My Mir

Когато бритпоп бандата Interpol записва парчето Summer Well, едва ли са предполагали, че в китния парк Щирбей на румънското градче Буфтея (на 15 км от Букурещ), ще се появи фестивал със същото име и те ще свирят на първото му издание през 2011. 2 години по-късно, благодарение на основното спонсор рамо на мобилния оператор Orange, през Summer Well парка са преминали артисти като Stone Roses, Interpol, Hurts, Plan B, The Raveonettes, Patrick Wolf, Glasvegas, The Noisettes... , за да може на третото му издание да се развихрят:...

The XX © фотография Matthias Clamer

The XX – черните индихит ангели Джейми, Роми и Оливър, със сигурност, са една от причините тазгодишното издание на фестивала да е най-бързо продаваното в Summer Well историята. Насред масивното, глобално турне за втория им албум Coexist, ХХ триото ще открие подобаващо епично третия Summer Well на 10 август с абсолютни фаворити като Intro, Crystalised, Heart Skipped a Beat, Islands, Night Time, Infinity, Reunion, Chained, Sunset, Swept Away и Angels, които ще намерят поредния си живописен дом (като естетските локации на трите ХХ фестивала Night + Day тази година) в езерото, плажа и китните горички на парка Щирбей.

© Suede

Suede – ако не сте забелязали, бритпопът е основната Summer Well религия, затова кой, ако не живи легенди в жанра като Брет Андерсън и компания, да закрие триумфално феста на 11 август. Цели 11 години след последния им албум, лондонската петорка Suede успя да се завърне с гръм и трясък в играта (наречена Bloodsports по името на новия им, шести албум) и да докаже, че 90-те все още са in fashion и винаги са били на няколко парчета разстояние. От Hit Me до It Starts and Ends with You.

Бонус – при всички (малки и големи) фестивали основната атракция са хедлайнерите, но истинските екстри идват с един куп (не)познати инди банди, които често могат да засенчат блясъка на "големите звезди".

© Michael Kiwanuka

На 10 август този шанс се пада на: Майкъл Киванука (спечелилият заслужено ВВС Sound of 2012, соул наследник на Бил Уидърс, с парчета от дебютния албум Home Again като Tell Me A Tale, I'm Getting Ready, Bones и Always Waiting); на ирландското рок момче Юджийн Макгинес (с три успешни албума и участие в бандата Miles Kane зад гърба си); на шотландската четворка бойци Glasvegas (с Mercury Prize номинация за дебюта им и трети албум на хоризонта през септември); и на рок дуото Blood Red Shoes (Лора-Мари Картър и Стивън Ансел, взели името си от мюзикъл с Фред Астер и Джинджър Роджърс, а музиката си от техни идоли като Pixies, Blur и PJ Harvey).

The Vaccines © фотография Christaan Felber

На 11 август, преди Suede, на сцената ще се качат лондонските The Vaccines (с два хитови албума и откриващи концерти за The Rolling Stones, The Stone Roses, Arctic Monkeys, Muse и Arcade Fire в актива), набралите скорост с втория си албум Arc (и парчета като Kemosabe и Duet) електропопъри Everything Everything, бандата Spector, попиваща екстрите от успеха на красноречивия дебютен албум Enjoy It While It Lasts и братското трио The Family Rain – нещо като приказката за тримата братя (Уилям, Оли и Тимъти Уолтър) и златната блус рок ябълка.

И въобще, както пеят Interpol: "I said It looks like you Summered Well... "

Summer Well е от 10 до 11 август в парк Щирбей, Буфтея, Румъния

Билети – на цена от 149 леи (до 9 август) може да закупите от тук; на място – 169 леи

"Tell me a tale that always was, Sing me a song that I'll always be in, Tell me a story that I can read, Tell me a story that I believe" лее глас и струни като лятна омара Майкъл Киванука на главната Summer Well 2013 сцена, а тялото и съзнанието ти лека-полека се отпускат и разтапят във фестивалната безтегловност наоколо, изпарявайки спомените от няколкостотин километровия трип под непрощаващото августовско слънце до Букурещ, търсенето на хостела (с името Wonderland, ти да видиш), буса до Буфтея и парка Щирбей – (някога) лятна резиденция на румънската кралица Мария и (днес) дом на Summer Well фестивала.

Събота късен следобед е и усещането, че си на уикенд пикник разходка в някой тучен британски парк се засилва колкото от реещите се последни акорди от хитовете на Юджийн Макгинес (като Lion, Shotgun и съвсем прясното Fairlight), толкова и от разминаването с облечени (шарено, но еднотипно) ала бритпоп фест униформа слънчева младеж. Не, не си в Румъния... или поне не тази Румъния, която познаваш от едноетажните къщи с разноцветни покриви н типичните дъсчени огради (каквито има в изобилие в Буфтея), не и тази Румъния на Чаушеску със соц панелки и мегаломански дворци, палати и булеварди... тази Румъния свършва до входовете на парка Щирбей с проверяващите безцеремонно до кости охранители на феста Summer Well. Оттам започва Румъния на кралица Мария Единбургска. Неслучайно, когато посещава Парижката мирна конференция след края на Първата световна война с цел Румъния да получи Трансилвания, Бесарабия, Буковина и Банат след войната, кралица Мария заявява: "Румъния се нуждае от лице и аз ще бъда това лице." Summer Well е наследника на това "лице" – пренесени от Острова традиции и стил на живот, бритпоп в изобилие, лек парк-аристократизъм с параклис, китно езеро със семейство бели лебеди и един черен (за цвят и драматизъм ала Лебедово езеро), летящи балони с кош и...

   Michael Kiwanuka © фотография MIR

Слънцето вече залязваше над лебедовото езеро, когато Майкъл Киванука се качи на сцената, за да даде перфектното начало на нашата Summer Well Tale. Соул глас мечта, величествен и нежен като самия залез, реди едно след друго Tell Me A Tale, I'm Getting Ready, Bones, Always Waiting, Home Again и бонус кавър на Джими Хендрикс, а идеята да замениш августовското море за румънски бритпоп парк вече изглежда толкова брилянтна, колкото решението на организаторите да заменят отпадналите от лайнъпа в последните дни преди феста AlunaGeorge и The Courteeners с Майкъл Киванука и Glasvegas. Всъщност сънародниците на кралица Мария Единбургска, шотландският инди-електропоп квартет Glasvegas, трябваше да свирят още миналата година на Summer Well, но дъждът и вятърът отмениха не само тяхното участие, но и целия втори ден на феста, барабар с гранде реюниън завръщането на The Stone Roses. Е, тази година Summer Well каръка бе счупен и Glasvegas не само, че направиха очаквания си дебют, но и вместо подгласниците от ВВС Sound of 2013, AlunaGeorge, фестърите получиха победителя от ВВС Sound of 2012, а именно Майкъл Киванука. Перфектно. Оставаше и баш сюрприз гиг на Stone Roses да ни отвъртят... но да не ставаме нагли.

   Glasvegas © фотография MIR

Иначе Glasvegas се оказаха доста шумна (или поне озвучителите бяха издънили ненужно звука) и доста електро за бритпоп банда – в унисон със заглавието на третия им албум (който излиза през септември) Later...When the TV Turns to Static, на огромна видеостена зад тях се лееше дигитална винтидж визия на фона на стари хитове като Geraldine и очертаващите се като нови фаворити Youngblood, If, Neon Bedroom и I'd Rather Be Dead (Than Be With You). Мощно, доста еднообразно откъм комбината вокали+мелодия, но пък зрелищно и абсолютно подгряващо за основната атракция на вечерта, че и на целия фест.

