервоара с вода и филтъра със смляно кафе (обикновено "Малонго", така и останах много взискателен по отношение на кафето). Не паля цигара, преди да отпия първата глътка; това е ограничение, което сам си налагам, мой ежедневен успех, превърнал се за мен в основен източник на гордост (и все пак трябва да призная, че електрическите кафеварки са доста бързи). Облекчението, което ми носи първото дръпване, е мигновено, смайващо със силата си. Никотинът е идеалната дрога, обикновена и твърда дрога, която не ви носи никаква радост и се определя изцяло според усещането за липса и задоволяването на тази липса.

Няколко минути по-късно, след две-три цигари, вземам едно хапче капторикс с четвърт чаша минерална вода – обикновено волвик.

Аз съм на четиресет и шест години, казвам се Флоран-Клод Лабруст и мразя кръщелното си име; доколкото знам, го дължа на двама от членовете на семейството ми, които баща ми и майка ми, всеки от своя страна, са искали да уважат; още по-жалко е, че иначе нямам в какво да упрекна родителите си, те бяха във всяко едно отношение отлични родители, постараха се максимално да ме въоръжат със средствата, необходими за битките в живота, и ако в крайна сметка се провалих, ако животът ми завършва в тъга и страдание, не мога да обвинявам тях за това, а по-скоро едно нежелателно стечение на обстоятелствата, към което ще имам повод да се върна – то е всъщност темата на тази книга; нямам абсолютно в какво да упрекна родителите си, с изключение на този минимален, неприятен, но минимален епизод с името ми, не само намирам комбинацията Флоран-Клод за абсурдна, но и самите ѝ съставни части не ми харесват; с една дума, считам кръщелното си име за пълен провал. Флоран е прекалено нежно, прекалено близко до женското Флоранс, то е дори в известен смисъл двуполово. Не подхожда никак на енергичните черти на лицето ми, под определен ъгъл дори сурово, което често е смятано (във всеки случай поне от някои жени) за мъжествено, но никога, ама наистина никога за лице на педал от картина на Ботичели. Що се отнася до Клод, по-добре да не говорим, напомня ми тутакси за Клодетите и пред очите ми мигновено изниква, щом само чуя да се произнася името Клод, купон на дърти гейове, на който прожектират нонстоп някакво винтидж видео с Клод Франсоа.

Да смениш кръщелното си име не е трудно, нямам предвид от административна гледна точка, почти нищо не е възможно от административна гледна точка, администрацията има за цел да намали максимално възможностите ни за живот, ако не успее просто да ги унищожи, от гледна точка на администрацията добре администрираният е мъртвият; по-скоро имам предвид от гледна точка на употребата му: достатъчно е да се представиш с ново име и след няколко месеца, а дори и след няколко седмици, всички свикват, на хората дори не им минава през ума, че си могъл в миналото да се наричаш другояче. Подобна операция в моя случай би била още по-проста, тъй като второто ми име, Пиер, отговаряше идеално на образа на твърдост и мъжественост, който исках да внуша на света. Но не направих нищо, продължих да позволявам да ме наричат с отвратителното Флоран-Клод, единственото, което постигнах с някои жени (а именно с Камий и Кейт, но ще се върна към това, ще се върна), е да се ограничат с Флоран, с обществото като цяло обаче не постигнах, общо взето, нищо в това отношение и се оставих, както и в почти всичко останало, да бъда люшкан от обстоятелствата, доказах своята неспособност да взема живота си в ръце, мъжествеността, която се излъчваше от прямото ми лице с искрени контури, с изсечени черти, се оказа в крайна сметка измама, чиста фалшификация – за която, вярно, не носех отговорност. Бог ме бе създал така, но аз не бях, наистина не бях, никога не съм бил нищо повече от една несъстоятелна мижитурка; станал вече на четиресет и шест години, аз не успях нито веднъж да взема под контрол собствения си живот; с една дума, беше твърде вероятно втората част на съществуването ми да представлява, по подобие на първата, безволев и болезнен срив.

Първите известни антидепресанти (сероплекс, прозак) увеличават нивото на серотонин в кръвта, инхибирайки обратния захват на серотонина чрез невроните 5HTj. Откритието в началото на 2017 година на каптон DL отваря път за нова генерация антидепресанти, чийто механизъм на въздействие е в крайна сметка по-прост, тъй като благоприятства освобождаването чрез екзоцитоза на серотонина, произведен в стомашночревната лигавица. В края на годината каптон DL беше пуснат на пазара под названието капторикс. Още от самото начало той се оказа учудващо ефикасен, позволявайки на пациентите да се върнат с нова лекота към основните ритуали на нормалния живот в едно еволюирало общество (тоалет, социален живот, сведен до добросъседство, елементарни административни дейности), без да предизвиква в нито един момент, за разлика от антидепресантите от предишната генерация, склонност към самоубийство или самонараняване.

