My Mir

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." твърди Харуки Мураками, а именно такава "японска градина" оформя Александър Димитров (докато живее 6 години в Япония) в своя дебютен сборник с разкази Силуети в Япония – в него има място за момче от Окинава в кръстопътна среща със змиорка, за митологични фигури в снеговете на Аомори, за мистични търсения между горите на Вакаяма и белите пясъци на Ширахама... или за Полуприсъствие – да, в откъса от този разказ по-долу ще се срещнете с мистериозна жена, на ръба между илюзия и реалност, в средата на знойния август, когато японците Обон-почитат Духа на предците и семейните си корени... А сега се запознайте със Сатору и Юджи...

Из Полуприсъствие

Канадзава

А сега обратно към скорошния случай от Сапоро. Припомняме, че в началото на месец август Е. Х. беше арестувана по подозрения за убийството на мъж на средна възраст. Нови доказателства сочат, че след като е оставила тялото на покойния в хотелската стая, тя е отнесла част от десния му крак в апартамента си. Персоналът..."

– Еха – подсвирна Юджи. – Като от книга на Мураками.

– Харуки? – сънено се обади Сатору.

– Не, Рю.

– А, може. Честно казано, отдавна не съм чел нито един от двамата.

Телевизорът бръмчеше с допълнителни детайли около убийството, но Сатору пропускаше звука покрай ушите си. Умората безмилостно го атакуваше в лятната нощ на град Канадзава. Нямаше против да работи по време на Обон, докато хората почиват. Да има твърде много за вършене по Обон обаче, беше отделна тема. Поне утре си беше пуснал отпуск.

– Малко е иронично разследването да приключва точно тези дни – прозя се той и се изтегна на изтърбушения диван.

– Тоест по Обон?

– Аха.

– Така си е. Но на мен ми е интересна причината – отхапа от пицата си с чеснови скариди Юджи. – Такива неща не стават току-така, със сигурност има предистория.

– Да бяхме Рю Мураками, а?

– Да бяхме Рю Мураками... – Приятелят му опря гръб в стената. – Тая пица направо ме нокаутира, а ти не изглеждаш в по-добра форма.

– Осми пореден работен ден – изпъшка Сатору. – А дори не ми плащат бонус за това, че работя по празниците.

– Откога ти казвам да смениш работата – смръщи вежди Юджи. Пухкавите му бузи бяха поруменели от изпития алкохол. – Ела в Токио, ще ти помогна да намериш нещичко. На трийсет и осем си, не на шейсет.

– Тук си ми харесва, Юджи. Знаеш как е. Канадзава е моят град.

Сатору беше единственият останал. Бившите му близки съученици от гимназията се бяха пръснали из градовете мастодонти на Япония. Токио, Осака, Йокохама – обичайните заподозрени. Някои даже бяха заминали да работят за представителствата на японски компании в Тайван или Южна Корея. Не ги беше виждал от години. Кръстопътищата на живота бяха нарушили ритъма на онези общи крачки, които ти се струват вечни насред вихъра на младостта. Единствено Юджи се връщаше ежегодно покрай Обон. Не че двамата не се чуваха по веднъж на месец. Но си беше друго да се видят на живо, да изпият по няколко питиета и да обсъдят какво ли не.

– Тоя град взима много повече от теб, отколкото ти дава. В Токио ще се преродиш. Работлив си, лесно общуваш с хора, спретнат си. Жените ще си падат по теб – занарежда пълничкият мъж. – Кога последно излезе на среща?

– Преди два-три месеца.

– В Токио ще е през ден, стига да искаш. Ясен си ми – срита го Юджи. – Ако пожелаеш, ще си истинска лятна буря в дамските сърца из Шинджуку!

– Кажи при теб как върви – не му остана длъжен Сатору и приятелят му изпръхтя. – Намери ли подходяща партия?

– Хей, нямам твоя външен вид, та не мога да си позволя да съм придирчив. Но се прехвърлих към различна платформа и е поносимо. От седмица и половина си пиша с една жена, приказката ни върви и... – Драматичната пауза увисна във въздуха. – Като се върна, сме на вечеря.

– Охо! – окопити се Сатору. Юджи си беше домошар и открай време мечтаеше за семейство. За жалост, обикновено хич не му се получаваше. – Без недомлъвки, разказвай!

– От мен да мине – предаде се гостът му и се намести на кремавия забутон. Правеше се на ударен, обаче си личеше, че очаква срещата с нетърпение. – Но първо нека си отворим по още една бира. И ще спя у вас, защото ме мързи да се връщам при нашите.

Сатору извади по кен от хладилника.

– Слушай сега – отпи с наслада Юджи. – В тоя град и без това не се случва нищо. Така че нека ти разкажа за приключенията на твоя най-близък, най-грижовен и явно най-харизматичен другар от Токио...