   The XX © фотография MIR

"My heart is beating in a different way" – сърцетупът на целия фест наистина се промени, когато Джейми, Роми и Оливър изплуваха на сцената, както луната плуваше всред облаци по катраненото нощно небе. Ясно бе, че The XX са причината третото издание на Summer Well да бъде тотално разпродадено. Ясно бе, че The XX са причината тази година да се отбележи най-мощното българско присъствие от всички издания на феста. Само не стана ясно, дали защото Майкъл Киванука пееше преди час Home Again, или защото част от българската агитка искаше да се чувства наистина като у дома си, та започна скандирания "Оставка! Оставка!" (малко преди ХХ да открият с Try) за потрес и недоумение на морето от небългари на феста.

Никой, обаче, не искаше оставка от Джейми, Роми и Оливър, и как иначе – плуващи сред лазерни вълни, облаци, блицове и емблематичните хиксове, Роми и Оливър шепнеха своите характерни меланхоле разговори, като любовници, които си довършват изреченията, като деня и нощта, които жадуват перфектното сливане, докато, над тях, Джейми от своя бийт Олимп пиедестал реди хаоса от МРС импровизации и ремикс аранжименти в ХХ вселената. А тя е необятна, като турнето им за втория албум Coexist, което се разпростря на почти всички континенти. Този нечовешки график, естествено, ги превръща в концерт машини, които си позволяват лирични отклонения от обичайния сетлист само на организираните от тях Night + Day фестивали със специални бонус гости и кавъри на хаус класики, например, но дори и стандартен ХХ гиг (като този на Summer Well) може да накара сърцето ти да бие тотално "in a different way".

И ако кралица Мария е искала нейното сърце да бъде погребано в построения от нея дворец в Балчик (след връщането на Добруджа на България сърцето ù е преместено в Румъния), то много български сърца останаха на тази Summer Well поляна край езерото с лебедите в очакване на нов Reunion с The XX. А такъв Reunion може да се случи и в България, кой знае, защото както се пее: "Did I see you see me (Never not ever) in a new light?"

   The XX © фотография MIR

Иначе всеки път когато отидеш в Букурещ, може да го видиш в нова светлина. It Starts and Ends with You както пееха обиграните бритпоп лисици Suede във втория Summer Well ден. Всичко наистина започва и завършва в твоята глава, с нагласата, с която тръгваш, с местата, през които минаваш, с емоциите, които изпитваш... Особено щом става дума за град, голям поне колкото Букурещ и типичните за всяка такава столица по света екзистенц контрасти – мегамонументалните дворци, музеи и проекти от ерата Чаушеску съжителстват в центъра на града с ромски гета от къщи без стени, пълни с щъкащи до полунощ голи и сополиви деца, подплясквани от кресливите им (също толкова голи) родители; великолепни барок и сецесион къщи, музеи, резиденции в най-туристическите райони в съседство с полуразрушени къщи с живописни тераски, на които потни образи от филм на Кустурица пляскат табла над главите на пиещи, плюскащи и цъкащи от кеф (че са видели "шареното" на живота) туристи; лъскави ламборгинита издухват очукани ретро дачии на пътя...

It Starts and Ends with You, особено когато трипът ти започне от хостел с името Wonderland (приличащ досущ на заешката дупка на Алиса), в който стаите са по-малки от баните, леглата по-къси от тялото ти и въобще нищо не е по мярка, освен отвеяния (като Шапкаря) персонал, и всичко завърши в китен алангле парк, служил навремето за любовно лятно гнезденце на румънската кралица Мария Единбургска, а днес за обяснение в любов на румънците към всичко бритпоп и модно.

   The Vaccines © фотография MIR

Парти зверовете The Vaccines наистина се радваха на всенародна румънска любов (заслужена за барабаниста им, който беше точен и неуморен като дръм машина) – явно бяха предизвикали фурор при първото им Summer Well участие миналата година, докато ние бавно и методично превръщахме втория фестивален ден в лежерен парти пикник сред природата. Бритпоп сензациите Spector и Everything Everything озвучаваха приятно и ненатрапчиво турнето ни около лебедовото езеро, с хамаците, декоративния къмпинг, киното на открито (хванахме филм за Елвис Пресли), 3D пърформанс танците на японската формация ENRA и чилаут баровете (само в тях имаше алкохол и лед), докато изучавахме ефекта от комбинацията на йегермайстер с редбул, куба либре и летене с балон с кош. Румънски псувни не научихме (демек не отнесохме), само разбрахме, че за всички промоутъри на феста е от особено значение дали живееш постоянно в Румъния, за да ти предложат да спечелиш нещо от каква да е игра – криворазбран шовинизъм или поредната неразбираема (но приятна) за нас румънска традиция като продаването на билети за двама/двойка за повечето транспортни услуги.

   Suede © фотография MIR

Така или иначе, It Starts and Ends with You пееха вече Брет Андерсън и компания. Бритпопът нито започва, нито свършва със Suede, но мистър Андерсън доказа, че е в зверски добра парти форма от миналогодишното концертно завръщане, а новият им албум нашепва, че Suede ще са in fashion поне още за една петилетка. Фестивалите също нито започват, нито свършват със Summer Well, но поне още няколко години той ще бъде in fashion кокетен фестивал в региона, защото вместо да наблъскват пространството с множество миш-маш сцени, които да се заглушават една друга, организаторите разпределят умело средства и усилия между премерен, профилиран и актуален лайнъп в комбинация с добре замислени и оформени лаундж зони, които да създават както комфорт на фестърите, така и да радват окото като мапинг инсталацията на една от сградите, ползвани някога за лятна резиденция от кралица Мария.

И така, докато се изнасяме към изходите и финала на феста, някак естествено в съзнанието изплуват думите на същата тази кралица Мария Единбургска, които (дори казани след Първата световна война) лепват идеално за Summer Well слоган: "Румъния се нуждае от лице и аз ще бъда това лице."

А за нас парчето на Interpol, което дава името на феста, вече звучи така: "I said It looks like We Summered Well... "

Summer Well 2013 в снимки

"Нова религия се заражда между блоковете" гласи подзаглавието на фентъзи романа VeneRare от румънеца Флавиус Арделян-Бахман и сякаш с хумористично намигване отразява автофикцията, (само)иронията и хорър тръпките, дебнещи между редовете на тази книга и в... междублоковото пространство на един румънски квартал. Да, в тази venerare (да се чете като благоговеене)-вакханалия на въображението има място за левитиращ труп, провъзгласен за светец, за Всевиждащата Сляпа Котка и духове от миналото, има място за роман на име VeneRare в самия роман VeneRare (в двата откъса по-долу) и за един Свят, паралелен на Вселената на панелните блокове, гаражи и мазета...

"Прегледах една биография. Самата мисъл, че всички споменати в нея хора съществуват вече единствено в тази книга, ми се стори толкова непоносима, че трябваше да полегна, за да не ми прималее." – Емил Чоран, "Наръчник по разложение. Признания и проклятия"

В началото беше миризмата.

Бях притиснат между блокове родственици, с чиито очаквания не се справях много добре. По-точно казано, бях в плен на чужди желания и идеи за доброто протичане и – евентуално – за провала на моя живот. Бях си у дома при нашите от месец, бях се върнал доста гладен и без пукната пара в джоба от страна, в която бях отишъл, след като бях прекарал известно време в друга страна, в която – разбира се – бях стигнал, след като бях поживял известно време в друга страна. Най-накрая, победен и без избор, се завърнах вкъщи. Казвам "вкъщи" поради все същите страхове да не бъда разследван, изслушан и за финал осъден от моите роднини. "Вкъщи" обаче е празна дума, кънтяща в ехото на своята празнота, нещо, описващо място, което бях успял доста късно и за кратко време да изолирам във времето и в пространството. Бях, все пак нека да опростя този начален момент на приключението – последно, сигурен съм, – тъкмо вкъщи и докато един ден подреждах листовете си (аз съм писател, чувствам се длъжен да уточня това), бях шокиран да усетя особена миризма в този квартал, в който не бях живял, както вече казах, няколко години. Беше слабо доловима миризма, без ясен произход, смътна, лукава и всепроникваща. Имам изключително обоняние. Това често ме е комплексирало, всеки отвор и всяка гънка на собственото ми тяло е потенциална начална точка на световните зловония, което може понякога да направи живота невъзможен. Наведох се над тетрадките; никак не бих се учудил да разбера, че романът, над който работех (трета част на цикъл фантастика), е започнал да вони през нощта. Миризмата би била чувствителна поради положението, в което се намираха трийсетте хиляди думи, нанизани вече в определен ред, а и поради мнението, което си бях създал за съответния материал. Беше сладникава миризма, с дискретен привкус на гнилоч и смрад от болни черва, а е вярно, че в последно време бях започнал да възприемам всяка нова дума, добавена в романите от този цикъл, единствено като ужасна гнила лъжа, тухла, поставена в нови олтари, посветени на големия нонсенс. Страниците обаче миришеха само на мастило и хартия. Буквите бяха малки трупове на напразните надежди, потънали в порите на целулозата, които още не бяха изгнили.

Започнах да душа около мен като животно. Зарязах всичко и тръгнах на четири лапи да търся източника на тази смрад. Вземах в ръка всяка дрешка, захвърлена из стаята, и пъхах носа си в нея. Гледах под леглото, очаквайки да попадна на мъртъв плъх или пък на заблудена птица, кътала някога нишчица живот, прекъсната насилствено не много отдавна. Като не успях да открия произхода на зловонието в стаята, погледът ми попадна на прозореца и на онова, което се намираше от другата му страна. На паркинга млади котки прекарваха живота си между стари, ръждясали коли в една симбиоза, която бях успял да проумея още в първите години на пубертета. В отсрещния блок, на третия етаж, нещо се движеше зад пердетата.

Приближих се до перваза, вдишах дълбоко, улавяйки онези странно миришещи частици, и видях, че и другите съседи бяха застанали на прозорците си като реанимирани мъртъвци. Всички изпълваха гърдите си с онази смрад и следяха за някакво движение зад пердетата на третия етаж. Беше ми ясно, че ще е невъзможно да видим какво се движи в онзи апартамент, скрит зад пожълтели от тютюн завеси, и мисля, че и на съседите им беше също толкова ясно. Цъкаха с език и клатеха глави, че не е на добро.

Отдолу, измежду ръждясалите коли, изпод балконите и от канализационните шахти, скрити от боклука, котките мяукаха силно, перверзно, сякаш се чифтосваха, сякаш се избиваха, сякаш че не беше едно и също. Обхвана ме невероятен ужас и като погледнах в себе си и около себе си, разбрах, че не котките и чудовищните им звуци бяха причина за моята превъзбуденост в момента, а всички онези очи, вперени в мен. Съседите бяха преместили погледите си от прозореца на третия етаж на отсрещния блок и ме гледаха подозрително. В този момент, макар да не разбирах как е станало, бях сигурен, че те знаят, че тъкмо пишех роман със заглавие VeneRare ^• и че този роман беше за тях.

Първото нещо, което направих, след като затворих прозореца, беше да отида до бюрото, да събера листовете, бележките, тетрадката, всичко, свързващо ме със серията от фантастични романи, върху които бях работил дотогава, и да ги унищожа. Накъсах всички онези листове на тънки ивици и престанах да мисля за тях.

Облякох се и тръгнах към съседния блок. За да стигна там, трябваше да сляза до паркинга, превърнат, никой не знае точно кога, в огромно гробище за коли. Имаше там бели лади с червени петна от ръжда, трабанти като картонени купчини, шкоди като механични сенилни старци, дачии със заострена предна част, приличащи на прясно изкопани неолитни съкровища. Никой отдавна не беше паркирал или пък изкарал някоя кола от тази местна дупка, а единствените следи от живот бяха безбройните котки, хранени старателно от Унгарката от втория етаж, която беше свикнала да спуска надробена развалена риба в кутии от маргарин по изработена система от макари и въжета, както и Гица Лудия, единственият, успял да прекоси със затворени очи паркинга от север на юг и от изток на запад, Гица Лудия, който беше все толкова висок, сякаш беше роден като костелива върлина, груб и лют, като се разгневи, Гица Лудия, лудият късметлия, безсмъртен, общ знаменател за всички луди.

Взех импровизирания от ламаринен плот и въжета асансьор до края на това гробище на железария и се огледах за Гица. Беше чак в другия край на паркинга, твърде далече, за да ми е удобно, тъй като въздухът се изпълваше все повече с онова отблъскващо зловоние от третия етаж, а около мен се заформяше едно неспокойно гъмжило. Знаех, че това са котките, макар и да ми се струваше, че цялата тъкан на заобикалящия ме свят вибрира трескаво. Погледнах надясно и в края на паркинга, там, където някога някой се беше самоубил в стая с много нисък таван, оправяше нещо и си подсвиркваше Ови, нисък на ръст, беззъб и с мръсни от машинно масло ръце. Облечен в синята си престилка, той не погледна към мен. Не мисля, че ме чуваше.

– Гица! Гица бе! – извиках и онази недодялана глава на смахнат човек трепна.

Видя ме и вдигна и двете си ръце. В едната имаше маратонка с ходило като за гигант, а в другата – четка. Изглежда, че беше стоял наведен над казан с вода, триейки усърдно обувките си. Затича се към мен, котките бяха наизлезли от скривалищата си и ме гледаха с нещо по-особено в очите си, нещо, което човек все бърза да обърка с нещо друго. Сега бих могъл да се закълна, че между котките зърнах и онова малко и сляпо коте, нежното кълбо от кости и влажна козинка, с гурели в очите, с което прекарах няколко дни през едно лято в Хърман и което намерих мъртво тъкмо сутринта, в която пиша тези редове, на 26 юни 2017 (да не се забравя).

Лъжа, животът не беше изтекъл съвсем от него, но щеше да изтече, докато свърша да пиша. Очите му бяха широкоотворени, като в онази (тази) сутрин, сякаш само на прага на смъртта можеш истински да виждаш. Не зная дали когато се приближи до мене заедно с другите котки, беше живо или мъртво. Нямаше име, нямаше нито тогава (сега) и няма нито сега (тогава). Отърва се. Ще кажа само, че Лудия стигна до мен навреме, дори преди Всевиждащата Сляпа Котка да излезе от паркинга и да влезе завинаги в сънищата ми. Гица Лудия изсъска, размаха големите си като лопати ръце и всички котки се върнаха под купчините желязо и изолационна гума, каучук, пластмаса от автомобилни табла, стъкло и лед лампи.

– Откак умря Унгарката – каза той, – никой не се грижи за тия котки. Размножиха се като хлебарки. Виж!

И ми показа маратонката, бяла като сняг, от италианска кожа. Беше за левия крак.

– Ови каза, че ако събера достатъчно пари, ще ми даде и дясната. После заминавам, братле.

Гледаше надалече, над железопътните линии, мяркащи се през тясното пространство между блоковете, там, където и двамата знаехме, че трябва да е контейнерът за боклук и трафопостът, в който един хлапак, чието име ми се губи сега, остана без част от черепа, голяма почти като длан, дупка, през която животът побърза да избяга от него. Припомняйки си противната миризма на изгоряло месо и опърлена коса, посочих към прозореца на третия етаж и попитах:

– Усещаш ли?

– Ахъ. Намерили са Гърка тази нощ, мъртъв от няколко дни. Ама хубаво мирише, а?

Вдигнах рамене.

– Събраха се още от сутринта – каза той и ми показа шепа банкноти и монети. – Още малко и ще си взема и дясната. Да те закарам?

Хвана ме за ръка доста здраво – дланите и пръстите му сякаш не му принадлежаха – и помня, че съм се питал колко ли братя трябва да е изгълтал в корема на майка си, за да придобие такива чужди крайници. Набута ме в импровизираната телегондола и задърпа въжетата. Издигнахме се над купищата ръждясали коли, а под нас котките разнасяха мишки в муцуните си. Само Всевиждащата Сляпа Котка я нямаше между тях, беше си припомнила, мисля, че аз съм този, който я беше убил с безсилието си в онази сутрин.

Оттам, отгоре, можех да видя малко по-добре лабиринта от ръждясали скелети в паркинга. Вдигнах очи да погледна над покривите на блоковете: наляво и надясно техните редици се простираха до хоризонта, почти невидим от мъгли и размиващи се в далечината парцели земя. Тук-там някой блок беше построен така, че да виждаш паркинга зад него и дори без очила на носа можех да различа малки метални кабинки, които се плъзгаха по кабели от прозорец до прозорец, както правехме и ние сега.

Оттатък железопътната линия полето с църкви потъваше в гъсти облаци от тамян. И между църквите стотици, хиляди черни силуети, мрачни фигури, приличащи на неспокойни дяволи, обикаляха храмовете и носеха огън на върховете на пръти. Гица Лудия управляваше с голямо умение лостовете, прикачени на бърза ръка в скелета на потъналия в разруха IMS, с който се носехме над гаража, приближавайки все повече до източника на онази остра миризма. Много хора стояха пред прозорците. Чакаха Гица да ги откара при Гърка, беше ми казал самият той. Още от сутринта все прекарвал някого, та дори имал нужда от още една телегондола.

– Затова заварява Ови там – каза той.

Погледнах надолу и така беше: Ови беше изчезнал някъде, под дъжд от искри, като се стараеше да превърне едно сиело в друга телегондола за придвижване на съседите от един блок до друг. Ударихме се в стената точно пред стълбището, малко по-високо от входа, почти до първия етаж. Бяхме стигнали.

– Тре' да слизаш. Това е – каза Гица.

Подадох му една банкнота и го попитах къде мисли да замине, когато получи и другата маратонка от Ови. Огледа се паникьосан на всички страни за миг и прошепна:

– Викат ме, не чуваш ли? Все повече са. Хайде, излизай!

Признавам си, че ме беше страх от легендарните избухвания на Гица Лудия и не исках да изпитам гнева му върху собствената си кожа. Разчитайки кодовете на раздразнението върху лицето му, се почувствах изведнъж много самотен. Скочих от IMS-а и влязох във входа, където вече се бяха събрали много хора. Някои от тях знаех от моя блок или от съседните блокове, познати лица от прозорците към паркинга от моето детство, но други ми бяха чужди. Предположих, че трябва да са от други блокове, може би дори от другата страна на жп линията. Разгледах ги внимателно, защото в детството ми се говореше, че живеещите оттатък релсите имат кожа с метален цвят и че като говорят, грачат като автоматизирани гарвани. Ако е било така, не виждах сега никакво доказателство за тази легенда.

VeneRare (превод Василка Алексова, корица Живко Петров, 160 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

^• В заглавието на романа е отразена игра на думи – букв. рум. vene rare означава "редки вени" (предадено с превод в текста, когато става дума за заболяване), а venerare – "почитане, благоговеене". Затова, когато в текста се споменава името на романа, то е давано на латиница и слято – VeneRare.