Най-честите нежелателни странични ефекти на капторикса бяха гадене, изчезване на либидото, импотентност.

Гадене не бях изпитвал никога.

Серотонин (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 300 стр, цена с 35% отстъпка 17,16 лева / 8,77 €) е в книжарниците

Да, 2027 година е близо и скоро може да разберем колко от "прогнозите" в романа Унищожение на Мишел Уелбек ще се превърнат в реалност – да, именно там, утопично е ситуирано Унищожение-то (двата откъса по-долу), във времена на енигматично-криптирани съобщения, на AI видеа, превръщащи се в ужасяваща реалност, на борби за президентска власт, на менажирани икономически и политически кризи... и на въпроса, който изплува от Хаоса на хоризонта: Кое е по страшно – Личния или Колективния Апокалипсис?!

Има понеделници, в самия край на ноември или в началото на декември, когато, особено ако си ерген, изпитваш усещането, че се намираш в коридора на смъртта. Лятната ваканция е забравена отдавна, новата година е още далече, близостта на нищото е необичайна.

В понеделник, 23 ноември, Бастиен Дутрьомон реши да отиде на работа с метро. Слизайки на станция "Порт дьо Клиши", той се озова пред надписа, за който му бяха говорили напоследък колегите. Беше малко след десет часа сутринта, перонът беше пуст.

Още като юноша се интересуваше от графитите в парижкото метро. Често ги фотографираше с вече остарелия си айфон – сега вече 23-то поколение, а неговият все още 11-о. Редеше снимките си по станции и линии, много от файловете в компютъра му носеха названията им. Беше нещо като хоби, но той предпочиташе по принцип по-мекия, а всъщност по-безцеремонен израз "Да минава времето". Един от любимите му графити беше именно надписът, с наклонени и ясно очертани букви, който беше открил по средата на дълъг бял коридор на станцията "Плас д'Итали" и който гласеше енергично: "Няма да мине времето!".

Плакатите на "Поезия RATP" – мероприятието, изложило на показ блудкавите си нелепици, наводнили от известно време всички спирки на метрото и по силата на капилярното движение прелели в някои от мотрисите – бяха предизвикали сред пътниците доста неуравновесени реакции на ярост; многобройни. Беше мярнал например на станция "Виктор Юго": "Претендирам за почетната титла цар на Израел. Нямам друг избор". На спирка "Волтер" графитите бяха още по-крайни и по-тревожни: "Окончателно съобщение до всички телепати, до всички Стефановци, които се опитаха да объркат живота ми: отговорът е НЕ!".

Надписът в станцията "Порт дьо Клиши" не беше всъщност графити: дебели, огромни букви, високи два метра, изрисувани с черна боя, заемаха цялата дължина на перона по посока на "Габриел Пери Аниер-Женвилие". Дори да застанеше на отсрещния перон, той пак нямаше да може да го обхване изцяло с поглед, но все пак успя да изчете целия текст: "Оцеляване на монополите/В сърцето на метрополията". В това нямаше нито нещо особено обезпокояващо, нито нещо ясно изказано; но все пак беше от естество, което би могло да предизвика интереса на ГДВС – като всички онези загадъчни изявления, мъгляво заплашителни, превзели напоследък публичното пространство, без да е възможно да бъдат приписани на нито една от надлежно каталогизираните политически групировки и чиито интернет послания, които беше натоварен в момента да изясни, бяха най-крещящият и тревожен пример.

В кабинета си намери доклада на лабораторията по лексикология; беше дошъл с първата сутрешна пратка. Според изследването на изпратените от тях послания, извършено от лабораторията, беше възможно да се изолират петдесет и три букви – от азбуката, не идеограми, а интервалите между тях им бяха помогнали да групират буквите в думи. След което се бяха опитали по пътя на биекцията да установят съответствие със съществуваща азбука и бяха приключили първия си опит с френската азбука. Най-невероятното бе, че съответствие, изглежда, съществуваше: ако към двайсет и шестте основни букви се прибавеха буквите с ударение, с лигатура и седий, се получаваха четиресет и два знака. Обикновено се смяташе, че препинателните знаци са единайсет, следователно можеше да се приеме, че налице бяха общо петдесет и три знака. Явно ставаше дума за проблем на класическото дешифриране, състоящо се в установяването на взаимно еднозначно съответствие между знаците на посланията и тези на френската азбука в широкия смисъл на думата. За съжаление, след две седмици усилия те се оказали в безнадеждно задънена улица: не успявали да намерят никакво съответствие с нито една от познатите им системи на шифроване; подобно нещо се случвало за първи път. Да разпространяваш по интернет послания, които никой не може да разчете, беше очевидно абсурдна постъпка, със сигурност имаше получатели, но кой?

Той стана, направи си едно еспресо и се приближи до големия прозорец с чашата кафе в ръка. Светлината се отразяваше с ослепителен блясък в стените на Окръжния съд. Нито за миг не бе оценил като особено естетическо достойнство това безразборно съчетаване на гигантски паралелепипеди от стъкло и стомана, което се извисяваше над един кален и мрачен пейзаж. Във всеки случай целта, преследвана от създателите, не е била красотата, дори не и забавата, а по-скоро демонстрирането на известно техническо умение – сякаш се е налагало да направят силно впечатление на някакви евентуални извънземни. Бастиен не беше работил в историческите сгради на "Ке дез Орфевр" № 36 и следователно – за разлика от по-възрастните си колеги – не изпитваше никаква носталгия към тях; но все пак трябваше да се признае, че кварталът, наречен "новият Клиши", с всеки изминал ден се развиваше като едно чисто и просто урбанистично бедствие; търговският център, кафенетата, ресторантите, предвидени от първоначалния градоустройствен план, така и не бяха видели бял свят и да се разведриш денем извън работната си среда в тези нови сгради, беше станало почти невъзможно; затова пък нямаше никакъв проблем с паркирането.

На около петдесетина метра по-долу една "Астън Мартин DB11" влезе в паркинга за посетители; следователно Фред беше пристигнал. Тази старомодна привързаност към чара на коляно-мотовилковия механизъм беше странна черта за гийк като Фред, за когото би било много по-логично да си купи "Тесла" – понякога замечтан, той оставяше бръмченето на мотора V12 да гали дълги минути слуха му. Най-сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Имайки предвид процедурите на пропуска, нямаше да бъде при него по-рано от десет минути. Надяваше се Фред да носи новини; всъщност в това се състоеше и последната му надежда – да може да докладва някакъв напредък на следващото събрание.

Когато ГДВС ги назначи преди седем години с временен договор – с повече от добра заплата за младежи без никаква диплома, без никакъв професионален опит, интервюто за наемане на работа се беше свело до демонстриране на възможностите им да проникнат в различни уебсайтове. Пред петнайсетината служители от BEFTI и от други технически служби на Министерството на вътрешните работи, събрани за случая, те обясниха как, веднъж влезли в RNIPP, могат с едно кликване да активират или да дезактивират здравна карта; как постъпват, за да влязат в държавния данъчен сайт, и как оттам могат да променят съвсем лесно декларираните доходи. Дори им показаха – в случая процедурата беше по-сложна, защото сменяха редовно кодовете – как успяват, веднъж влезли в FNAEG3, националния автоматизиран регистър на генетичните пръстови отпечатъци, да променят или унищожат даден ДНК профил, дори в случай на вече осъден индивид. Единственото, което бяха сметнали за разумно да премълчат, беше проникването им в сайта на атомната централа "Шо". В продължение на четиресет и осем часа те владееха системата и можеха да пуснат в ход процедурата за спиране на реактора, лишавайки по този начин няколко френски департамента от електричество. Не бяха обаче в състояние да предизвикат съществен ядрен инцидент – за да проникнат в сърцето на реактора, им бе нужен шифровъчен ключ от 4096 бита, който все още не бяха успели да кракнат. Фред имаше нова програма за кракване, която се изкушаваше да пусне в действие, но този ден и двамата се съгласиха, че са отишли твърде далеч, излязоха от сайта, изтривайки всички следи от намесата си, и никога повече не го споменаха, нито помежду си, нито пред някого другиго. През нощта Бастиен сънува кошмар, в който го преследваха чудовищни химери с тела от разлагащи се новородени, в края на съня му се появи сърцето на ядрения реактор. Бяха изминали няколко дни, преди да се видят отново, дори по телефоните не си говореха междувременно и най-вероятно тогава решиха за първи път да предложат услугите си на държавата. За хора като тях, за които герои на младостта им бяха Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, да сътрудничиш на властимащите, съвсем не бе естествено, но контекстът в средата на десетте години на ХХ век беше особен: френското население, вследствие на различните смъртоносни ислямски атентати, започваше да подкрепя и дори да изпитва известна привързаност към полицията и армията си.

Въпреки това Фред не поднови договора си с ГДВС след изтичането на първата година, напусна, за да основе Distorted Visions, фирма, специализирана в особените дигитални ефекти и синтетичния образ. За разлика от него, Фред не е бил никога истински хакер, никога не бе изпитвал истинско удоволствие като онова, което той изпитваше при изключителния слалом за преодоляване на firewalls, нито пък мегаломанското опиянение, което го обземаше, когато атакуваше с дивашка сила, мобилизирайки хиляди зомби компютри, за да декриптира някой особено засукан ключ. Фред, подобно на своя учител Джулиан Асанж, беше преди всичко роден програмист, способен да овладее за няколко дни най-сложните езици, които се появяваха непрестанно на пазара – той беше използвал тази своя способност за създаването на алгоритми, генерационни, формални и текстурирани, всички напълно новаторски. Често се говори за френското превъзходство в областта на аеронавтиката и космонавтиката и по-рядко за специалните компютърни ефекти. Сред редовната клиентела на фирмата на Фред бяха най-големите холивудски блокбъстъри – пет години след основаването ѝ тя беше вече трета в световната класация.

3

Небето е ниско, сиво, безпросветно. Светлината сякаш не идва отгоре, а от снежната пелена на земята; тя отслабва неотвратимо, несъмнено настъпва вечер. Кориците скреж кристализират, клоните на дърветата пукат. Снежинки се носят във вихър сред хората, които се разминават, без да се виждат, лицата им се втвърдяват и набръчкват, петънца лудост танцуват в очите им. Някои се прибират у дома, но преди да стигнат, разбират, че близките им ще умрат или че вероятно са вече умрели. Пол осъзнава, че планетата умира от студ; в началото това е само предположение, но постепенно се превръща в убеждение. Правителството вече не съществува, избягало е или е изчезнало от само себе си, трудно е да се каже. После Пол е в някакъв влак, решил е да мине през Полша, но смъртта се настанява в купетата, въпреки че стените им са тапицирани с дебели кожи. Тогава разбира, че никой не управлява влака, който лети с пълна скорост през безлюдна равнина. Температурата продължава да се понижава: -40°, -50°, -60°...

Студът изтръгна Пол от съня му; беше полунощ и двайсет и седем минути. Всяка вечер в кабинетите на министерството спираха отоплението в двайсет и един часа, това беше доста късен час, в повечето администрации хората си тръгваха от работа много по-рано. Вероятно беше заспал на канапето в кабинета си малко след като човекът от ГДВС си беше тръгнал. Той имаше обезпокоен вид, лично обезпокоен, за съдбата си – сякаш Пол би отишъл да се оплаче от него на йерархията си, да поиска да му вземат разследването или нещо от този род; въобще нямаше подобно намерение. Така и така след третото видео аферата беше станала световна. Този път "Гугъл" беше директно визиран: най-могъщото предприятие на планетата, което работеше при това с АНС. Може би щяха да държат в течение ГДВС относно първите резултати, от любезност и защото аферата засягаше френски министър; но американците разполагаха с възможности за разследване, несравними с тези на техните френски колеги, те щяха много скоро да имат пълен контрол върху случая. Санкция от страна на ГДВС по отношение на този човек би било не само несправедливо, но и глупаво: не се намираха във времената на баща му, когато опасностите оставаха местни; сега те придобиваха почти веднага световни измерения.

В този час Пол беше само гладен. Трябваше да се прибере у дома, това беше единственото, което можеше да направи, каза си той, преди да осъзнае, че у тях нямаше да има нищо за ядене, че рафтът в хладилника, който беше определен за него, щеше да бъде отчайващо празен и че самото "у дома" говореше за неразумен оптимизъм.

Разделението в хладилника символизираше най-добре упадъка на семейството им. Когато Пол, млад функционер в дирекцията на Бюджета, се запозна с Прюданс, млада функционерка в дирекцията на Държавните финанси, нещо се бе случило, безспорно още в първите минути – може би не секунди, изразът "любов от пръв поглед" би бил преувеличен, но всичко бе отнело няколко минути, със сигурност по-малко от пет, всъщност горе-долу колкото трае една песен. Бащата на Прюданс е бил в младостта си фен на Джон Ленън, оттам и името ѝ, както му призна няколко седмици по-късно.

Dear Prudence не беше със сигурност най-добрата песен на Бийтълс, а и Пол, общо взето, никога не бе смятал белия албум за връх в кариерата им, но той така и не успя да нарича Прюданс с името ѝ, в най-нежните мигове ѝ казваше "скъпа моя" или понякога "любов моя".

Тя така и нито веднъж не сготви, в нито един момент от съвместния им живот, това не беше част от статута ѝ. Беше завършила – като Пол, Националната школа за администрация, беше финансов инспектор – като Пол: една финансова инспекторка, запретнала ръкави в кухнята, това би изглеждало действително малко неуместно. Единодушието им по въпроса за данъчното облагане на печалбите беше още от самото начало абсолютно, а и двамата бяха така еднакво малко склонни да се усмихват любезно, да разговарят с лекота на най-разнообразни теми, с една дума, да очароват, че вероятно именно това единодушие доведе до конкретизирането на идилията им – по време на безкрайните събрания, организирани от Дирекцията на данъчното законодателство, късно през нощта, най-често в зала В87. Сексуалното им разбирателство беше от самото начало добро, рядко екстатично все пак, но по-голямата част от двойките не искат друго; поддържането на някаква сексуална активност от установена двойка е само по себе си вече успех, по-скоро изключение, отколкото правило, повечето добре информирани хора (журналистите в авторитетните женски списания, авторите на реалистични романи) го доказват; това не важи само за сравнително по-възрастните, каквито бяха Пол и Прюданс, приближаващи бавно петдесетте; за по-младите техни съвременници самата идея за сексуална връзка между два автономни индивида, макар и само за няколко минути, се възприема вече единствено като старомоден фантазъм, с една дума, нещо достойно за съжаление.

Затова пък неразбирателство в областта на храненето между Прюданс и Пол се бе проявило много бързо. В първите години Прюданс, водена от любов или от някакво аналогично чувство, осигуряваше на своя спътник храна, която отговаряше на вкусовете му, въпреки че според нея те бяха белязани от непоносим консерватизъм. И макар да не готвеше, тя пазаруваше, като изпитваше особена гордост, че търси и издирва за Пол най-хубавите стекове, най-хубавите сирена, най-хубавите колбаси. Тези местни продукти се смесваха в любовен безпорядък с биоплодовете, зърнените храни и зеленчуците, от които се състоеше нейната ежедневна храна, върху рафтовете на общия им хладилник.

Веган мутацията, която настъпи при Прюданс още през 2015 година, веднага щом думата се появи в "Малкия Робер", щеше да причини тотална хранителна война, раните от която, единайсет години по-късно, те още не бяха успели да излекуват и в която днес двойката им имаше малко шансове да оцелее.

Първата атака на Прюданс беше брутална, абсолютна, решителна. Когато се завърна от Маракеш, където участва заедно с тогавашния министър в конгрес на Африканския съюз, Пол установи с изненада, че хладилникът е превзет освен от обичайните плодове и зеленчуци, и от многобройни странни хранителни продукти, между които водорасли, покълнала соя и голямо количество полуфабрикати от марката "Биозон", сред които тофу, булгур, киноа, лимец и японски макарони. Нищо от всичко това не му изглеждаше поне малко годно за ядене и той ѝ го каза с известна язвителност ("Има само гадости за ядене" – такива бяха точните му думи). Последваха кратки, но ожесточени преговори, в резултат на които на Пол бе отстъпен един рафт в хладилника, където да слага "просташкото си плюскане", както се изрази Прюданс – плюскане, което щеше да си купува от сега нататък сам със собствени средства (бяха запазили отделните си банкови сметки – подробност от значение).

Първите седмици Пол опита да пробие с няколко схватки; те бяха мощно отблъснати. Всяко парченце "Сен Нектер" или резенче пастет, които слагаше до тофуто или киноата на Прюданс, беше няколко часа по-късно върнато на първоначалното си място, ако не беше просто изхвърлено в боклука.

Десетина години по-късно външно всичко се бе успокоило. На ниво храна Пол се задоволяваше с малкия рафт, който се напълваше бързо, защото полека-лека се отказа от специализираните магазини като месарницата например и се задоволи с формулата, представляваща синтез от гледна точка на питателност и безотказно разпространение, а именно ястията полуфабрикати, които ставаха за микровълнова печка. "Все нещо трябва да се яде" – повтаряше си мъдро той над тажина от птиче месо "Монопри Гурме", присъединявайки се по този начин към едно от проявленията на мрачното епикурейство. Произходът на птичето месо беше от "различни страни на Европейския съюз"; можеше и да е по-зле, например бразилски пилета – не, благодаря. Започнаха да му се явяват малки създания, все по-често, през нощта; лутаха се бързо насам-натам, кожата им беше тъмна, крайниците – многобройни.

От самото начало на кризата спяха отделно. Трудно е да спиш сам, когато си загубил навика, студено ти е, страх те е; но той отдавна беше преминал през този мъчителен етап; бяха постигнали нещо като стандартизирано отчаяние.

Унищожение (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 560 стр, цена 17 €) е в книжарниците