My Mir

Всички познаваме приказката Синята брада на Шарл Перо, но на света винаги има място за още една нейна нова версия – особено когато се случва в съвременен Париж (и не е толкова ужасяваща, колкото атентатите наскоро) и особено когато е разказана с комичен финес от неуморната Амели Нотомб. Този път, в плен на хорър романтиката, са испанския мистъри аристократ дон Елемирио (с нездрав интерес към жените, Светата инквизиция, дневници на греховете, цветовете и фотографията) и университетската преподавателка с опасен чар Сатюрнин Пюисан, която търси удобно жилище под наем, а намира...

Изключителният комфорт на леглото изуми Сатюрнин. "За такъв разкош бих приела кое да е евтино обяснение в любов", успя да си помисли тя, преди да заспи. В тишина, каквато не би повярвала, че може да съществува в сърцето на Париж. Канапето от Марн-ла-Вале принадлежеше на един друг свят.

Като всеки човек, спал на канапе в продължение на месеци, тя веднага разбра, че повече никога няма да може да се лиши от лукса на удобното легло. Посред нощ трябваше да отиде до тоалетната, краката ѝ стъпиха на хладното дърво на паркета, после преминаха към затопления мрамор на банята. Този последен детайл я изуми.

Сутринта, щом се събуди, отиде да се погледне в огледалото – някаква непозната до момента мекота озаряваше лицето ѝ. За първи път откакто бе напуснала Белгия не изглеждаше като "грохнал жител на бедно предградие", както сама се наричаше. Дръпна въженцето, предназначено за повикване на прислужника. След пет минути на вратата ѝ се почука. Беше Мелен.

– Предпочита ли госпожицата да закуси в стаята си?

– Възможно ли е?

– Как искате закуската – в леглото или на масата?

– Обожавам закуска в леглото, но остават трохи.

– Чаршафите се сменят всеки ден. Кафе, чай, кроасани, яйца, плодов сок, мляко, мюсли?

– Черно кафе, ако обичате, и кроасани.

Тръгна към "Екол дю Лувр" в отлична форма. Проведе лекциите си с лекота и с убеждението, че студентите, повечето на нейната възраст, най-после се отнасят към нея с респект.

Работеше в стаята си, когато Мелен ѝ каза, че господинът я моли да сподели вечерята му.

– Какво би станало, ако откажа? – попита тя.

– Ваше право е. Искате ли да ви донеса поднос в стаята?

Щом се почувства свободна да решава, Сатюрнин се успокои.

– Идвам – каза тя.

Намери дон Елемирио до печката. Върху домашните си дрехи бе сложил дълга престилка.

– Добър вечер, госпожице. Приготвих руладини.

Тя се засмя.

– Какво, не обичате ли?

– Напротив. Но е толкова френско. Не очаквах един испанец да избере този класически френски специалитет.

– В Белгия не ядете ли руладини?

– Яла съм само веднъж у една стара моя леля в Турне. Тя ги наричаше обезглавени пиленца. Заради това название отказах да ги докосна. Бях десетгодишна, принудиха ме. Трябваше да призная, че са прилични на вкус.

– Пиленца без глави – това някакъв белгизъм ли е?

– Предполагам.

– Що за варварска страна е вашата!

– Не може всички да произхождаме от страната на Светата инквизиция.

– Така е – каза той, без да обърне внимание на иронията. – Надявам се, че моите руладини ще са нещо повече от прилични на вкус.

Той ги сервира, махна престилката си и седна на масата.

– Много е вкусно – заяви тя.

– Обичам ви.

– Оставете ме да вечерям спокойно, моля ви.

– Цял ден чаках да ви видя отново.

– И за да запълните времето, сте прочели няколко присъди над вещици.

– Не. Тъй като съм влюбен, се почувствах в пълно съгласие със себе си и препрочетох няколко страници от дневника, който пишех като дете.

Той замълча с надеждата, че тя ще го разпитва, но нищо такова не се случи. Затова продължи:

– Знаех, че не мога да се изповядам, преди да навърша осем години. От страх да не пропусна някой грях, от четиригодишен придобих навика да си отбелязвам различни факти, постъпки и мисли. Ръководех се от принципа, че не бих могъл да разгранича доброто от злото, затова описвах всичко. На осем години, когато най-после можех да започна да се изповядвам, показах на свещеника моите многобройни тетрадки. За мое разочарование той отказа да ги прочете. "А ако пропусна да ви кажа за някой мой грях от миналото, ще отида ли в ада?", попитах го. Той ме увери, че не. "Преди осемгодишна възраст няма смъртни грехове", така ми каза. Вие как мислите?

– Не вярвам в ада.

– Колко лекомислено от ваша страна! Но въпросът ми беше друг. Вярвате ли, че преди да станем на осем години, не можем да извършим смъртни грехове? В моя дневник е пълно с такива след петата ми година – възрастта, на която открих мастурбацията.

– Може би не сте длъжен да ми разкривате всичките си тайни. Аз не съм изповедник.

– Освен това крадях. Харесвах един палавник от моето училище, който проявяваше симпатия към мен, когато му подарявах ценни неща. Затова измъквах сребърни вещи от къщи и му ги носех в междучасието. Един ден отидох да си играем в неговия дом и родителите му ме поканиха на вечеря. Приборите на масата бяха от неръждаема стомана. Попитах го какво е направил с моите подаръци. Той ми отговори, че ги е продал. Изпитах безкрайна тъга. Повече не откраднах нищо и престанах да го харесвам.

– Това ли препрочетохте днес?

– Не. Препрочетох пасажа, в който съм описал как открих златото. Дарохранителницата в параклиса беше и още е от злато. Бях на седем години и отидох да се помоля. Залязващото слънце блестеше в култовите предмети, които грееха по един нереален начин. В миг разбрах, че този блясък е знак за присъствието на Господ. Изпаднах в транс, от който излязох едва когато нощта погълна светлината. Моята вяра, и без това много силна, тогава достигна вселенски размери.

– Няма ли да се храните?

– Да, да. Вчера, когато възхвалявахте красотата на жълтото в златната чаша, изпаднах в транс, както когато бях на седем години, и разбрах, че ви обичам.

– Чудесно. Ще ми разкажете продължението, като изядете всичко от чинията.

– Говорите ми като на дете! – възкликна той.

– Дразня се, когато хората оставят вкусни неща да изстинат, само за да побъбрят.

– Тогава говорете вие, нали сте свършили.

– Съжалявам, нямам какво да кажа.

– Да не би да сте потайна личност?

– Отнасям се с подозрение към тези, които обявяват сами себе си за потайни. Повечето от тях пет минути по-късно си разказват живота с пълни подробности.

– Човек може да говори за себе си и пак да остане потаен.

– А може и да си мълчи.

– Надявате се да останете непозната за мен?

– Ще остана непозната за вас.

– Още по-добре. Аз сам ще ви измисля.

– Бях сигурна.

– Казвате се Сатюрнин Пюисан, на двайсет и пет години, белгийка. Родена сте в Иксел на 1 януари 1987.

– Прочели сте договора. Не можете да ме впечатлите.

– Учите в "Екол дю Лувр".

– Не уча, а преподавам.

– Какво може да преподава в "Екол дю Лувр" белгийка на вашата възраст?

– Нали щяхте да ме измисляте.

– Експерт сте по Кнопф. Преподавате на французите изкуството на Кнопф.

– Добра идея. Обичам този художник.

– Сякаш той е рисувал лицето ви.

– Преувеличавате.

– Не, вие сте хубава като творение на Кнопф. Представям си ви с тяло на гепард. Би ме очаровало да ме погълнете.

– Не ям какво да е.

– Искате ли да се омъжите за мен?

– Мислех, че не смятате да се жените.

– За вас ще направя изключение. Обичам ви така, както никога не съм обичал.

– Сигурно сте го казвали на всички мои предшественички.

– Казвал съм го всеки път когато е отговаряло на истината. Но вие сте първата, на която предлагам брак.

– Знаехте, че ще откажа. Не рискувате нищо.

– Заради лошата ми репутация ли отказвате?

– Имате предвид изчезналите жени? Не, отказвам, защото нямам никакво желание да се омъжвам. Какво се е случило с тези жени?

– Това е дълга история... – прошепна дон Елемирио със загадъчен вид.

– Спрете. Не биваше да ви задавам този въпрос. Все едно ми е какво се е случило.

– Защо казвате това?

– Видях какво удоволствие изпитахте само при мисълта да ми разкажате приключенията си. Това ми беше достатъчно.

– Все пак ще ви кажа...

– Не, не искам нищо да знам. Ако започнете, ще си отида в стаята.

– Какво ви прихваща?

– Не сте избрали подходяща квартирантка. Всички останали кандидатки бяха дошли само от любопитсво, искаха да разберат нещо за изчезналите жени. А на мен просто ми беше нужно жилище.

– Значи, правилно съм ви избрал.

   Синята брада (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 12 лв) е в книжарниците

Никой не обича графоманите и въпреки че самата Амели Нотомб се признава за такъв, в начина, по който пише има нещо, което я отличава и я превръща в любим графоман – нещо крайно искрено, крайно самоиронично, крайно натурално, също като в разговорите между добри, верни приятели, които колкото и да са "уморени" един от друг, винаги намират какво да си кажат. Нейният последен роман Петрония се фокусира именно върху приятелството... и върху алкохола... но най-вече върху опияняващата сила на приятелството – Амели намира неочакван другар по чашка и по приключения в лицето на младата, щура писателка Петрония (своеобразно алтерего на Нотомб), с която се срещат в книжарница, за да попаднат в алкохоловъртежа от шампанско, приятелски лудории и абсурдни случки (като срещата на Амели с Вивиан Уестууд в откъса по-долу), за да се убедим накрая, че "Приятелството е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"...

От едно престижно френско списание се свързаха с мен и ми поръчаха да интервюирам Вивиан Уестууд в Лондон.

От известно време не приемах поръчки. Сега обаче се поддадох на изкушението по две причини: първо, най-после щях да стъпя на английска земя – колкото и да е странно, до 2001 година това още не ми се беше случвало; втората причина бе възможността да се срещна с гениалната Вивиан Уестууд, стилната икона на пънка. Фината жена от списанието, което ми възложи задачата, каза:

– Госпожа Уестууд прояви истински ентусиазъм, когато ù споменах вашето име. Тя определи външността ви като прелестно континентална. Мисля, че с удоволствие би ви подарила дреха от последната си колекция.

Капитулирах. Журналистката мило изрази радостта си. Щяха да ми запазят стая в луксозен лондонски хотел, кола щеше да ме вземе от къщи и т.н. Докато тя ми говореше, аз вече виждах всичко като на филм. Горещо желаех нещата да се получат като в разказа ù.

Всичко си идваше на мястото. Родът Нотомб има далечни английски корени. Предците ни напуснали Нортъмбърланд през 11-и век и преминали през Ламанша в знак на протест срещу Вилхелм Завоевателя. Бях отлагала толкова дълго момента да отида на острова на моите древни роднини, защото се нуждаех от знамение. И то дойде с протегнатата към мен ръка на кралицата на кринолина ню уейв, проявила "истински ентусиазъм" по мой адрес (невярващо си повтарях фразата на журналистката).

И така, през декември 2001-а за първи път взех влака за Лондон. Когато навлязохме в прочутия тунел, сърцето ми започна силно да бие. Над мен беше морето, което предците ми бяха решили да пресекат в обратната посока преди хилядолетие. В случай че в тунела проникне вода, влакът би се трансформирал в подводница и би се спуснал в дълбините сред рибите, плуващи покрай прочутите скали.

Тази фантасмагория ми се видя толкова красива, че чак ми се прищя да стане истина. Но ето че изведнъж влакът се озова сред посърнало зимно поле.

Нададох вик. Гледах стъписана тази непозната земя. И преди навлизането в Ламанша полетата бяха тъжни, но над тези тук витаеше друга тъга. Английска. Улиците, табелите, рядко срещаните къщи – всичко бе друго.

Не след дълго забелязах вляво огромни индустриални руини от червени тухли, от чието величие ми секна дъхът. Така и не разбрах какво бе това.

Когато влакът навлезе в гарата на Ватерло, щях да се разплача от радост. Усетих, че земята потръпва, разпознавайки потомката на далечните ми предци. Такси ме отведе до луксозния хотел, който се оказа на висотата на очакванията. Стаята ми беше голяма колкото игрище за крикет, а леглото – достойно за двойка милиардери в развод.

Обичам да пътувам без много багаж, така че носех само подходящото за случая облекло – в съответствие с определението на Вивиан Уестууд носех най-континенталния си редингот от дантела и белгийска шапка "Диаболо". Заснежих тена си, потъмних очите си и поалених устните си. Пред хотела ме чакаше кола.

Когато пристигнах на легендарния адрес, не ме поведоха към главния вход, а към една странична врата, водеща към ателиетата. Като омагьосана протягах шия, за да видя чудото на съзиданието, когато ме насочиха към нещо като килер с две пейки, излъчващи миризма на автомобилна гума.

– Miss Westwood shall arrive soon – ми каза мъжът в черно, който ме бе довел тук.

Помещението нямаше прозорец и чакането се оказа притеснително. След десетина минути човекът в черно отвори вратата и обяви:

– Miss Westwood.

Влезе дама с дълги коси с цвят на пюре от моркови, която ми подаде мека ръка, без да ме погледне, без да каже нищо, и се свлече на една от пейките, като не ме покани да седна. Въпреки това седнах на другата пейка и изразих радостта си от нашата среща.

Имах чувството, че думите ми пропадат в космически бездни.

Вивиан Уестууд наскоро бе навършила 60 години. През 2001-а вече никой не намираше това за много. В нейния случай бих допуснала, че правилото си има изключение. Това се дължеше на нацупения ù вид, неприятната гънка на устните ù и най-вече на приликата ù с Елизабет Първа в края на живота ù – същата повехнала рижавост, същата студенина, същото впечатление, че си имаш работа с човек с неясна възраст. Носеше права пола от златист туид и нещо като корсет в същия цвят. Тази ексцентричност въобще не променяше еснафския ù вид. Трудно бе да се повярва, че някога е могло да има и най-малкото съприкосновение между естетиката на пънка и тази закръглена лелка.

В живота си съм срещала най-различни неприятни хора, но нищо не можеше да се сравни с тази презрителна студенина. Първо си помислих, че не разбира моя английски заради акцента ми.

Когато изразих безпокойството си по този повод, тя измърмори:

– Имала съм и по-тежки случаи.

Притеснена, зададох въпросите, които бях предвидила. Безкрайно по-трудно е да се пита, отколкото да се отговаря. На нейната възраст Вивиан Уестууд не можеше да не го е забелязала. Въпреки това всеки път, когато се осмелявах да отправя въпрос, тя въздишаше или прикриваше прозявка. След това отговаряше обстойно, което показваше, че не е недоволна от въпроса.

Журналистката, която ми поръча интервюто, ми бе казала, че госпожа Уестууд е изразила "истински ентусиазъм" при споменаването на моето име. Обаче колко добре го прикриваше! Сигурно така изглеждаше британската сдържаност.

– Бих ли могла да посетя шивашките ателиета? – попитах.

Какво толкова казах? Вивиан Уестууд ме погледна с възмущение и гняв. Въздържа се да отговори, за което ù бях благодарна, тъй като сигурно щеше добре да ме нареди.

Така бях объркана, че вече не знаех какво да кажа, когато реших да задам следния въпрос:

– Госпожо Уестууд, мислили ли сте някога да пишете?

Тя се изкикоти и изрече с върховно презрение:

– Да пиша! Не бъдете вулгарна, моля ви. Няма нищо по-банално от писането. Днес всеки футболист пише. Не, не пиша. Оставям това на другите.

Дали знаеше с кого разговаря? Започнах да се надявам, че не. По-добре беше да съм непозната за тази жена, отколкото да трябва да понасям подобни нападки.

Реагирах като японка – засмях се. Въпреки че подобни мисли носят нещастие, реших, че по-лошо не може да стане. Реалността обаче винаги успява да ни покаже до каква степен сме лишени от фантазия.

Откъм вратата се чу странен шум сякаш някой драскаше с нокти. С повдигане на брадичката си Вивиан Уестууд ми нареди да отворя.

Направих го. Влезе черен пудел, подстриган по последна мода, и забърза към стилистката, чиято физиономия се промени като по магия. С размазано от нежност изражение тя извика:

– Беатрис! Oh my darling!

После взе кучето в прегръдките си и го обсипа с целувки. От лицето ù струеше любов. Бях очарована. "Човек, който така обича животните, не може да е лош", помислих си. Беатрис започна да лае навярно, за да каже нещо, но аз не разбрах какво. Госпожа Уестууд явно бе наясно, защото пусна кучето на пода и ми каза строго:

–It's time to walk Beatrice.

Кимнах. Щом Беатрис лаеше така, значи, трябваше да удовлетвори естествените си нужди.

– It's time to walk Beatrice – повтори тя с неприятен тон.

Погледнах към мъжа в черно, който стоеше от другата страна на вратата, останала отворена – нима той не чуваше нареждането, което му отправяха?

– Don't you understand еnglish? – подхвърли накрая с досада тя към мен.

Разбрах най-после. Тази заповед, а не молба, бе адресирана към мен, единствено към мен. Попитах къде е каишката. Тя извади от чантата си нещо като аксесоар за садо-мазохистични практики и ми го подаде. Закачих го на врата на Беатрис и излязох. Мъжът в черно ми указа маршрута, който трябваше да спазя. Не беше нужно, тъй като животното си знаеше пътя.

Беатрис ме отведе до площад, където явно я разхождаха обикновено. Опитах се да видя ситуацията в лирична светлина – не беше ли това невероятен начин да опозная Лондон? Обаче колкото и да инжектирах епизода с цялата позитивност, на която съм способна, чувството за срам не ме напускаше. Осмелих се да обобщя случилото се: след като ме оскърби, госпожа Уестууд ми нареди да разходя кучето ù. Да, точно това бе станало.

Огледах се наоколо. Площадът ми се видя не по-малко грозен от къщите, които го заобикаляха. Влажният студ пронизваше костите ми.

Трябваше да си го призная: Лондон никак не ми харесваше. От отвращение бях забравила за Беатрис, която с лай и подскоци ми сигнализираше, че е произвела изпражнение. Не знаех дали според английските закони трябва да го прибера в торбичка и затова реших да се направя на разсеяна.

Ако ме спреше полицай, щях да дам адреса на собственичката. Няколко секунди си помечтах да отвлека пудела и да поискам откуп. Сякаш за да ме откаже, Беатрис взе настървено да хапе прасците ми. С основание се твърди, че кучетата приличат на господарите си. Прибрахме се. Вивиан Уестууд повери Беатрис на човека в черно, след което ме подложи на разпит: дали малкото животно си е свършило и двете работи? Какво е било изпражнението? Това бе единственият момент, в който дамата ме слушаше внимателно. След това си възвърна отегченото и презрително изражение.

Не виждах смисъл да протакам повече и да удължавам мъчението. Станах да си ходя. Госпожа Уестууд ми подаде отпуснатата си длан, все така без да ме погледне, и се върна към заниманията си. Озовах се на улицата, обзета от остро чувство за самота.

Да обобщим още веднъж. Току-що стара пънкарка с вид на Елизабет Първа или по-скоро обратното се бе отнесла с мен по-зле, отколкото с куче в град, където не познавах нищо и никого, стоях сама насред враждебна улица и започваше да вали леден дъжд. Съвсем оглупяла, вървях в посоката, която смятах, че ще ме отведе в моя хотел. Ако имах поне един атом здрав разум, щях да взема такси, но лондончани вече толкова много ме ужасяваха, дори и на волана, че предпочетох да не влизам и в най-бегъл контакт с това странно население.