На следващия ден закусиха заедно, след което Юджи се запъти към къщата на родителите си в покрайнините на Канадзава. Утре си заминаваше и нямаше да се видят повече, но Сатору беше предоволен от срещата им. Не беше виждал приятеля си такъв. Нарочно го направи, лисицата. Вместо веднага да спомене за любовните си успехи, беше изчакал часовете да се изнижат и чак тогава засегна темата. Поклащайки глава развеселено, Сатору си отвори бира. Имаше да свърши доста, наваксвайки за осемте дни неглижиране на ситуацията вкъщи след дванайсетчасовите смени. Трябваше да пусне пералня, да измие чиниите, да изчисти апартамента – особено банята и тоалетната, стандартните дейности за що-годе прилежен мъж. После лек обяд, някой и друг филм и ето, денят щеше да се е изтърколил. Вечерта планираше да се спусне към "Катамачи", сърцевината на Канадзава след мръкване. От две седмици не беше излизал както подобава, а пък и звучеше добре да пие по едно за здравето и романтичните завоевания на Юджи. Изпълни всичко, ала по средата на филма задряма. Когато се събуди, вече беше осем часът и лятната половинчата луна надничаше любопитно в стаята му.

Нужни му бяха десетина минути да се поразсъни. Затършува из дрешника, докато не се спря на чифт бежови панталони и тъмносиня риза със ситни триъгълничета по нея. Гъстата му коса се беше слегнала на една страна от спането. Оформи я с умерено количество гел.

– В пълна готовност – поощрително си намигна той пред огледалото и излезе навън.

Чувстваше се отпочинал и реши да ходи пеша до квартал "Катамачи". Разстоянието му отнемаше около половин час, съвсем разумно. Мнозинството японци не обичаха да бият път на крак, но Сатору обожаваше спокойните нощни обиколки из Канадзава. Ако живееше в кошери като Осака или Токио, с тамошното кресчендо от тълпи и звуци, и той щеше да намрази кръстосването на отсечките им.

Скоро навлезе в "Хигаши Чая" и нейните старовремски улици, сгушили се между редиците традиционни дървени къщи. Още една причина да харесва късните разходки – дори най-туристическата част от Канадзава се стелеше тиха и усамотена пред него. Никакви гейши, чайни церемонии, позлатени нишки по сладоледи и сборища, гротескно узурпирали околностите. Освен единиците минувачи водещ негов спътник беше нежното мастило на нощта, накъсвано от приветливата светлина на фенерите. "Хигаши Чая" не отстъпваше на Киото и никой не можеше да убеди Сатору в обратното.

Прекосявайки арките на моста "Асаногава", той си отдъхна, за да не се изпоти в задушния мрак. Надвеси се над каменното рамо на моста и се полюбува на кротките води отдолу. Под тази тяхна привидна сдържаност дремеше импулс за разрушение, гняв, какъвто само суровата красота на природата притежаваше. Вдъхновени от плахия ѝ ромон, местните наричаха Асано женствената от двете реки, пресичащи централна Канадзава. Нищо кокетно обаче нямаше в неудържимия бяс на теченията ѝ през дъждовния сезон. Сатору ясно помнеше хилядите евакуации, когато беше студент в четвърти курс и Асано помете контурите на коритото си.

"Катамачи" го посрещна със сиянието и глъчката на истинския център за забавления в иначе спящата след девет Канадзава. Той опипа косата си, за да се увери, че не е развалил гела. След това заоглежда заведенията наоколо. За разлика от пасторалните си разходки предпочиташе да е обгърнат в енергичната прегръдка на барове, изтъкани от хора и звуци. И истории, нашепнати или провикнати сред щедри количества алкохол и обещанието за забрава на следващата сутрин.

Канадзава имаше своите събития, просто те се появяваха с относителната флегматичност на половинмилионен град. Повъртя се из северно "Катамачи" и си набеляза бар. Встрани, в една ниша на сградата, жена в широка пола се бе проснала на земята. Наведеното ѝ лице не се виждаше от бялата шапка с козирка, но Сатору много добре познаваше позата. Беше пияна. Той изсумтя и се закатери по стълбите нагоре. Понечи да отвори вратата, но се поколеба.

Подобни гледки изпълваха тъмнеещите улици на всеки град и повечето хора оставяха подпийналите на мира. Не беше длъжен да се отзове. Въпреки всичко усети дръпване, неясната длан на неопределен подтик сред светлините. Можеше поне да донесе вода на непознатата, за да се свести. Метри по-надолу светеше автомат за напитки и той купи изстудено шише с вода. Потънала в транс, фигурата не бе помръднала.

Сатору се пресегна да ѝ подаде бутилката. В този момент жената помръдна, сякаш добила представа за заобикалящия я свят. Ръката му закачи козирката на шапката и тя падна на земята, разкривайки лицето под нея.

Той отстъпи крачка назад и инстинктивно стисна шишето, все едно беше оръжие. Беше виждал тези черти – и то съвсем наскоро.

С премрежен поглед, окъпан в неона на "Катамачи", в него се взираше убийцата от Сапоро.

Силуети в Япония (корица Теодора Югова, 184 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците