My Mir

"В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката."... тези думи принадлежат на романа Саботаж, номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз 2019, от люксембургския писател и журналист Джеф Шинкер и всъщност разкодират до голяма степен този пъзел от 4 новели (написани на френски, люксембургски, английски и немски), изграждащ романа и хвърлящ светлина върху дебрите и капаните, дебнещи Човека в неговия трудов Свят... 4 новели, 4 езика и 16 персонажа на ръба на абсурда (като в откъса по-долу), които саботират живота си и живота на другите...

През покрития със завеси прозорец прониква синя светлина. Важно е работният екип по никакъв начин да не бъде разсейван отвън. Колегите трябва да останат с впечатлението, че всички са съсредоточени единствено и само върху моята реч, върху моите жестове. Затова е и оскъдната мебелировка в залата. Дъска, парче тебешир, избелели стени, по които няма нито едно от ония безцелно окачени и произволно избрани копия на творби, отпечатани милиони пъти в книгите по история на изкуството, няколко стола, чисти като в клиника и сиви като в столова, правоъгълен ораторски пулт, върху който небрежно, но и съвсем точно пресметнато бях оставил папката си.

В залата се вмъква група служители – мутиралата до граждани работническа класа, – изкачили се няколко стъпала по-нагоре в стълбицата на заплатите, но също така огорчени, унизени, обезсърчени, потиснати, поддаващи се на манипулация. Не полагам дори минимално усилие да запомня физиономиите им. Те са заменими, следобеда ще ми бъде сервирана следващата порция човешка маса, аз ще изстрелям същите думи, ще изиграя същите действия в същия ред, в точния момент ще предложа възторг, на друго място ще симулирам сериозност.

Раздавам цветни листове, окуражавам участниците с помощта на ножица да ги пригодят към собствената си индивидуалност – кръг, правоъгълник, за най-смелите ромб, трапец, шестоъгълник, повечето обаче избират кръга или правоъгълника, – след което да напишат името си върху предпочетената геометрична форма и да я прикрепят към ревера си.

Изборът на костюма също показва липсата на фантазия у служителите – международното знаме на бюрокрацията, най-безутешната страна на земята, е синьо-сиво-черно. Човек се пита защо капитализмът, който пее възхваляващи химни за индивидуализма, точно тук, в епицентъра си, иска да изглади неравностите. Свободният пазар – широко разпространена измамна опаковка. Като същински хамелеон той за всяка сфера се сдобива с идеологията, която му харесва, според предпочитанията си я нагъва в различните форми на уникалността или я превръща в ода на възможността за приспособяване. Когато бях дете, в една видеоигра, наречена "Текен", имаше персонаж, който във всяка част приемаше стила на воюване на противника си. Няма по-добра притча за късния капитализъм.

Всички изрязват с тъжно старание фигурите от листовете си. Според работния протокол това трябва да е една от първите задачи – разпускаща, лесна за изпълнение, тя позволява на служителите да се измъкнат от анонимната маса, сякаш има някаква разлика, сякаш не ми е безразлично дали ще нарека плешивия мъж пред мен Херберт или Джон. Факт е обаче, че по този начин участниците биват превръщани в инфантили. На тях косвено им се казва, че тук нямат думата. Докато металните крака на ножицата навлизат в твърдия картон на цветните листове, в главите напират болезнените спомени от първите учебни дни, боязливото измъкване от пашкула на семейството, жестокостта на другите малчугани, сбиванията, предупрежденията от учителите. Униженията: така си осигурявам внимание, авторитет. Поглед по редиците ми издава, че с изключение на вечния бунтар, който гледа надменно-непокорно към групата – в случая сърдит, критично наблюдаващ тип с очила с рогови рамки и къса къдрава коса, – всички останали са готови да ми се подчинят. Мога да започна.

Сърдечно ви поздравявам. Както знаете, днешната ви задача е да се обедините още по-здраво с колегите си. Сигурен съм, че вие сте вече екип от съмишленици, мога да си представя, че след първия ви работен ден са се появили нови приятелства. Те са обаче като островна група, като диворастящи растения. Не са централизирани. Днес ще работим за централизирането на това сближаване. Да започнем с едно познато ви упражнение. Трябва ми доброволец, за да го демонстрирам.

Равнодушният ми поглед се плъзва из помещението. Не бива да се закачи за нито една анатомична неравност, нужно е с академична обективност да претърси залата за някой доброволец, не трябва да издава, че вече знам, че никой няма да се обади, поради което отдавна съм избрал първата си жертва. След кратко, незабележимо колебание решавам да извикам не самозвания бунтар, а французойката от предпоследния ред. Защото да седнеш назад, означава липса на интерес, равносилно е на отхвърляне; скатаваш се на сигурно място, като при това вярваш, че си достатъчно далече от случващото се. Обикновено избирам жертвите си от тази зона на страхливост и скованост. Младата жена, блондинка, облечена с пола и блуза, застава пред мен.

Да започнем с вероятно познатия ви тест на доверието. Ако обичате, госпожо...? Мелани Помие.

Ако обичате, госпожо Помие, застанете с гръб към мен, затворете очи и след това се отпуснете, така че да паднете назад.

Задачата ми е да я хвана. Целта е госпожа Помие да се научи да преценява колегите си. Да разбере, че понякога може да се отпусне, да се откаже от контрола.

Моля ви, госпожо Помие, падайте бавно назад.

Черепът на Мелани Помие изтрещява на облицования с плочки под с кух, силен звук, който не се различава много от този на зряла диня. От един отвор шурва гъста кръв, бавно си проправя път през плътната, тъмноруса грива, преди да оцвети в червено квадратните вдлъбнати очертания на плочките. В залата настава ужасена, летаргична тишина.

Умолявам ви да останете по местата си. Който създава паника или пък напусне помещението, ще изгуби работата си. Заповед от господин Лазар, уверявам ви. Това, което исках да ви демонстрирам с първото упражнение, ми се струва много ясно: само глупак може да се отнесе със сляпо доверие към напълно непознат човек. В трудовия свят всеки един остава завинаги непознат. Не е само вълк, както пише Хобс. А преди всичко ловец, който дебне в сянката.

*

Седя тук и гледам в празното. Тиймбилдинг. Потискащо е. Но какво друго да правя? Хората или се разбират, или не се разбират. Нещата или стават, или се разпадат, парченце по парченце. Натрошават се, блъскат се едно в друго, накрая остава само облак прах, купчина кости. Точка. И след обед трудно ще мога да издържа Джонатан. Дори ще бъда принуден да правя упражнение с тоя идиот. Гади ми се от него. Напразно се надявах, че ще попадна в друга група. Като например тази, в която е Мелани.

Саботаж (превод Жанина Драгостинова и Росица Ташева, корица Капка Кънева и Андрея Димитрова, 344 стр, цена 24 лева) е в книжарниците от 20 декември с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия