My Mir

Една джазово пулсираща нощ в неоновата пустиня на Токио – големият Харуки Мураками наблюдава 19-годишната Мари през една нощ от живота ù, в която тя среща духовете, изкушенията и странностите на нощните птици, бродещи из града In The Night Air в своя ноктюрно роман След мръкване – откъс от него четете по-долу!

Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място "развлекателен квартал". Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в "Дени".

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в "Дени". Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на "Бостън Ред Сокс". Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

Музиката, която свири приглушено, е "Върви си, малко момиче" на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в "Дени" има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

   След мръкване (превод Владимир Германов, цена 12 лв, 168 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

Да, след представянето на романа Преди кафето да изстине и неговата филмова адаптация на фестивала CineLibri 2024 вече познавате токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето... И да, Тошиказу Кавагучи продължава магията с Нови истории от кафенето (откъсът от продължението по-долу), отново начело с финия собственик Нагаре и непоклатимата бариста Казу, отново към онзи стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така "Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото (или бъдещето), започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине"...

един мъж от миналото седеше на онзи стол.

В това кафене можеше не само да се върнеш назад във времето, но да се пренесеш и в бъдещето. Ала в сравнение с хората, желаещи да се озоват в миналото, малцина бяха онези, които избираха да пътуват в бъдещето. Защо? Ами защото, ако се върнеш в миналото, ще срещнеш човека, когото искаш да видиш, докато това невинаги е възможно по отношение на бъдещето. Перспективите за среща с конкретен човек в кафенето в определен момент от бъдещето са доста несигурни.

Дори да поискаш среща, всякакви неща могат да се случат, за да попречат на съответния човек да дойде в кафенето в уречения ден и час. Например влакът да закъснее; той да има спешна работа; пътят да е затворен; да връхлети тайфун; човекът да се разболее – работата е там, че никой не знае какви препятствия го чакат. Следователно шансът за желана среща в бъдещето е изключително нисък.

И все пак в кафенето имаше мъж, дошъл от миналото. Казваше се Кацуки Курата. Беше облечен с къси панталони до коленете и тениска, носеше плажни сандали. А салонът бе украсен с изкуствена коледна елха, която стигаше почти до тавана. Беше сложена в центъра, за целта масата в средата бе преместена, за да се освободи пространство за нея в това малко кафене с общо девет места. Елхата беше купена от съпругата на Нагаре Токита, Кей, преди да умре, като знак за нейната привързаност към обичаната ѝ дъщеря Мики (тя искаше да остави нещо, което да се украсява всяка година).

Беше 25 декември, Коледа.

– Не ви ли е студено с тези дрехи? – попита Кьоко Киджима, която седеше до Мики на бара. Тя бе хем загрижена, хем развеселена от това колко неподходящо е облечен Курата за този сезон.

– Какво ще кажете за одеяло или нещо подобно? – предложи Нагаре, подавайки глава от кухнята, ала мъжът отговори с бързо махване с ръка:

– Добре съм. Изобщо не ми е студено. Но мога ли да получа чаша студена вода, моля?

– Да, веднага – обади се Казу Токита иззад бара.

Обърна се, взе чаша от полицата, напълни я с вода и се отправи към Курата.

– Благодаря – каза той и изпи водата на един дъх.

– Свърших! – възкликна радостно Мики, стискайки химикалка. Седнала на бара до Кьоко, тя току-що беше приключила със своето танзаку. Докато Мики вдигаше листчето, Кьоко попита:

– Какво си пожела този път? – И се помъчи да надникне.

– Искам краката на тате да миришат приятно – прочете Мики въодушевено. Намирайки това за ужасно смешно, Кьоко прихна. Мики също се изкикоти, скочи от стола и отиде да закачи своето танзаку на коледната елха. Беше необичайно време за писане на желания на танзаку – обикновено това се прави през юли, когато се провежда фестивалът Танабата. Елхата вече беше окичена с няколко такива листчета с различно съдържание. Нагаре бе най-честият обект на пожеланията. Освен "краката му да миришат приятно" тя искаше той "да стане по-нисък" и да "не бъде толкова раздразнителен". На Кьоко току ѝ се налагаше да потиска смеха си.

В кафенето не беше нещо обичайно да се пишат желания на танзаку и да се закачат на коледната елха. Когато обаче видя Мики да го прави, Кьоко предложи:

– Защо наистина да не напишем желания и да украсим елхата с тях?

Казу, която рядко се смееше, също се засмя. Веселата атмосфера накара дори Курата, мъжа от миналото, да се усмихне.

