My Mir

"Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали?... Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си." – тези думи принадлежат на Кишот (откъсът по-долу), най-новият роман на Салман Рушди, и фриволно (но точно) описват както сюжета на тази сатира на съвременното общество, така и отношението на самия Рушди към него... Да, авантюрите на Кишот в дигиталния (реално/нереален) свят са основани най-общо на емблематичния образ на дон Кихот, както героите на тази "история в историята" са основани също най-общо на произхода на самия Салман Рушди – и Сам Дюшан, авторът на посредствени шпионски романи, и неговия персонаж, търговският пътник Исмаил Смайл, (измислил себе си като Кишот) са индийци в Америка, а възлюбената на Кишот дори носи името Салма Р. (екс-Боливуд звезда и настояща телевизионна прима) – да, ирония с висока резолюция основана най-общо както върху инициали, места и литературни случки, така и върху разпадащи се на мегапиксели вятърни мелници, защото "всичко може да се случи" в епохата на светодиодния свят, нали...

Решено беше. Той стана от леглото – по-рязко от обикновено, облечен с раираната си пижама, и плесна с ръце. Да! Точно това прозвище щеше да използва в писмата си. Щеше да бъде нейният находчив храбрец, нейният Кишот. Щеше да бъде за нея като Артур за Гуиневир, "и въобще... достоен рицар", както пише в пролога на "Кентърбърийски разкази" на Чосър.

Напомни си, че живеем в епоха, когато всичко може да се случи, според твърдението на мнозина по телевизията и в чудати видеоклипове на хора, докато се реят в киберпространството, и този факт придаде нови технологични дълбини на неговата пристрастеност. Вече нямаше правила. В епохата, когато всичко може да се случи... ами можеше да се случи всичко. Стари приятели можеха да станат нови врагове, а заклети врагове можеха да станат най-добри приятели и дори любовници. Вече не беше възможно да се прогнозират времето, нито вероятността от избухване на война, нито резултатите от изборите. Жена можеше да се влюби в прасе или мъж да заживее със сова.

Възможно бе красавица да заспи и когато се пробуди след целувката, да говори на друг език и на този език да се окаже съвсем различна личност. Потоп можеше да разруши града ти. Торнадо да отнесе дома ти в далечни земи, а когато се приземи, къщата ти току-виж премазала някоя вещица. Възможно бе престъпници да стават царе, а царете да бъдат разобличени като престъпници. Мъж можеше да открие, че жената, с която живее, е извънбрачно дете на собствения му баща. Или цели народи да се хвърлят от някоя канара като гъмжило леминги. Възможно бе мъже с грозна коса да стават президенти. Или водата да се изчерпи. Или жена да роди бебе, което да се окаже прероден бог. Думите можеха да губят значенията си и да придобиват нови. Можеше да настъпи краят на света, както бе започнал да предрича най-малко един изтъкнат и предприемчив учен. Свършекът щеше да е обгърнат в зловоние. И една телевизионна звезда можеше като по чудо да откликне на любовта на един стар глупак и той да пожъне невероятен романтичен триумф, който да компенсира дългия му невзрачен живот и да го снабди най-сетне с величаво сияние.

Епохалното си решение Кишот взе в "Ред Рууф Ин" в град Галъп, щата Ню Мексико (нас. 21 678). Търговският пътник гледаше с желание и завист историческия хотел "Ел Ранчо" в Галъп, където в апогея на уестърните бяха отсядали филмови звезди като Джон Уейн, Хъмфри Богарт, Катрин Хепбърн и Мей Уест. Той не можеше да си позволи да плаща цените в "Ел Ранчо", затова отиде с колата до по-скромния "Ред Рууф", който идеално го устройваше. Беше привикнал да приема съдбата си, без да се оплаква. Сутринта, когато се събуди с ярката си нова самоличност, телевизорът работеше – беше забравил да го изключи, преди да заспи – и синоптикът от канал KOB-4 Стийв Стакър беше в ефир заедно със своя Парад от питомци, в който участваха прочутите кучета метеоролози Радар, Рез, Скийки и Тъфи. Следователно беше петък и новокръстеният господин Кишот (той не смяташе, че е спечелил или заслужава почетното "дон"), въодушевен от своята прясно-прясно придобита решимост поради отворилия се пред него поръсен с цветя път към любовта, преливаше от вълнение, макар да беше изморен, след като цяла седмица беше посещавал местни лекари в Албъкърки и на други места. Предния ден беше прекарал в Християнския здравен център "Рихобът Маккинли", "Уестърн Ню Мексико Медикъл Груп" и Индианския здравен център "Галъп", където лекуваха значителното местно индианско население на града от племената навахо, хопи и зуни. Продажбите му бяха чудесни въпреки озадачените гримаси и смутения смях, с които бяха посрещали веселите му намеци, че скоро ще замине на почивка в Ню Йорк (нас. 8 550 405 души) с новата си приятелка, много известна дама, царица на телевизионно предаване, което не е за изпускане. Не погледнаха с добро око и на остроумната забележка, която беше изръсил в индианския здравен център: "Всъщност и аз съм индианец! Обаче индийски, с точка, не с перо! Затова ми е много приятно, че съм тук, на индианска земя".

Той вече нямаше постоянен дом. Пътят беше неговият дом, автомобилът беше дневната му, багажникът му беше гардероб, а мотелите "Ред Рууфс Ин", "Мотел 6", "Дейс Ин" и други места за настаняване му подсигуряваха легло и телевизия. Той предпочиташе места с поне няколко платени канала, но ако нямаше, се задоволяваше и с обичайната телевизия. В онази конкретна сутрин обаче нашият човек нямаше време за местния синоптик и за неговите осиновени животинки. Искаше да поговори с приятелите си за любов и за търсенето на любов, което се канеше да предприеме. Всъщност вече почти не му бяха останали приятели. Имаше един богат братовчед, работодател и закрилник, д-р Р. К. Смайл, и съпругата му Хепи, но и с двамата не прекарваше никакво време за разлика от служителите на рецепцията в някои мотели, които често посещаваше. Имаше няколко човека, пръснати из цялата страна и по земното кълбо, които може би все още питаеха към него чувства, подобни на приятелство. И най-вече имаше една жена в Ню Йорк (тя определяше себе си като "жената батут"), която може би отново щеше да му се усмихне, ако той извади късмет и тя приеме извиненията му. (Той съзнаваше или си въобразяваше, че съзнава, необходимостта да поднесе извинения, но помнеше само отчасти защо и на моменти смяташе, че може би увредената му памет е обърнала всичко наопаки и че всъщност тя трябва да се извини на него.) Той обаче нямаше своя обществена прослойка, нямаше кохорта, нямаше своя банда, нямаше истински приятели, защото отдавна беше изоставил светската суета. На страницата си във фейсбук се беше сприятелил или беше избран за приятел от малка и все по-оредяваща група търговски пътници като самия него, самотници, самохвалковци, ексхибиционисти и сластолюбиви жени, които се държаха толкова еротично, колкото позволяваха донякъде пуританските правила на социалните медии. Когато Кишот въодушевено сподели намерението си във фейсбук, всичките му приятели в кавички тутакси прозряха истинската му същност – вятърничав план на границата на лудостта – и се опитаха за негово собствено добро да го убедят да не преследва и тормози госпожица Салма Р. В отговор на неговата публикация се появиха намръщени емоджита и битмоджита, които му размахваха укорително пръст, имаше и гифове на самата Салма Р., присвила очи, изплезила език и въртяща показалец до дясното си слепоочие, които вкупом образуваха универсално разпознаваеми жестове, целящи да покажат на някого, че е "тралала". Той обаче не се разубеди.

Като цяло такива истории не завършват добре.

*

В младостта си – която беше достатъчно далече в миналото, та спомените му за нея да бъдат ясни – той беше скиталец по душа, не просто търговски пътник, какъвто стана впоследствие, беше пътешествал надлъж и нашир просто за да види каквото успее – от нос Хорн и Огнената земя – края на Земята, където светът губи цветовете си, а хората и нещата съществуват само в черно и бяло, до източните пустини на Иран, от град Бам и неговите пълчища от хлебарки до дивия граничен град Захедан в приключилата вече епоха на шаха, от Залива на акулите в Австралия, където беше плувал сантиментално сред делфините, до мащабната миграция на антилопите гну в непонятните простори на долината в Серенгети. Беше празнувал Холи с говорещите бходжпури потомци на индийски наемни работници на остров Мавриций, беше отбелязвал и Курбан байрам с тъкачи на шалове във високопланинското село Ару близо до ледника Колахои в Кашмир. В началото на средната му възраст споменатото Вътрешно събитие промени всичко. Когато се опомни след събитието, той беше изгубил изцяло личните си амбиции и любопитството си, големите градове го потискаха и Кишот копнееше само за анонимност и самота.

Освен това беше развил силен страх от летене. Помнеше един свой сън, в който първо падаше, после се давеше, затова беше убеден, че полетите със самолет са най-нелепата фантазия и измама, които хората, под чийто контрол се намира светът, се опитват да втълпят на невинните мъже и жени като него. Ако някой самолет изпълнеше полета си и пътниците му достигнеха благополучно местоназначението си, това според него се дължеше просто на късмет. Нищо не доказваше. Той не искаше да загине, като падне от небето във вода (като в съня си) или на сушата (което щеше да бъде още по-неудобно), затова реши, че ако боговете на доброто здраве му помогнат да оцелее някак, никога повече няма да се качи в някой от онези чудовищно тежки съсъди, които обещават да го издигнат на девет хиляди метра или да се движат над земята. Кишот наистина се възстанови, макар да провлачваше крак, а след това пътува само по суша. Понякога обмисляше дали да не предприеме морско пътешествие покрай американския бряг до Бразилия или до Аржентина, или през Атлантическия океан до Европа, но така и не го организира, а в последно време неблагонадеждното му здраве и крехката му банкова сметка сигурно нямаше да издържат напрежението от такова пътуване. Затова той стана изцяло сухопътно създание и такъв щеше да си остане.

В стара раница, старателно увити с тънка мека хартия и найлон с въздушни балончета, той носеше различни средноголеми предмети, които беше събирал по време на странстванията си: редимейд излъскан китайски камък, чиито линии приличаха на пейзаж от гористи хълмове, забулени в мъгла, подобна на Буда глава от Гандхара, вдигната дървена камбоджанска ръка със символа на мира в средата на дланта, два звездовидни кристала – един голям и един малък, викториански медальон, в който той беше пъхнал снимка на родителите си, три други снимки, изобразяващи сцена от детство в далечен тропически град, месингово ножче за пури от епохата на крал Едуард с формата на острозъб дракон, индийски кибрит "Чита Бранд" с изображение на търсещ плячка гепард, миниатюрен папуняк от мрамор и китайско ветрило. Кишот благоговееше пред тези тринайсет предмета. Когато се прибереше вечер в стаята си, двайсетина минути ги подреждаше старателно. Трябваше да бъдат разположени по точно определен начин един спрямо друг – чувстваше се у дома едва след като остане доволен от подредбата. Знаеше, че докато тези свещени предмети не бъдат поставени на точните места, животът му ще бъде лишен от равновесие и самият той може да стане жертва на паника, инерция и накрая дори смърт. Тези предмети бяха самият живот. Докато бяха с него, пътят не го плашеше, а беше неговото специално място. Провървя му, че въпросното Вътрешно събитие не го превърна в пълен идиот като онзи препъващ се тип с увреден мозък, когото видя веднъж и който беше способен да върши само най-простички неща, например да събира нападали листа в парка. Кишот работеше като търговски пътник от много години и продаваше лекарства, въпреки че беше преминал пенсионната възраст и въпреки своята вече нестабилна, непредсказуемо капризна, все по-непостоянна и инатливо маниакална умствена нагласа, но работата си дължеше на благоволението на гореспоменатия свой заможен братовчед д-р Р. К. Смайл, лекар и успял предприемач, който, след като гледа по телевизията "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър, не желаеше да уволни своя роднина, защото се опасяваше, че така ще ускори кончината на стария клетник.

Фармацевтичният бизнес на д-р Смайл, неизменно доходоносен, неотдавна го беше направил милиардер, защото лабораториите му в Джорджия бяха усъвършенствали впръскването под езика на болкоуспокояващия фентанилов спрей. Впръскването на силен опиоид под езика носеше по-бързо облекчение на болните от рак в терминален стадий, които страдаха от така наречената от медицинските специалисти "пробивна болка". Пробивната болка е нетърпима. Новият спрей я правеше поносима поне за един час. Мигновеният успех на лекарството, патентовано под търговското название "Ин Смайл", даде на д-р Р. К. Смайл възможността да си позволи лукса да поддържа възрастния си роднина без оглед на неговата продуктивност в работата. Странно, но се оказа, че пропадането на Кишот към лудостта – която съгласно една от дефинициите е неспособността да отличаваш "какво е така" от "какво не е така" – за известно време не повлия материално на неговата способност да изпълнява служебните си задължения. Всъщност състоянието му се оказа предимство, което му позволяваше с безусловна искреност да представя убедително съмнителните качества на много от продуктите на компанията, защото с цялото си сърце вярваше в рекламираната им ефикасност и в превъзходството им над всички техни конкуренти, въпреки че рекламните кампании бяха безспорно тенденциозни, продуктите нерядко не бяха по-добри от много сходни на тях от други марки, а в някои случаи дори бяха категорично под пазарното ниво. Поради своята неувереност в това къде се намира границата между истината и лъжата и благодарение на личното си обаяние и приятни обноски Кишот вдъхваше доверие и се доказа като идеалния търговец за стоката на братовчед си.

Кишот (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 472 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

"... някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?" – да, както добре знаете, животът на Салим Синай (главен герой на бисерната класика Родените в полунощ), обема метафорично цялата история на Индия, от обявяването на независимостта ѝ (и рождението на Салим, точно в полунощ) на 15 август 1947 до днес... Също както житието и битието на самия сър Салман Рушди обема образа на гражданин на Света – винаги на границата между няколко страни, винаги на ръба на конфликта между няколко религии, но вечно против Фанатизма във всичките му форми и проявления – да, миналогодишното нападение срещу Рушди "обезвреди" дясното му око и ръка, но нищо не може да "обезвреди" неговия Глас, който обема целия свят... Или както казва неговия герой Лифафа Дас (в откъса от Родените в полунощ по-долу): "Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!" – да, елате да видите Родените в полунощ с нов превод (да, не е променено само заглавието Среднощни деца), с твърди корици и със специална илюстрация от Теодор Ушев, защото както сочи откъса от Родените в полунощ по-долу (и новинарските хроники въобще): Светът козината си мени, но Фанатизма си – Никога!

Какво се знае за бандата "Равана"? Че тя се представяла като фанатично антимюсюлманско движение – обичайно явление по време на бунтовете преди Разделянето, когато свински глави безнаказано се появявали в дворовете на джамиите в петък. Че бандата изпращала свои хора посред нощ да пишат лозунги по стените на нови и стари градове: БЕЗ РАЗДЕЛЕНИЕ, ИНАЧЕ – ИЗТРЕБЛЕНИЕ! МЮСЮЛМАНИТЕ СА ЕВРЕИТЕ НА АЗИЯ! и тъй нататък. Знае се също, че групировката опожарявала фабрики, магазини и складове, собственост на мюсюлмани. Има и още нещо, което не е всеизвестно: зад фасадата на расовата омраза бандата "Равана" била блестящо замислено търговско предприятие. Анонимни телефонни обаждания, писма, написани с думи, изрязани от вестници, до мюсюлмански бизнесмени, на които предлагали да платят една-единствена сума в брой, в противен случай целият им свят щял да бъде изпепелен. Любопитното е, че бандата била посвоему етична. Не се правели повторни изнудвания. И държали на думата си: не получат ли сива чанта с исканата сума, магазините, фабриките и складовете пламвали. Повечето хора плащали, защото предпочитали тази опасна алтернатива пред това да се доверят на полицията. През 1947 година мюсюлманите не можели да разчитат на полицията. Говорело се (но не съм сигурен дали е вярно), че писмата с искането за откуп съдържали и списък на "доволни клиенти", които били платили и запазили бизнеса си. Бандата "Равана" най-професионално предоставяла и своите препоръки.

Двама мъже с делови костюми и един с шалвари тичали по тесните улички на мюсюлманската махала към таксито, което ги чакало на Чандни Чок. Привличали любопитни погледи не само заради разнородното си облекло, а и защото се опитвали да не тичат.

"Не проявявайте паника – казал Кемал. – Дръжте се спокойно." Само че краката не ги слушали и се втурвали напред. На пориви, ту забързано, ту с няколко дисциплинирани крачки в нормален ход, те напуснали махалата; пътьом подминали млад мъж с черен метален мутоскоп на колела и барабанче в ръка: Лифафа Дас на път за мястото, където ще бъде направено публичното оповестяване, дало заглавието на тази глава на романа. Лифафа Дас думкал с барабана си и се провиквал: "Елате да видите всичко, елате да видите всичко, елате да видите! Елате да видите Делхи, елате да видите Индия, елате да видите! Елате да видите, елате да видите!".

Ахмед Синай обаче имал да гледа други неща. Децата от махалата измисляли прякори на повечето местни. Група от трима съседи била известна като "бойните петли", защото групата включвала едно семейство от Синдх и едно от Бенгал, а между къщите им се вклинило едно от малкото хиндуистки семейства в махалата. Синдхите и бенгалците нямали много общо помежду си – говорели на различни езици, готвели различна храна; обаче и двете семейства били мюсюлмани и мразели натрипилите се между тях хиндуисти. От покривите си засипвали техния дом с отпадъци. От прозорците си подвиквали оскърбления на различни езици. Хвърляли късове месо пред входната им врата... а хиндуистът на свой ред плащал на улични хлапета да замерват прозорците им с камъни, увити в съобщения: "Само почакайте, и вашият ред ще дойде"... Кварталните хлапета не наричали баща ми със собственото му име, за тях той бил "оня, дето не може да следва и собствения си нос".

Ахмед Синай имал толкова лоша пространствена ориентация, че ако го оставиш сам, щял да се изгуби из кривите улички на собствения си квартал. Често се случвало уличните гаменчета да го срещат да се скита отчаяно и той им предлагал монета чаванни, за да го заведат до вкъщи. Споменавам го, защото съм убеден, че специалното умение на баща ми да прави погрешни завои не само го съпътства през целия му живот, а е и причината за влечението му към Амина Синай (тъй като с Надир Кхан тя показала, че също кривва не накъдето трябва); нещо повече, неспособността му да следва собствения си нос се е предала и на мен, до известна степен засенчва носовото ми наследство от други източници и аз години наред не можех да надуша кой е правилният ми път...

Засега толкова по въпроса, защото дадох на тримата бизнесмени достатъчно време да стигнат до промишлената зона. Ще добавя само, че (според мен като пряко следствие от неговата неспособност да се ориентира) около баща ми дори в мигове на триумф витаеше усещането за бъдещ провал; мирисът на грешен завой, който дебне зад ъгъла и който колкото и често да се къпеше той, не можеше да отмие. Кемал, който го надушвал, казал на С. П. Бат на четири очи: "Ама тези кашмирци, приятелю, май наистина не се къпят". Мълвата свързвала баща ми с лодкаря Тай... който, обзет от разрушителен гняв, престанал да поддържа хигиената си.

В промишлената зона нощните пазачи си спели преспокойно въпреки воя на пожарните сирени. Защо? Как? Защото се били споразумели с бандата "Равана" и когато ги предупредили за предстоящата поява на бандата, те пили сънотворни и извадили плетените си легла от сградите в зоната. Така бандата избегнала насилието, а нощните пазачи си подсигурили солидна добавка към жалките си надници. Мирно и доста интелигентно решение. Застанали сред спящите нощни пазачи, Кемал, баща ми и С. П. Бат наблюдавали как пепел от кремирани велосипеди се издига в небето на плътни черни облаци. Бат, татко и Кемал стоели до пожарните и усетили как ги залива огромно облекчение, защото горял складът на "Индийски велосипеди "Арджуна" – марката носела името на герой от индийската митология, неубедително прикритие за всеизвестния факт, че собствениците на фирмата били мюсюлмани. От облекчение татко, Кемал и Бат вдишвали дълбоко въздух, наситен с изгорели велосипеди, кашляли и се давели, докато през дробовете им преминавали изпаренията от изгорели гуми, изпепелените призраци на веригите, звънците, седалки, кормила, лишените от материалност рами на велосипедите "Арджуна". Груба картонена маска била закована за телеграфен стълб пред горящия склад – многолика маска, демон с разкривени лица с широки и плътни извити устни и яркочервени ноздри. Лицата на многоглавото чудовище, царя на демоните, Равана, загледан гневно надолу към телата на нощните пазачи, които спели толкова дълбоко, че никой – нито пожарникарите, нито Кемал, нито Бат, нито баща ми – имали сърце да ги събудят; а върху тях се сипела пепелта от педали и маркучи. "Адски лоша работа", казал Кемал. Не със съчувствие. Всъщност критикувал собствениците на "Индийски велосипеди "Арджуна".

Погледнете: облакът на бедствието (който бил и облак на облекчението) се издигал и сгъстявал на кълбо на бледото утринно небе. Вижте как се понесъл на запад към сърцето на стария град, как сочел, мили боже, като изпънат пръст към мюсюлманската махала близо до Чандни Чок!... Където точно в този момент Лифафа Дас отправял своите призиви в тясната уличка на семейство Синай:

– Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!

Почти дойде време за публичното оповестяване. Няма да крия, че се вълнувам: твърде дълго се спотайвам зад кулисите в собствената си история и макар да остава още малко време, преди да поема нещата в свои ръце, приятно ми е да надникна в бъдещето. И така, с трепетно очакване следя изпънатия показалец на небето и поглеждам надолу към махалата на родителите си, към велосипедите, уличните търговци, които предлагат печен нахут в хартиени фунийки, към издалите напред хълбок безделници, които се държали за ръце, към разлетелите се хартийки и малките водовъртежи от мухи над сергиите за сладкиши... и всичко това – смалено поради гледната ми точка отвисоко. Имало и деца, цели тумби, подмамени към улицата от думкането на барабанчето на Лифафа Дас и от гласа му: "Дуния декхо...", вижте целия свят! Момчета без панталонки, момичета без долни ризи и други, по-добре облечени деца с училищни униформи, късите им панталонки са пристегнати с ластични колани с токи с формата на извити змии, пухкави момчета с дебели пръстчета; всички се стичали към черната кутия на колела, включително момиченце с една-единствена рунтава вежда, надвиснала над очите ѝ – осемгодишната дъщеря на същия онзи грубиян от Синдх, който дори в онзи момент издигнал на покрива си знамето на все още несъществуващата държава Пакистан, който дори в онзи момент мятал обиди по адрес на съседа си, докато дъщеря му изхвърчала на улицата с една чаванни в ръка, с изражение на джуджешка кралица и стаено зад устните ѝ убийство. Как се казва ли? Не знам, обаче тези вежди са ми познати. Лифафа Дас, който по една нещастна случайност бил нагласил своя мутоскоп пред стена с нарисувана на нея свастика (в онези дни свастиките били навсякъде; екстремистката партия РРС ги изписвала по всички стени; но не говорим за нацистката свастика, която е в обратната посока, а за древния хиндуистки символ на властта. Свасти на санскрит означава "добро, добруване")...

Въпросният Лифафа Дас, чиято поява аз възвестих, бил млад мъж, който оставал незабележим, преди да се усмихне – след което ставал красив, или преди да бие барабанчето си – след което ставал неустоим за децата. Бродещите глашатаи с техните барабанчета в цяла Индия крещят: Дилли декхо, "Елате да видите Делхи"!

Лифафа Дас обаче се намирал в Делхи, затова променил призива си. "Вижте целия свят, вижте всичко!" Хиперболичната формулировка с течение на времето завладяла съзнанието му, още и още пощенски картички влизали в неговия мутоскоп, докато той отчаяно полагал усилия да предложи обещаното, да вложи всичко в своята кутия. (Неочаквано си спомних за художника, приятел на Надир Кхан: някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?)

Родените в полунощ (превод Надежда Розова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 720 стр, цена 40 лева) е в книжарниците от 3 ноември