Обикновено обичам да се губя из непознат град и твърдя, че няма по-добър начин за опознаването му. В този ден определено не смятах така. Подслонена под миниатюрен разнебитен чадър, поех по абсурдни градски артерии, обградени с постройки, чиито прозорци ме измерваха с погледа на Вивиан Уестууд. Бях неспособна да чувствам друго освен противния студ, в главата ми звучеше фразата на Виктор Юго: "Лондон е застроена скука". Тази кратка формулировка ми се струваше прекалено позитивна. Ако Англия приличаше на столицата си, разбирах защо се говори за коварен Албион и изпитвах безкрайно съчувствие към моите предци, напуснали Нортъмбърланд преди едно хилядолетие. От всяка сграда, която се изпречваше на пътя ми, струеше глуха враждебност.

Накрая се наложи да попитам за пътя местни хора, които се направиха, че не разбират моя английски. След два часа отчаяно лутане се добрах до хотела, където се затворих в стаята си, за да държа врага на разстояние. Дълго киснах в горещата вана, после си легнах. Много бързо усещането за комфорт бе изместено от неприятната констатация, че съм претърпяла пълен провал. Никога през живота си не се бях разминавала така с някой град. Да беше Мобьож или Виерзон, щях да се посмея, но Лондон!

Лондон, където Шекспир бе създал шедьоврите си, където Европа бе излязла с достойнство от войната, където всички авангардисти дишаха свободно! Себе си наказвах, като се разминавах с този град. Ясно, че Вивиан Уестууд бе удар на съдбата, но колко несправедливо бе да обвинявам за това цялата столица! Така ли на моите 34 години щях да прекарам първата си нощ в Англия – като си поръчам сандвич и не напускам хотелската стая?

Инстинктивно вдигнах телефона.

–Добър ден, Петрония. Искате ли да прекараме вечерта заедно?

–Защо не.

–В Лондон съм.

–А, така ли.

–Ще ви платя билета. Ако желаете, ще спите в апартамента ми, който е голям като Бъкингамския дворец.

Дадох ù адреса на хотела.

–Пристигам.

   Петрония (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Филмът По действителен случай открива CineLibri 2017 – 11 октомври, 19:00, Зала 1 НДК

13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30 – Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

"Човек не живее сам, а с отсъствието" казва Давид Фоенкинос в романа с елементи на автофикция Семейство Мартен, а неговото алтерего в книгата живее с отсъствието на творческо вдъхновение, което го предизвиква да напише книга за... първия човек, когото срещне на улицата... Това се оказва 80-годишната Мадлен Трико, а Фоенкинос започва да подрежда пъзела на нейния живот (ала друг негов роман-автофикция като Спомените) с идеята, че Животът е най-добрия сценарист... Иначе казано, "Човешкото създание е концентрат от самоизмислица" ще умозаключи Фоенкинос (който навършва 50 тази година) докато криволичи между реалност и фантазия (което умее ювелирно добре и във филмите с брат му Стефан Фоенкинос, и в другите му книги), а сега ви оставяме с част от живота на Мадлен Трико или както се казва: "Приключението е зад ъгъла"...

5

Мадлен живееше в квартала от четиресет и две години. Може би вече съм я бил срещал някъде, но лицето ѝ нищо не ми говореше. Всъщност аз все още бях сравнително нов тук, но обичах да бродя с часове по улиците и да размишлявам. Бях от онези, за които писането е нещо като приобщаване на дадена територия.

Мадлен сигурно познаваше историите на доста от обитателите в квартала. Би трябвало да е виждала как децата растат и съседите умират; би трябвало да знае зад кой нов магазин се е криела някоя изчезнала книжарница. Със сигурност доставя известно удоволствие да прекараш цял един живот на едно и също място. Това, което на мен ми изглеждаше като географски затвор, бе свят на ориентири, очевидности, закрили. Необузданото ми желание за бягство често ме подтикваше да се местя (освен това бях от онези, които никога не си свалят палтото в ресторанта). Честно казано, обратно на Мадлен, която всеки ден е трябвало да върви по следите на своето минало, аз обичах да се отдалечавам от декора на моите спомени. Когато минаваше край училището на дъщерите си, вероятно ги виждаше да тичат към нея, да се хвърлят на врата ѝ, викайки "Мамо!".

Макар и все още да не бяхме близки, разговорът ни започна с голяма лекота. Мисля, че след няколко минути и двамата бяхме забравили причината за нашата среща. Това само потвърждава правилото, че хората обичат да се говори за тях. Човешкото създание е концентрат от самоизмислица. Усещах, че Мадлен е възхитена от идеята, че някой се интересува от нея. С какво можехме да започнем? В никакъв случай не исках да я насочвам в йерархията на нейните спомени. Накрая ме попита:

– Най-напред за детството си ли трябва да ви разкажа?

– Ако желаете. Но не сте длъжна. Можем да започнем и с други периоди от живота ви.– ...

Изглеждаше леко объркана. За предпочитане бе аз да я водя из лабиринта на миналото. Но точно когато щях да започна с въпросите, тя извърна глава към една малка снимка в рамка.

– Можем да поговорим за Рене, съпруга ми – каза. – Той почина отдавна... Ще му хареса най-напред да говорим за него.

– Добре... – отговорих, отбелязвайки си пътьом, че освен живите читатели ще се наложи да удовлетворявам и мъртвите.

6

Тогава Мадлен си пое дълбоко дъх и го задържа като гмуркачка, все едно спомените се криеха дълбоко под водата. И разказът започна. Бе срещнала Рене в края на шейсетте по време на бал за 14-и юли, който се провеждал в казарма на пожарникари. Заедно с една приятелка си била наумила да открие някой здравеняк, с когото да танцува. Но към нея се приближил един по-скоро мършав силует. Мадлен внезапно била трогната от този мъж, за когото усещала, че нямал навика да заговаря непознати. Което било и самата истина. Вероятно е доловил нещо особено необичайно в тялото или сърцето си, за да дръзне подобна волност.

По-късно Рене ѝ споделил причината за своето вълнение. Според него тя приличала едно към едно на актрисата Мишел Алфа. Точно както и аз, Мадлен не знаела коя е тя. Трябва да споменем, че тя не бе участвала в много филми след войната. Откривайки снимката ѝ в някакво списание, младата жена била изненадана – приликата била доста бегла. В най-добрия случай можело да се говори за някакво далечно сходство. Но за Рене Мадлен била почти двойничка на загадъчната актриса. Вълнението му придобивало едно друго измерение. Връщало го към ужасяващ епизод от детството му по време на войната. Майка му участвала в Съпротивата. Преследвана от милицията, тя скрила момченцето си в едно кино. Рене, обзет от страх, се бил вкопчил в лицата на екрана. Мишел Алфа се превърнала в закриляща и успокояваща сила. И ето че малко повече от двайсет години по-късно той откривал едно от подобните ѝ изражения в погледа на жена, срещната на бала на пожарникарите. Мадлен го попитала как се казва филмът. "Приключението е зад ъгъла", отговорил Рене. Прикрих изумлението си: в това имаше някакво странно намигване към моя проект.

Мадлен тогава била на 33 години. Всички нейни приятелки вече били омъжени и с деца. Казвала си, че може би било крайно време и тя да "стане порядъчна". Уточни, че употребявала тази дума, позовавайки се на книгата на Симон дьо Бовоар "Мемоари на едно порядъчно момиче", излязла няколко години по-рано. Не искаше да прояви неуважение към съпруга си, но предпочиташе да ми каже истината: по онова време тя се вслушвала повече в порива на разума, отколкото на страстта. Било толкова приятно да бъде обичана от вдъхващ доверие и сигурен в чувствата си мъж; толкова приятно, че истината за собствените чувства можела да бъде забравена. С годините деликатността на Рене надделяла. Вече нямало никакво съмнение – Мадлен го обичала. Но никога не изпитала към него опустошителните чувства от първата си любов.

*

Тя млъкна за миг, явно разколебана дали да сподели тази без съмнение болезнена история. Помислих си, че някои рани никога не зарастват. Естествено, бях заинтригуван от намека за очевидно трагична страст. Това ми се струваше сериозна линия за моя роман. Споделяше вече толкова непринудено, че не ми се искаше да я подтиквам към подробности относно споменатото. Към това щеше да се върне по-късно. Макар и да не мога още отсега да разкрия онова, което щях да науча впоследствие, мога само да отбележа, че със своята драматична същност тази история ще има определящо място в разказа.

*

Засега да останем при Рене. След срещата на бала си обещали скоро пак да се видят. Няколко месеца по-късно вече били женени, а няколко години по-късно станали родители. Стефани се родила през 1974 г., а Валери – през 1975-а. По това време било по-скоро рядко да станеш майка, наближавайки четиресетте. Мадлен го отлагала най-вече по професионални причини. Майчинството ѝ харесвало, но изживяла зле последствията за кариерата си. Според нея това бе несправедливост спрямо жените, наложена от едно мъжко общество. "А мъжът ми работеше все повече. Много често оставах сама с малките..." – каза ми с все още известна горчивина. Но излишно бе да се упреква мъртвец.

Рене очевидно не си е давал сметка за притесненията на жена си. Гордеел се с кариерата си в Парижкото метро. От обикновен водач на влак той стигнал до един от най-високите и отговорни постове в компанията. За него това било второ семейство и затова пенсионирането му дошло като гилотина. Мадлен се озовала с един напълно сломен съпруг. "Не понесе бездействието" – повтори три пъти, все по-тихо. Бе починал преди двайсет години, но разговорът ни придаваше на миналото съвсем жива емоция. Рене ставал сутрин като войник без война. Жена му го подтиквала да учи нещо, да се занимава с доброволен труд, но той отклонявал всяко предложение. В действителност бил дълбоко наранен от начина, по който бившите му колеги постепенно го загърбили. Дал си сметка за пълната нищожност на изградените връзки и всичко вече му изглеждало абсурдно.

Рухването било съпроводено от рак на дебелото черво с разсейки из цялото тяло. На неговото погребение, едва година след пенсионирането, дошли много ръководители и служители от метрото. Мадлен ги огледала мълчаливо един по един. Казали по няколко думи по време на церемонията, възхвалили го като почтен и добросърдечен човек, но той вече не бил там, за да чуе закъснелите свидетелства за неувяхващо приятелство. Съпругата намирала поведението им за откровено патетично, но нищо не казала. По-скоро се отдала на спомена за благостта между тях, за онова спокойно разбирателство. Толкова неща бяха свършили заедно, бяха преживели радости и болки, а сега всичко бе приключило.

Мадлен говореше за Рене като за жив (човек почти можеше да повярва, че ще влезе при нас в хола). За мен това бе най-красивата вечност – да продължиш да живееш в нечие сърце. Замислих се как би могла да се преживее любовта на един живот. Да прекараш четиресет или петдесет години с един човек, понякога да имаш чувството, че е твое отражение в огледалото и изведнъж един ден вече няма нищо. Протягаш ръка, за да докоснеш празното, усещаш странни помръдвания в леглото или отронваш думи, които се превръщат в осиротял разговор. Човек не живее сам, а с отсъствието.

Семейство Мартен (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 9 февруари 

"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание" – тези думи принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но сякаш намират естествено продължение във втория Елементарните частици (откъсът по-долу), където темите за опустошителната самота и декаденс на Човека са проследени до равнището на атома. Дори автобиографичните саркастични нотки от По-широко поле за борбата са засилени тук – молекулярният биолог Мишел Джерзински (не само взима първото име на Уелбек, но и споделя неговата съдба да бъде отгледан от баба си) и неговия полубрат Бруно Клеман (същата майка, друг баща) живеят (без да се познават особено) по правилата на силите на електромагнитното привличане и отблъскване, като единият опитва да премахне сексуалната репродуктивност от човешката ДНК, а другият се превръща в сексуално пристрастен в бездната на Ненасладата... Но такъв е Животът на елементарните частици, нали!?...

2

В доклад, изнесен на 14 декември 1900 година пред Берлинската академия и озаглавен Zur Theorie des Geseztes der Energieverteilung in Normalspectrum, Макс Планк въвежда за пръв път понятието "квант енергия", което изиграва решаваща роля за по-нататъшното развитие на физиката. От 1900 до 1920 година, преди всичко благодарение на Айнщайн и Бор, тази концепция повече или по-малко сполучливо е приспособена към съществуващите до този момент теории; едва в началото на двайсетте години на века всички тези възгледи се оказват безвъзвратно обречени.

Ако Нилс Бор се смята за същински родоначалник на квантовата механика, това се дължи не само на направените от самия него открития, но преди всичко на изключителната творческа атмосфера на интелектуален кипеж, на свобода на мисленето и на приятелство, която той създава около себе си. Основаният през 1919 година от Бор Институт по физика в Копенхаген привлича всички млади представители на физическата наука в Европа по онова време. В него правят своите първи стъпки Хайзенберг, Паули, Борн. Самият Бор, съвсем малко по-възрастен от тях, посвещава много време на обстойното обсъждане на техните хипотези, проявявайки уникално съчетание от научна прозорливост, добронамереност и взискателност. Със своята почти маниакална прецизност той не търпи каквато и да било неяснота в интерпретацията на резултатите от експериментите, но в същото време не отхвърля априори като несъстоятелна нито една нова идея и не приема за недосегаема нито една класическа концепция. Обича да кани своите студенти в извънградския си дом в Тисвилде, където му гостуват учени от други области, политици, художници; непринудените разговори преминават от физиката към философията, от историята към изкуството, от религията към ежедневния живот. От първоначалния разцвет на древногръцката мисъл насам подобно нещо не се е случвало. Именно в тази изключителна обстановка през периода 1925–1927 година са разработени основните понятия на Копенхагенската школа, които до голяма степен изпразват от съдържание господстващите до този момент категории за пространство, причинност и време.

Джерзински така и не бе успял да изгради около себе си подобна обстановка. В ръководената от него изследователска група цареше обикновена чиновническа атмосфера. Микробиолозите далеч не са поети на микроскопа, каквито си ги представят възторжените профани, а най-често почтени, лишени от талант техници, които четат "Нувел Обсерватьор" и мечтаят да заминат на почивка в Гренландия. Изследванията в областта на молекулярната биология не изискват кой знае каква креативност и изобретателност; в действителност те почти винаги се свеждат до рутинна работа, за която са напълно достатъчни прилични интелектуални способности. Хората получават докторски звания, защитават дисертации, докато в действителност за боравенето с апаратурата са достатъчни знанията, придобити в бакалавърската степен.

"За да добиеш представа за генетичния код – обичаше да казва Деплешен, ръководител на отдела по биология на Националния център за научни изследвания, – за да откриеш принципа на протеиновия синтез, действително трябва да се поизпотиш. Впрочем обърнете внимание, пръв се зае с проблема Гамов, който е физик. А разчитането на ДНК... Къде ти? Разчитаме го, разчитаме го. Изграждаме една молекула, после друга. Въвеждаме данните в компютър, който изчислява съставните вериги. Изпращаме факс до Колорадо, там създават гени В27 и СЗЗ. Кухненска работа. От време на време усъвършенстваме донякъде оборудването и това е достатъчно за получаване на Нобелова награда. Всичко това си е халтура, майтап."

Следобедът на 1 юли бе горещ и задушен; подобни дни обикновено приключват зле и вечерта се разрази буря, която разгони разсъблечените минувачи. Кабинетът на Деплешен гледаше към кея "Анатол Франс". На отсрещния бряг на Сена, на кея "Тюйлери" гейове са разхождаха на слънце, беседваха по двойки или на групи и си разменяха пешкирите. Почти всички бяха по бански. Намазаните им с плажно масло мускулести тела и особено изпъкналите задници лъщяха на светлината. Докато разговаряха, някои от тях потъркваха половите си органи през найлона на плувките, пъхаха вътре пръст, показваха окосмените си части и основата на пениса. Близо до прозореца Деплешен бе монтирал далекогледна тръба. Според слуховете самият той беше хомосексуалист, но в действителност от няколко години насам се бе превърнал преди всичко в светски алкохолик. В един такъв следобед той на два пъти се бе опитал да онанира с прилепено до далекогледната тръба око, втренчен в един юноша, който бе смъкнал плувките си и чийто член бе започнал вълнуващо издигане в атмосферата. Неговият собствен обаче, сплескан и сбръчкан, така си остана увиснал и това го накара да се откаже.

Джерзински пристигна точно в шестнайсет часа. Деплешен бе пожелал да се срещне с него. Случаят бе твърде странен. Естествено, съвсем нормално бе един млад учен да поиска едногодишен творчески отпуск, за да поработи с друг екип в Норвегия, Япония или в някоя от онези ужасни страни, където четиресетгодишните масово се самоубиват. Други пък – такива случаи се бяха умножили през "годините на Митеран", когато стремежът към забогатяване бе придобил нечувани размери – теглеха кредити и основаваха фирми, за да извлекат печалба от вкарването в производство на една или друга молекула; впрочем сред тях действително имаше такива, които за кратък срок натрупаха прилично състояние благодарение на знанията, придобити по време на годините безкористна научна дейност. Ала молбата за освобождаване на Джерзински, който нямаше нито планове, нито цели, нито каквото и да било разумно оправдание, изглеждаше напълно непонятна.

На четиресет години той бе начело на изследователска група, под негово ръководство работеха петнайсет учени; самият той бе подчинен – и то напълно формално – само и единствено на Деплешен. Неговата група бе постигнала впечатляващи резултати и с право бе смятана за една от най-добрите в Европа. С една дума, какво не беше наред?

– Какво възнамерявате да правите? – запита Деплешен, повишавайки глас.

След мълчание, продължило половин минута, Джерзински отвърна кратко:

– Да размишлявам.

Разговорът не започваше добре и с престорено шеговит тон Деплешен се опита да смени регистъра:

– Над проблеми от личен характер ли?

Ала като съзря сериозното, изпито лице на събеседника си, тъжния му поглед, внезапно го обзе остро чувство на срам. Какъв ти личен характер? Та нали сам той преди петнайсет години бе открил Джерзински в университета в Орсе. Изборът му се бе оказал напълно сполучлив: от младежа бе излязъл точен, взискателен към себе си и изобретателен учен, а постигнатите от него резултати бяха впечатляващи. И ако Националният център за научни изследвания бе съхранил добри позиции в Европа в областта на молекулярната биология, това до голяма степен се дължеше на този човек. Условията на договора отдавна бяха преизпълнени.

– Естествено, ще продължите да имате на разположение базата данни – завърши Деплешен. – Кодовете ви за достъп до сървъра с резултатите от изследванията и до централната информационна банка в интернет си остават валидни за неограничено време. Ако имате нужда от нещо друго, аз съм на ваше разположение.

Когато събеседникът му си тръгна, той отново се приближи до прозорците. Беше леко изпотен. На отсрещния бряг мургав младеж от северноафрикански тип тъкмо си сваляше шортите. Във фундаменталната биология оставаха нерешени куп съществени проблеми. Биолозите разсъждаваха и действаха, все едно че молекулите са отделни материални елементи, свързани помежду си само чрез силите на електромагнитното привличане и отблъскване; беше убеден, че никой от тях не бе и чувал за парадокса EPR, за експериментите на Аспе; никой не си бе направил труда да се осведоми за напредъка на физиката от началото на века насам; представата им за атома бе почти същата, както по времето на Демокрит. Те постоянно и упорито трупаха повтарящи се данни с едничката цел да се доберат до незабавно промишлено приложение, без да си дават сметка, че същностните основи на дейността им отдавна са подкопани.

Може би двамата с Джерзински като дипломирани физици бяха единствените учени в Националния център, които си даваха сметка за факта, че в момента, когато изучаването на живота достигне до равнището на атома, цялата съвременна биология ще хвръкне във въздуха. Докато Деплешен размишляваше върху всичко това, над Сена постепенно започна да се спуска здрач. Той не бе в състояние да си представи по какви пътища би могла да поеме мисълта на Джерзински; не бе в състояние дори да обсъжда подобни въпроси с него. Наближаваше шейсетте и в интелектуално отношение се чувстваше напълно прегорял. Гейовете си бяха заминали и отсрещният кей беше пуст. Не можеше да си спомни кога за последен път бе получил ерекция; оставаше му да чака настъпването на бурята.

Елементарните частици (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 344 стр, цена 26 лева) е в книжарниците