Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: Норвегия
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Норвегия

"Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта." – тези мисли принадлежат на Магни, главната героиня в разказа Любовникът (откъсът по-долу) от сборника Любов, или нещо такова, донесъл номинация за Европейска награда за литература 2020 на норвежката Тересе Тунген... И тези мисли не само са центробежната сила, около която се завихрят чувствата и действията на Магни, открила случайно онлайн вестта за смъртта на своя студентски любовник Ескил, но и поставят Любовта (или нейното отсъствие) в епицентъра на всеки един от петте разказа в сборника Любов, или нещо такова – такава, каквато ще открие Астрид в костюм на мечка; такава, каквато като Ерик се чудиш дали да прегърнеш или да се скриеш от нея или пък да кажеш като Магни: "Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред."...

 

 

Из разказа "Любовникът"


Обажда се Ескил, каза той от другата страна и гласът му прозвуча спокойно и меко. Мислел си за нея, искал да провери дали се е прибрала безопасно вкъщи. Мислех, че се казваш Аскил, отвърна тя. Той се засмя и каза да, и той не бил запомнил нейното име. Добре, че го била записала на бележката, иначе едва ли щял да посмее да се обади. После каза, че е събудила любопитството му, чудел се дали не могат да се срещнат през седмицата. Разговорът беше кратък. Уговориха се да му отиде на гости в сряда. Живеел горе, до склона, почти извън града.

След това отиде директно в стаята си, седна с мокра коса на леглото и се взря в стената. Листчето с адреса му потрепваше леко в ръката ѝ. Трябваше да си купи отоплителна печка, вече започваше да става студено.

 

Искаше вечерята да е готова, когато Йорген се прибере. Такъв беше планът. Преди той да излезе с децата, двамата бяха направили месната яхния заедно. Запържиха месото, нарязаха лук и моркови, сложиха всичко в голямата тенджера и я оставиха да къкри на бавен огън на котлона. Оставаше само картофеното пюре.

Челото ѝ беше оставило мазно петно по средата на прозореца, макар че дори не помнеше да се е докосвала до стъклото. Опашката пред стопанството вече почти се беше стопила и сега на входа, където мъж, облечен като Дядо Коледа, продаваше билети, бяха останали едва няколко души. Докато те стояха там, под прозореца ѝ отново мина шейната. Силният гюдбрансдалски кон1 изглеждаше като изваден от миналото и затова беше странно, че отгоре се возят деца с толкова шарени гащеризони. Тя автоматично потърси с поглед Леа и Йенс. Все още бяха някъде в стопанството. Бяха излезли преди почти два часа и сигурно скоро щяха да се приберат.

horsy

Наскоро намери дневниците си от онова време. Беше си мислела, че са изчезнали, че са се загубили някъде, докато родителите ѝ са се изнасяли от къщата в центъра. Майка ѝ беше разсеяна и Магни беше подозирала, че заедно с всички неща, които се бяха озовали на боклука, е изхвърлила и кашона с дневниците ѝ. Беше си представяла как тетрадките ѝ стоят захвърлени там, набъбват от влагата и стават нечетими. Но един ден се качи на тавана, за да сортира детските дрехи, и там, в дъното на най-горната лавица, се оказа и кашонът с надпис Студентски години, Трондхайм. Толкова неща забравяме, толкова неща просто се заличават от паметта ни. Сигурно самата тя го беше сложила тук, когато са се местили от Кампен в Сагене. Нищожни малки реликви от едно друго време, боксерки, износена тениска, три-четири касетки, които беше получила за подарък от приятели и момчета. И много изписани тетрадки.

Не изпита очакваното облекчение, въпреки че отдавна ги търсеше.

Мисля, че вече съм по-добре, пишеше на едно място. Сетих се за Ескил само 41 пъти. Няколко дни по-късно следваше: Не мога да спра да мисля за него. Два месеца по-късно: Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред.