– Престани да пишеш глупости – изсумтя раздразнен Нагаре, докато излизаше от кухнята, държейки квадратна кутия с размери двайсет на двайсет на двайсет сантиметра. Вътре беше направената от него коледна торта, която Кьоко бе поръчала.

Мики го погледна и се засмя, след което се обърна към танзакуто, окачено на елхата, плесна с ръце и се помоли по традиционния шинтоистки начин. Коледа ли беше, или фестивалът Танабата, или тя си въобразяваше, че е в светилище? Всичко бе много объркано.

– Добре, продължавам... – обяви Мики и пак започна да пише.

– О, не, не отново... – въздъхна Нагаре. – След като сложи кутията с тортата в хартиена торбичка, той рече:

– А това е за Кинуйо... – И добави кафе за вкъщи в хартиен плик.

– Какво? – възкликна Кьоко. Майка ѝ Кинуйо, починала в края на това лято, обичаше кафето на Нагаре и продължи да го пие всеки ден, докато беше в болницата.

– Благодаря ти – промълви тихо Кьоко със сълзи в очите. Беше трогната от деликатната доброта, с която той предложи любимото кафе на Кинуйо, въпреки че не го бе поръчвала.

Загубата... Тя е част от живота, а възпоменателните ритуали ни помагат да не забравяме скъпите хора. Може би коледната елха, която Кей беше оставила, олицетворяваше не само нейното желание никога да не бъде забравена, но бе и знак, че винаги ще бди над тях. Що се отнасяше до начина, по който беше украсена, е, той наистина бе нетрадиционен. Ако обаче на Мики ѝ харесваше, нямаше как да е в разрез с желанието на Кей.

– И така, колко ти дължа? – попита Кьоко, избърсвайки една сълза.

Нагаре присви очи може би от смущение.

– Ами две хиляди триста и шейсет йени – отговори тихо.

Кьоко извади парите от чантата си.

– Заповядай – рече, подавайки му банкнота от пет хиляди йени и триста и шейсет йени на монети.

Нагаре взе парите и започна да натиска тромавите клавиши на касовия апарат.

– Между другото – подхвърли, – той се прибра в Токио, нали? Как се казваше, Юкио ли беше? – обърна се към Кьоко. Юкио бе по-малкият ѝ брат, който се беше преместил в Киото, за да стане грънчар.

– Да, върна се! Известно време му бе доста трудно, но вече се установи на работа.

Не беше лесно за Юкио да намери нещо подходящо. Бе надхвърлил трийсетте, а до момента се беше фокусирал единствено върху грънчарството, оставайки без никаква друга квалификация. Но беше отворен за всякаква сфера на дейност, така че потърси помощ от националната служба "Здравей, работа". След единайсет неуспешни опита беше нает от малка компания, предлагаща прибори за хранене в западен стил. Наскоро пристигнал в Токио, бе избрал да живее в апартамент на компанията. И така беше направил първите си стъпки към нов живот.

– О, радвам се да го чуя – каза Нагаре, докато ѝ подаваше рестото. Казу, която слушаше разговора, кимна в знак на съгласие. Изражението на Кьоко обаче леко се смрачи. Погледна мъжа на онзи стол и въздъхна.

– Никога не ми е минавало през ума, че Юкио е мислил за самоубийство – отрони тя. – Наистина съм много благодарна – додаде и сведе ниско глава.

– Няма за какво – отвърна Казу. Безстрастното ѝ изражение не се промени, така че за Кьоко беше трудно да разбере доколко добре е изразила чувствата си. Въпреки това кимна, изглеждайки доволна.

– Направих още едно! – възкликна весело Мики, която беше приключила с поредното танзаку.

– О, наистина ли? И какво е желанието? – попита Кьоко с усмивка.

– Тате да бъде щастлив. – Мики го прочете на глас и после се засмя.

Не беше ясно доколко осъзнато е това желание. Може би просто бе потърсила оправдание да изпише йероглифа за "щастие". Но след като го чу, Нагаре изглеждаше смутен.

– Каква глупост! – измърмори той и бързо изчезна в кухнята. Кьоко погледна Казу и се засмя.

– Мисля, че татко ти показа, че вече е щастлив – рече тя на Мики и напусна кафенето. Мики се усмихваше, но може би не осъзнаваше дълбочината на чувствата, които бе предизвикала.

Преди кафето да изстине. Нови истории от кафенето (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 192 стр, цена 20 лева/ 10,23 €) е в книжарниците