My Mir

Винаги сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист, а писателят и автор на документално кино Елица Георгиева явно също споделя тази идея – може би я познавате чрез документалните филми Всяка стена е врата и Нашето тихо местенце (гостували на фестивала CineLibri), а може би сте споделили съзряването на невръстната ѝ героиня от дебютния ѝ роман Космонавтите само минават. Именно Животът като сценарист е на фокус и във втория ѝ роман (отново написан на френски) Одисея на момичетата от Източна Европа (в откъса по-долу), който пресича пътищата на нейното алтерего, изучаващо кино в Лион (Елица живее от две десетилетия във Франция) с изборите на Дора, събирателният образ на други български момичета зад граница, чиято съдба често грубо се обобщава с три думи... Но стига толкова думи (повече лично от Елица Георгиева при гостуването ѝ), а сега се запознайте с Дора, с "вълшебната лампа" на баба ѝ Арифе и с Живота като сценарист...

Седем причини да не излизаме с момичета от Източна Европа

1. Момичетата от Източна Европа не остаряват красиво и не са в добро здраве. Фигурата на руските (румънските, българските и пр.) жени е природен парадокс. Колкото на млади години успяват бързо да ви завъртят главата, толкова скорострелно погрозняват с напредване на годините. И винаги са болнави. Малко да ги духне вятърът, вече са на легло и се наливат с билкови чайове, подсладени с мед.

www.hommesdinfluence.com

Три думи

Стана ясно, че Димитър скоро нямаше да се появи. Една вечер беше телефонирал в къщата с фалшивия мрамор до гората. Имал работа в България, не можел веднага да тръгне. Дора му беше креснала, че не е проститутка и не може да..., но точно тогава връзката се беше разпаднала, както ставаше винаги при повдигане на този въпрос.

Дните идваха и си отиваха и Дора се връщаше отново и отново при своя дъб. Щом стигнеше до него, го обгръщаше с поглед. На места дънерът беше почти оголен от тежестта на нейното тяло и това на клиентите ѝ. По гърба ѝ се бяха появили много зеленикави следи, които ѝ беше все по-трудно да заличи. Ден след ден гората оставяше своя отпечатък върху плътта ѝ, вечер Дора отнасяше вкъщи миризмата ѝ, а влагата ѝ я преследваше и насън.

Дора си беше изработила нов ритуал по време на работа. Затваряше очи, за да не среща погледа на мъжете по време на акта. Колкото по-силно ги стискаше, толкова по-кратък трябваше да е той. И наистина мъжът се отдръпваше, преди Дора да е вдишала и издишала десет пъти, един пълен презерватив тупваше върху окапалите листа. Есента беше красива, короните на дърветата наоколо все още бяха обагрени в жълто и червено, този септември обещаваше плодоносна година, различна и окъпана в нова светлина, все едно беше преминала през филтъра на вълшебната лампа на Арифе. Когато ритуалът "секс експрес" не действаше, ужасът от младежките кошмари я заливаше и сковаваше цялото ѝ тяло в една отминала, но незабравена болка.

Дора смяташе, че е стигнала до етап в живота, в който да нямаш вече тяло или по-скоро да имаш прекалено много от него си има своите предимства. Преди няколко години без чужда помощ беше успяла дори да държи магазин за осветителни тела. Тя, малката туркиня без висше образование и майка на две копелета. Тия не си говорят на български вкъщи, шушукаха клюкарите в селото. Но всеки имаше нужда от лампа и Дора най-сетне придоби материална независимост. Докато не дойдоха кризата и обезценяването на парите, което я принуди да затвори магазина с всички непродадени лампи. Тогава се появи Димитър. Нисък, набит, разведен. Дора си спомни, че има тяло, когато той ѝ каза, че е хубава. Отношенията им бяха приятелски или по-скоро рационални – и двамата имаха деца в пубертета. В началото той я покани с децата на ресторант, после ги заведе в Морската градина във Варна. Парите идваха от Белгия, но в това нямаше нищо лошо. Най-много да трябва да се сменят на черно. Димитър рядко поглеждаше тялото на Дора. Освен веднъж, когато дойде да я кани да замине с него за Брюксел, а защо не и за Франция. Беше се доближил плътно, притисна я до кухненската врата, целуна я бегло, после разкопча панталона си и постави ръката ѝ върху набъбващия си член.

Последвалите събития припомниха на Дора, че има тяло. То ѝ се струваше отпуснато и огромно, нямаше нищо общо с двайсетгодишната ѝ плът, жадувана, желана, понякога насилвана. Дори доста често. Бащите на двете ѝ деца се появяваха отново в мислите ѝ като двама садистични ангела, раздаващи морални плесници. Понякога дори и физически. Дали ѝ минаваше през ум какво ще преживее във Франция? Едва ли. Една мрачна мисъл, затрупана под други, по-утешителни, които я бяха заглушили. Въпреки че нейното село беше начело на статистиката, беше сочено с пръст като източник на тази национална язва, като развъдник на момичета, лесни за подчиняване, пращани да проституират в чужбина, това срамно петно върху репутацията на България, и без това не особено блестяща след историята с отровните чадъри. Само че от доста време никой не забелязваше тялото на Дора, тази торба плът, за която в момента един французин плащаше, за да си направи кефа в зеленикавия мъх. Това тяло не е чак толкова грозно, си мислеше Дора. Закръглено, да, но на мъжа насреща му харесваше. А неговото тяло? Дора отваря очи. Кльощав и сбръчкан, по-нисък от нея, с отпуснати устни, несръчни ръце, нищо особено, тяло, движено от сексуално желание, възбудено, удовлетворено.

Четиресет и пет евро, беше казала в заключение Дора. Три думи.

Винаги Мария обявяваше цената и прибираше парите, преди да прати клиента при Дора. Но този път Дора си припомни изначалната и непреодолима нужда: тя да има последната дума.

Одисея на момичетата от Източна Европа (превод Румяна Мл. Станчева, корица Стефан Касъров, 168 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Елица Георгиева е на 21 ноември | 18:30, Френски институт - зала "Славейков"