Името му беше навсякъде в тетрадката с червено-черна корица, Ескил, Ескил, Ескил. Между страниците бяха пъхнати листчета и бележки, изрезки от вестници и стари писма. В различни периоди почеркът ѝ изглеждаше различно. На места буквите бяха смели и наклонени напред, на други месести и заоблени и сред всичко това намери пасажи, които сама не можеше да повярва, че е писала. Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта. За Маргьорит Дюрас. За Маргьорит, която живее в малка къща на село и на свечеряване запалва многото лампи и зачаква любовника си, хомосексуалния Ян Андреа Щайнер2. За младата Дюрас със златните обувки и мъжката шапка. И черната кола, която чака пред лицея ѝ, за да отведе слабото бяло момиче при китайския ѝ любовник. Дървените щори на прозореца, които хвърлят сянка, кучетата, които вият на пристанището, миризмата на подправки, градът, който прониква в стаята, където се намират и където са скрити от света. Начинът, по който той нахлува в тялото ѝ, не би могло да е иначе, желанието е изписано на лицето ѝ, една напълно осезаема похот. Момичето е още дете, четири-пет години по-малко от Магни. Когато след време си мислеше за романа, в главата ѝ се беше запечатало едно изречение от самото му начало: "Всички твърдят, че като млада сте била красива, но аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като млада, и че лицето ви на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице". 3

amant3

Като млада Магни не го беше разбирала напълно, но въпреки това тези думи ѝ бяха послужили като предупреждение, като предсказание какво ще се случи и с нейното тяло и лице. Тогава все още беше млада, по лицето ѝ нямаше белези, а погледът ѝ беше открит, без филтър, не наивен, но не и осъдителен. На лицето ѝ, такова, каквото беше сега, се бяха образували тъмни петна под очите, слоеве и бръчки дълбоки линии около устата, една уста, която придобиваше недоволен вид веднага щом спреше да се усмихва. Синдромът на Бехтерев4 оставяше следи и по външната страна на тялото ѝ. Нейният случай не беше най-тежък, мнозина бяха в по-тежко състояние, но дори и така болестта я променяше по начин, по който не би се променяла без нея: сковаността, която беше започнала от кръста и постепенно се беше разпространила нагоре, тромавите ѝ движения, воала на умората над очите ѝ. През добрите си периоди не смееше да се зарадва и винаги се питаше: колко дълго ще е добре този път, колко зле ще стане след това?

Остаряваше по-бързо от Йорген, и двамата го знаеха, макар да се преструваха, че не е така.

 

В сряда вечерта, четири дни, след като се бяха запознали, излезе от къщи и тръгна към квартала му. Четеше "Към фара", докато почти празният автобус се плъзгаше покрай пожълтелите от есента брези, покрай парка, където възрастен мъж гледаше как едно дете си играе в дъжда, и покрай най-различни сгради, чак докато шофьорът не смени предавката и не продължи по малките улички, които се извиваха нагоре по хълма. В града беше също толкова дъждовно, колкото беше чувала преди да се премести тук, пълна противоположност на климата в долината, от която идваше. Косата и раменете ѝ вече бяха мокри. Магни никога не беше притежавала чадър, а дъждобран не бе носила от дете.

От време на време поглеждаше към листчето, на което пишеше къде трябва да слезе. Автобусът вече бе напълно празен. Бяха останали само тя и шофьорът. Накрая слезе, но когато застана на тротоара, нямаше идея накъде да тръгне, надясно ли беше, наляво ли? Улиците се простираха, широки и дълги, във всички посоки и никоя от тях не носеше името, което си беше записала. Водата се стичаше надолу по врата ѝ, вече ѝ се приискваше да се откаже, да застане на спирката от отсрещната страна и да изчака автобуса обратно към града, но не можеше да го направи.

Малко по-надолу видя синьо-оранжевата табела на една бензиностанция "Статойл" от дясната страна на пътя. Пресече на пешеходната пътека, влезе вътре и попита дали може да използва тоалетната. Усмихнато момче със светла коса, няколко години по-голямо от нея, посочи към ъгъла, където стръмно спираловидно стълбище водеше към подземния етаж. Магни тръгна с нестабилни крака надолу по стълбите и влезе в малко помещение с тоалетна и мивки. Докато се бършеше, усети как хартията подгизва и омеква в ръката ѝ. Божичко, защо все на нея? Представи си, че когато пристигне, от бедрата ѝ ще се стича вода. Забърса се още веднъж, вдигна си панталона и се изми със студена вода.

Обратно горе помоли за карта и за помощ да намери улицата, където трябваше да отиде. Рядко ми искат карта, каза момчето. Изглеждаше мил, лицето му беше открито и ясно. Искаше ѝ се да я погледне в очите и да ѝ каже нещо като "Здрасти, не го прави, не ходи при онзи тип. Прибери се вкъщи, той не е достатъчно добър за теб". Но той не каза нищо такова. Вместо това посочи една точка на картата и доволно отбеляза, че това е мястото.

Сърцето ѝ заби учестено, когато видя къде живее. Не беше далеч, малко по-надолу по улицата и после надясно. Кристално ясно е, помисли си тя. Сигурно всички знаят къде отивам. Накрая си купи един гланц за устни просто защото чувстваше, че трябва да си купи нещо, и излезе.

Навън вече беше спряло да вали.

Когато се изкачи до етажа му, той стоеше на вратата и я чакаше. Изглеждаше точно така, както го помнеше, красив, с къса коса и тесни усмихнати очи. Идваше от северната част на страната, толкова на север, че чак граничеше с Русия. Така ли изглеждаха хората оттам, с толкова жълта кожа и с толкова тъмен поглед?

Значи, тук живееш, каза тя.

Събу си обувките и грижливо ги остави върху една изтривалка с нагреватели.

Тук живея, отвърна той, тръгна пред нея, разтвори ръце и с някаква тържественост, граничеща с ироничност, я покани вътре. Пердета, кувертюра на леглото, снимки по стените, голяма черна маса с много столове. Няколко китари на едната стена, масивна уредба до другата. На колко ли години можеше да е? Никой неин познат не живееше така.

Той изчезна за малко, върна се с една кърпа и ѝ я подаде.

Искаш ли да ти дам и дрехи?, попита.

Тя отказа и докато бършеше мократа си коса, обиколи стаята и разгледа снимките по стените. На много от тях го видя да позира до табелите на различни планински върхове. На една беше заобиколен от други хора с щастливи лица и загар на кожата на фона на някакво море.

Настроението на романа, който четеше, все още не я беше напуснало. През последната седмица всеки ден почиташе по малко. Разказваше се за едно семейство, което се разпада. Майката умира. Не пишеше от какво, а само че се случва бързо. Единият син също умира, във войната, Първата световна, същинска кланица за млади мъже, които целуват майките си за сбогом и отиват да умрат. Лятната къща стои и прогнива, годините си минават. Но после отново се връщат там, младата художничка Лили Брискоу, порасналите деца, старият баща, който не прави друго, освен да се самосъжалява. Всичко в книгата се случваше на фона на тъгата, но за нея и за мъртвите не се говореше много. Сега, докато седеше у тях, Магни имаше чувството, че се отдалечава от живота си, че се отдалечава от човека, който е била, или поне от този, когото другите бяха свикнали да виждат.

 

 

 

cover-lyubilineshtotakЛюбов, или нещо такова (превод Стефка Кожухарова, корица Капка Кънева, 416 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

1 Норвежка чистокръвна порода коне, която за пръв път е била развъдена в долината Гюдбрансдален през 19 век. – Б. пр.

2 Историята е разказана в едноименната творба на писателката от 1992 г. – Б. р.

3 Дюрас М., "Любовникът", Колибри, София, 2016, превод Силвия ВагенщайнБ. пр.

4 Форма на артрит, която засяга гръбначния стълб и предизвиква възпаление на прешлените. Болните страдат от тежка хронична болка, скованост и силно чувство на дискомфорт. – Б. пр.

Сляпата богиня | Ане Холт

Петък, 24 Януари 2025г. 20:20ч.

Да пишеш за това, което познаваш, за това, което си изживял е древен литературен съвет, но особено пълноценен е за Ане Холт, писател, адвокат и бивш министър на правосъдието (за кратък 5-месечен период между 1996-а и 1997-а) на Норвегия – дебютният ѝ роман Сляпата богиня (в откъса по-долу) ни гмурва в нагнетената крими атмосфера на полицейския участък в Осло (добре познат на Ане от работата там в продължение на 2 години), където нишките на мистериозно двойно убийство са проследени от адвоката Карен Борг и инспектора Хане Вилхелмсен (и двете като двулико алтер его на самата Холт) и водят към тайнствена организация, която дърпа конците на Властта в държавата... Звучи познато, нали, може би защото в известна степен съвременното общество функционира точно така, че древноримската богиня Юстиция, този символ на справедливостта, на правосъдието и Истината, неслучайно е изобразявана (от XVI-ти век насам) с превързани очи, с везни и меч в ръце...

 

 

Той беше мъртъв. Със сигурност, без капка съмнение. Тя веднага го разбра. По-късно не можеше да обясни своята убеденост. Може би беше заради начина, по който лежеше с лице, дълбоко заровено в шумата, и кучешко лайно до ухото му. Нито един уважаващ себе си пияница не би легнал до кучешко лайно.

Жената бавно го обърна. Цялото му лице липсваше. Трудно можеше да се намерят отличителните черти, които някога са били част от човек с някаква идентичност. Гърди на мъж с три дупки в тях.

Тя се извъртя рязко и ù се повдигна, не изкара нищо освен киселинен сок в устата си, но усети силни спазми в стомаха. Твърде късно осъзна, че го е преместила точно толкова, че главата му да се озове право в лайното, което полепна по тъмнорусата му подгизнала коса. Тази гледка най-сетне я накара да повърне. Изглеждаше почти като подигравателен жест на жив човек към мъртвец, когато тя го обля със стомашното си съдържание с оттенък на доматен сос. Граховите зърна от вечерята ù все още не бяха смлени и сега се пръснаха като отровни зелени топчета по гърба на мъжа.

Карен Борг тръгна да бяга. Извика кучето и го върза на повода, който винаги носеше със себе си, най-вече за красота. И кучето хукна ентусиазирано до нея, докато не усети, че стопанката му хлипа и хълца. Тогава и то реши да се включи със скимтене в хора от ридания.

Те тичаха и тичаха, и тичаха.

holt

 

Понеделник, 28 септември, и преди това

 

Полицейският участък в Осло, улица "Грьонланслайре" 44. Адрес без историческо минало – нищо общо с улица "Мьолергата" 19, старата полицейска щабквартира, и доста различен от "Виктория Терас" с големите правителствени сгради. "Грьонланслайре" 44 звучеше изтъркано, сиво и уж модерно с известна нотка на несправяне с публичните услуги и вътрешни неразбории. Беше голяма, леко извита постройка, сякаш не могла да удържи на бурните ветрове, обградена от църква от едната страна и затвор от другата, зад нея беше зоната на съборените сгради в Енерхауген, а пред нея се ширеше пуста тревна площ като защита от най-замърсената и натоварена от трафик част на града.

Входът изглеждаше неприветлив, твърде малък за двестаметровата фасада, скосен, почти скрит, сякаш някой бе искал влизането да е трудно, а бягането оттам – невъзможно.

Адвокат Карен Борг пристигна пеша в девет и половина в понеделник сутрин, изкачвайки се по павираната пътека към входа, която беше достатъчно дълга, за да я изпоти. Помисли си, че наклонът е умишлено направен така, че всеки, който влиза в полицейския участък на Осло, да пристигне с мокри от пот дрехи.

Натисна тежката метална врата и влезе във фоайето. Ако имаше повече време, щеше да види незабележимата граница на пода. Копнеещи за пътувания норвежци чакаха червените си паспорти в светлата част на огромната зала. От другата страна на границата, в северната част, под галерията, се трупаха уплашени тъмнокожи хора с влажни от пот ръце след часове чакане пред палачите от миграционната полиция.

Карен Борг обаче закъсняваше. Хвърли един поглед на галерията – край стените, сини врати и балатум на пода от едната страна и жълти от другата, южната част. В западната част доминираха червеното и зеленото. Огромното хале се простираше на седем етажа височина. По-късно щеше да си каже, че тук е прахосано прекалено много място, докато офисите бяха направо миниатюрни. Информира се за местонахождението на различните кабинети и разбра, че най-важните са на седмия етаж – офисът на полицейския началник и столовата. А отгоре, невидими от фоайето, високо като селенията на самия Господ, се намираха специалните служби.

Като в детската градина – помисли си Карен Борг, когато забеляза цветовите кодове. За да са сигурни, че всеки ще намери правилното място.

Тя трябваше да отиде на третия етаж, в синята зона. Трите асансьора с метални врати и синхронно светещи табла я принудиха да се изкачи по стълбите – след като в продължение на четири минути гледа как светлинките над вратите сноват нагоре-надолу, без да докоснат първия етаж, тя се отказа и тръгна нагоре пеша.

Четирицифреният номер беше написан на един лист. Лесно беше да намери стаята. Синята врата беше облепена с остатъци от стари стикери, които някой се бе опитал да премахне. Мики Маус и Доналд Дък успешно се бяха противопоставили на унищожението и сега ù се хилеха без крака и с половин лица. Щеше да е по-хубаво, ако просто ги бяха оставили. Карен Борг почука. Получи отговор и влезе.

Хокун Санд не изглеждаше в добро настроение. Миришеше на одеколон, а на един стол, единствения в стаята освен този, на който седеше самият Санд, беше просната мокра кърпа. Карен Борг забеляза, че и косата му е мокра.

Той махна кърпата, хвърли я на една закачалка и я покани да седне. Столът беше влажен, но тя въпреки това се настани на него.

Хокун Санд и Карен Борг бяха стари приятели, които обаче никога не се срещаха. Разменяха си фрази от рода на как си, отдавна не сме се виждали, трябва да вечеряме някой път заедно. Повтаряха тези баналности при всяка случайна среща, било то на улицата или при общи приятели, които по-успешно поддържаха контактите си от тях двамата.

– Колко хубаво, че дойде. Много се радвам – каза внезапно той.

Не изглеждаше така. Усмивката, с която я приветства, беше доста оскъдна след двайсет и четири часа работа.

– Този тип отказва да каже каквото и да било. Само повтаря, че иска ти да си му адвокат.

Карен Борг запали цигара. Пренебрегваше всички предупреждения и пушеше "Принс Ориджиналс". От вида "Сега и аз пуша Принс" с максимална доза никотин и стряскащ червен етикет от Здравното министерство. Никой не си вземаше цигара от Карен Борг.

– Би трябвало да е достатъчно лесно да го накараме да осъзнае, че това е невъзможно. Първо, защото съм свидетел в случая, след като аз бях тази, която откри тялото, и второ, не съм профилирана в наказателното право. Не съм се занимавала с него от студентските си години. Това беше преди седем години.

– Осем – поправи я той. – Преди осем години завършихме и двамата. Ти беше трета по успех от випуск със сто и четиринайсет студенти. Аз бях на пето място отзад напред. Без никакво съмнение ще се справиш с наказателното право, ако поискаш.

Беше раздразнен и това бе заразително. Изведнъж тя си припомни напрежението, което се зараждаше между тях още когато бяха студенти. Страхотните ù оценки бяха в ярък контраст с неговото колебливо представяне в следването до държавния изпит, който той нямаше да вземе без нейна помощ. През цялото следване тя го беше натискала, дърпала и дори заплашвала, сякаш постигаше собствените си успехи по-лесно с подобен товар на гърба. По някаква причина, която така и не осъзнаха, може би защото никога не бяха говорили за нея, и двамата имаха усещането, че тя му е признателна, а не той на нея. Това винаги я бе ядосвало, чувството, че му е длъжна за нещо. Защо бяха толкова неразделни в студентските години, никой не разбираше. Никога не бе имало нищо повече между тях освен някое леко натискане под влиянието на алкохола. Приятелството им беше странно, бяха неразделни, караха се, но винаги се подкрепяха безрезервно, което ги предпази от многото подводни камъни на следването.

– Относно твоя статут на свидетел, ако трябва да съм честен, в момента ми е все едно. Най-важното е този тип да започне да говори. Очевидно няма да се случи, ако ти не поемеш защитата му. Ще мислим по тая работа със свидетелите, когато се наложи. Дотогава има много време.

"Тая работа със свидетелите." Юридическият му изказ открай време не беше особено точен и Карен Борг така и не можа докрай да го преглътне. Хокун Санд беше юрисконсулт по наказателни дела към полицията и неговата работа беше да следва стриктно закона.

– Не можеш ли все пак да говориш с него?

– Само при едно условие. Да ми дадеш правдоподобно обяснение откъде той знае коя съм.

– Ами всъщност е по моя вина.

Хокун Санд се усмихна със същото облекчение, което изпитваше навремето всеки път когато тя му обясняваше нещо, след като го беше чел десет пъти, без да разбере. Взе две чаши кафе от приемната.

След това ù разказа историята на един нидерландски гражданин, чиято единствена работа – според настоящите теории на полицията – е била свързана с трафика на наркотици в Европа. Та този нидерландец, който в момента мълчеше като риба и чакаше Карен Борг в най-ужасната дупка в Норвегия, залата за разпити на полицията в Осло, знаеше точно коя е тя, трийсет и пет годишна адвокатка по търговско право, напълно непозната за широката общественост.

 

 

 

cover-blind-boginyaСляпата богиня (превод Радослав Папазов, корица Дора Иванова и Капка Кънева, 464 стр, цена 26 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

онлайн