My Mir

Случайност или съдба, на Том Ханкс му върви да се забърква в "спасителни операции", номинирани за Оскар – първо беше Спасяването на редник Райън, а сега Спасяването на мистър Банкс – но истинският "спасител" на историята тук е Ема Томпсън (двукратен и бъдещ троен носител на Златен глобус и/или Оскар) в колоритното амплоа на мисис Памела Л. Травърс, автор на класиката за малки и големи Мери Попинс.

Именно както вятърът от Изтока довява Мери Попинс в дома на семейство Банкс, така и отвява писателката Памела Л. Травърс (втората кожа, в която живее Ема Томпсън – от говора до жестовете ù) в студиата на Уолт Дисни (Том Ханкс с поредна историческа роля) в Холивуд. Годината е 1961, минали са близо 20 години от първото писмо на Дисни до мисис Травърс с желанието (да изпълни обещаното на двете си дъщери) и да филмира Мери Попинс историята.

Мисия трудна, толкова невъзможна за Дисни, колкото да приготви английски чай по взискателния вкус на мисис Травърс – идеята да "продаде" своята героиня (и част от семейната ù тайна) като я превърне в анимационен/мюзикъл култ ù звучи толкова кощунствено, колкото да пие чай от картонена чаша.

Затова Памела Л. Травърс измисля свои правила на играта "вземи правата" (а.к.а Дисни тест за издръжливост) – филм Мери Попинс ще има, само ако вътре няма: сладникави анимация и мюзикъл песнички, червен цвят, (изгледайте финалните надписи до края, за да се насладите на автентичните записи от работните сесии с мисис Травърс)... И така се стига до двоен исторически прецедент – първият евър игрален филм на Дисни, а именно Мери Попинс през 1964, и близо 50 години по-късно първият евър филм, в който част от живота на Уолт Дисни е пресъздаден в киното, а именно Спасяването на мистър Банкс.

Точно такъв двойно "based on a true story" модел хитро и умело използват сценаристките Кели Марсел и Сю Смит, и режисьора Джон Лий Хенкок, за да преплетат съдбоносно две важни пътувания в живота на Хелън Гоф (истинското име на Памела Л. Травърс) – двуседмичната ù среща в Холивуд с Уолт Дисни и неговия екип от сценариста Дон Да Гради (Брадли Уитфорд) и композиторите братята Шърман (Джейсън Шварцман и Би Джей Новак) отключва детския спомен за едно пътуване, което я отвежда далеч от родния Куинсленд, Австралия в малкото градче Алора.

Там, където тя завинаги ще остане любимата принцеса Гинти на своя баща, банковият мениджър Травърс Гоф (явно Колин Фарел е абониран за ролята на ирландски мечтатели/алкохолета), за когото всичко в живота е илюзия. Там, където леля ù Ели (Рейчъл Грифитс) ще дойде с вятъра от Изтока, за да спаси болния ù баща и нейното семейство.

Там, където крушата не пада по далеч от дървото на вината. Там, където една семейна драма се превръща в универсална класика за малки и големи. Там, в Травърсленд, където живее Мери Попинс.

И ето, че Спасяването на мистър Банкс идва във вид на стилна сантиментална комедия, каквито снимаха през 90-те (с малки изключения като Да откриеш Невърленд, например) – със силно емоционална (биографична, колкото трябва), човечна история, в която фин хумор, ирония и сарказъм не са мръсни думи, реалност и фантазия се преплитат на магия, малките герои (като шофьора Ралф/Пол Джиамати а.к.а "единственият американец, когото мисис Травърс харесва") са също толкова важни, колкото главните, а житейски прозрения и поуки има за всички от сърце.

Филм за семейните тайни, които всяко семейство крие, но не всеки може да ги превърне в универсални мечти. Филм за смисъла от разказването на истории, заради които кино е било снимано, снима се и ще продължи да се снима. Филм, който (според любимия израз на мисис Травърс) е perfectly capable да прибере/спаси един-два-три Оскара.

Спасяването на мистър Банкс е в кината от 3 януари

"Всички мои снимки се получават" ще каже фотографа Оги Стийнбек, един от главните герои в новото симетрично-калейдоскопично творение Астероид Сити на Уес Андерсън, но някак ще знаеш, че, всъщност, става дума за филмите на Андерсън – такива хем маниерни, хем иронични, хем мултиколорни, хем монохромни, хем еклектични, хем ювелирно стилизирани..., но винаги на ръба на Смисъла на съществуването...

Астероид Сити е... пиеса – да, като последните филми на Андерсън и тук всичко е изградено като "история в историята" с отделни "глави", жонглиращи с хронологията и пространството...

Измисленият град Астероид Сити (с население от 87 души) прилича на... пастелни 3D диапозитиви или на ретро-шик-колорни картички от 50-те (всеки кадър е картина, наистина, а Kodak лентите играят ключова роля за ретрошика – питайте абонирания за Андерсъновите филми оператор Робърт Йеоман)...

Астероид Сити е... утопия, където ядрени експерименти, конференции на младите звездобройци, техните тех-патенти и екзистенц метафори за Социума (да, Стив Каръл като местният мениджър, който може да продаде всичко на всеки, е ненадминат) си съжителстват, както кактус с пустиня...

Астероид Сити е... едва втория филм във филмографията на Андерсън без участието на Бил Мъри (да, ковид карантината "прехвърля" ролята му на Том Ханкс), но в историята има място за "абонираните" Джейсън Шварцман (като фотографа Оги Стийнбек), Ейдриън Броуди (като режисьора Шуберт Грийн), Едуард Нортън (като драматурга Конрад Ърп), Уилем Дефо (като театралния педагог Кайтел), Тилда Суинтън (като доктор Хикънлуупър), Скарлет Йохансон (като филмовата звезда Мидж Кембъл, с усет, наистина, към комедийното), Джефри Райт (като генерал Гибсън), Тони Револори (като момчето за всичко на генерал Гибсън) и Джеф Голдблум (като... Извънземното)... както има място за чудесни нови (за Андерсънологията) включвания на Том Ханкс, на Стив Каръл, Мат Дилън и... Марго Роби...

Има място и за намигвания към предишния Андерсънов филм Френският бюлетин (като надписа Френска преса върху колата на Оги Стийнбек), но сякаш препратките водят най-вече към Лунно царство (заради невинните детски нърд игри, а целият детски каст в Астероид Сити е просто прекрасен) или към Морският живот със Стив Зису – да, заради пастелните, ярки цветове и заради песните на Монтана/Рупърт Френд, в чийто бенд греят Сеу Жорже (да, помните го от Морският живот..., нали) и Джарвис Кокър (който попя и във Френският бюлетин) като дори няма да споменаваме, че музиката е дело (отново) на Александър Деспла...

Така или иначе, всички Андерсън трикове са налице тук, традиционни като отбелязването на Деня на астероида, но и леко превръщащи се от еталони в сантиментално лепнат етикет Brainiac (да, като този върху ризата на Удроу Стийнбек/Джейк Райън), което ще накара героя му да пита екзистенциално: "Винаги ли е Днес?"...

А самият Уес, може би, ще започне да се пита: "Винаги ли моите филми ще изглеждат така... Андерсънови?"... и самоиронично ще намира отговори за Света и Съществуването в реплики като на механика Мат Дилън: "Всичко е свързано, но Нищо не работи"...

Астероид Сити е в кината от 23 юни

Да, Том Ханкс идеално знае как се създава поредния филмов шедьовър, но една не толкова явна негова страст, към пишещите машини, го отведе до първия му сборник с разкази Рядък модел, а преди 2 години и до дебютния му роман Създаването на поредния филмов шедьовър (откъсът по-долу) – да, пишещите машини отново имат ключова роля в този епос, обхващащ почти 80 години, но главен герой в него е невръстният Роби Андерсън и мечтата му да рисува комикси, което се превръща в извор на вдъхновение и основа за създаването на комиксов холивудски блокбастър... Да, Том Ханкс идеално знае и как се сбъдват мечти (неслучайно изигра Уолт Дисни, нали), а сега се запознайте с Роби Андерсън...

2 ИЗХОДЕН МАТЕРИАЛ

1947 г.

Боб Фолс

Сутринта на седми юли слънцето, пълен диск на равно и безоблачно небе, започваше да напича над Лоун Бют, Калифорния, провинциално градче в Норт Вали с официален брой на населението 5417 души, недалеч от столицата Сакраменто, на по-малко от ден път от Оукланд и малко повече до "Вавилон", или по-точно Сан Франциско. В разгара на лятото с температури, клонящи към максималните за века, то бе повече сходно по ритъм и темперамент на малките населени места в Канзас или Небраска, или Охайо, в Айова или Индиана. Малцина оставаха по свой избор в Лоун Бют, много хора го напускаха и никога не се връщаха. Вярно, градът бе районен център, но само по силата на местоположението си край Биг Айрън Бенд Ривър, главен търговски маршрут по времето на златната треска. През 1947 г. в Лоун Бют не бе имало дори железопътна гара.

Като повечето момчета на неговата възраст Роби Андерсън, който щеше да празнува петия си рожден ден на единайсети септември, посрещаше въодушевено всяка сутрин, особено онези на горещите летни дни, в очакване на двайсет и четири часа пълноценен и безгрижен живот. След Деня на труда щеше да постъпи в предучилищната детска градина, но вече знаеше азбуката, а татко му го беше запознал с разликата между главните и малките букви. Така че живот той несъмнено би написал с главно Ж.

Научен бе първата му работа сутрин, след като се изпишка, да е оправянето на леглото. После си сваляше пижамата, обличаше си дрешките за игра и чак тогава слизаше долу. Татко му вече бе отишъл в работилницата, а мама му сервираше закуската – обикновено препечена филийка, мляко и плод, често това бяха сливи, набрани от дърветата в задния двор. Роби искаше да вкуси кафе, та да разбере защо възрастните постоянно го пият, но му беше казано, че още е малък. Сутрешните му задачи бяха да си отнесе съдовете на плота, да провери дали кофата за боклук има нужда от изпразване, да помете пода на покритата веранда, както и стълбите, водещи към чакълената пътека в задния двор, отвъд която се издигаха четири сливови дървета. Когато изпълнеше задълженията си, вадеше пастелите си, цветните си моливи и книжките за оцветяване, лягаше на плетената от юта постилка в дневната и изпаднал в забрава, рисуваше всичко, което беше в главата му.

Всеки, който погледнеше рисунките на Роби – истинско изкуство дори на неговата възраст, – виждаше природни способности, инстинкт за размери, пространство и движение. Но в тях имаше и себеотдаване, усещаше се радост. Момчето рисуваше за удоволствие.

През повечето дни в десет сутринта прибираше рисунките и пособията си в чекмедже в скрина, стоящ в дневната, и излизаше от къщата през покритата веранда, като се беше научил да затваря вратата прилежно, а да не я оставя да хлопва след него. Зад сливовите дървета имаше жив плет с малък процеп в него, през който Роби се провираше, за да влезе в задния двор на семейство Бърнс, където също имаше квартет от сливови дървета. Границата на имотите бе разделила някогашна малка овощна градина. Джил Бърнс, дъщерята на съседите, вече на шест години, беше най-добрата приятелка в живота на Роби Андерсън. Двамата играеха заедно почти всеки ден и никое от децата не обръщаше внимание на леко изкривеното по рождение стъпало на Джил.

По пладне Джил идваше с Роби в къщата му, за да обядват – установена традиция, за която родителите и на двама бяха дали съгласие. После си намираха занимания до следобедната закуска в три часа, когато можеше да бъде пуснато радиото за детските предавания. В четири Джил се провираше обратно през отвора в плета и си отиваше вкъщи.

★ ★ ★

Лулу Андерсън, майката на Роби, беше уговорила този график с госпожа Бърнс и той напълно я устройваше, защото ѝ даваше възможност да си поеме дъх през дългия ѝ ден, изпълнен с работа, работа и работа. Сутрините ѝ бяха спокойни за разлика от тези на приятелките ѝ, млади жени (все още), които до една имаха съпрузи и деца и бяха ангажирани с безкрайни грижи, свързани с дома и детеотглеждането. Работа, работа и работа. Някои от тези жени си имаха истински малки чудовища, тъй че Лулу благодареше на Бог и на редовния режим за Роби, който си изпълняваше задачите и се занимаваше със своите рисунки, както и за бебето Нора, която бе страдала от колики, но ето че след два дни вече навършваше годинка. Нора вече обещаваше да се превърне в женския вариант на брат си, доволен от живота и благословен с лек характер. Кой в Лоун Бют имаше по-лесни две деца?

Лусил Мейвис Фолс още от раждането си бе наречена Лулу от баща си, зърнал я през прозореца на родилното отделение. Лулу Фолс стана Лулу Андерсън двайсет години по-късно, на 18 януари 1942 г., само седмици след като японците бомбардираха Пърл Харбър и Втората световна война най-сетне безмилостно сграбчи Америка. Всяка къща в Калифорния, включително в Лоун Бют, вечер бе със затъмнени прозорци срещу последваща въздушна атака, в случай че бъдат хвърлени вражески бомби над провинциалните градчета в Норт Вали, Калифорния.

Ърни Андерсън, съпругът на Лулу, беше едно от половин дузината ѝ гаджета в гимназията, макар че той учеше в "Сейнт Филип Нери" (тя самата бе в "Юниън" и презвитерианка). Работеше на бензиностанцията "Флай Ей" на ъгъла на Мейн и Грант Стрийт и Лулу често си предлагаше услугите да закара там семейния "Шевролет" за пълнене на резервоара и проверка на маслото. И тъй от приказка на приказка "стана каквото стана, туй то", както се изразяваше самата Лулу. Ърни бе най-забавният от връстниците ѝ в Лоун Бют, макар че на моменти беше забележително сериозен. А пък очите му, о...

Когато нацистка Германия нахлу в Полша и войната бе обявена, той възнамеряваше да иде в Канада, където да се обучи да пилотира самолети в канадското подразделение на Кралските военновъздушни сили, но баща му го разубеди с аргумента, че "има достатъчно канадски хлапета да вършат това". Той знаеше, че когато се наложи, САЩ щяха да влязат във войната и заяви, че "тогава ще си дадем нашия дял". Но тъй като нямаше търпение да стане част от историята, бушуваща в черно-бели кадри на екрана на прегледите, прожектирани в "Стейт Тиътър", Ърни се записа във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1941 г., та да е готов да пилотира американски самолети. По прищявка на съдбата или на Бог, или пък на свети Филип Нери се оказа, че страда от далтонизъм и поради това отпадна от пилотската школа. Но пък всякаква механика му се удаваше лесно, тъй че можеше да съдейства самолетите на Военновъздушните сили да летят и да са подготвени за предстоящата война. Изпратен бе до летище в Тексас – място, което в многото си писма до Лулу той наричаше Лагера на отчаянието.

Пърл Харбър бе атакуван на 7 декември 1941 г. Вечерта на 10 януари 1942 г., в 23:17 часа, влакът "Калифорния Лимитид" спря при отбивка край Уелс, за да вземе пътници за Лос Анджелис. Лулу бе една от тях и пътува през цялата нощ и през повечето от следващия ден, тъй като влакът спираше на много гари. На гара "Юниън" в Ел Ей за малко не изпусна автобуса си "Тексас Спешъл". След, както ѝ се стори, милион километра и две нощи сън на пресекулки с изтръпнало тяло, тя се прехвърли на "Кейти Спешъл" за още половин милион километра. Накрая трети, студен и продухван от течение, автобус я свали пред портала на Лагера на отчаянието, където Ърни я чакаше с букет от това, което той си мислеше, че е официалното цвете на Тексас. Не беше, но Лулу не я бе грижа.

В продължение на единайсет нощи хотелската стая, струваща долар на ден, им даде възможност (когато Ърни получаваше градски отпуск) за най-добрия секс в живота им, тъй като вече не се мъчеха на задната седалка на автомобил или на одеяло в горичката, или в обществения парк край реката Литъл Айрън Бенд. Желаеха се с неутолимата страст, бликаща от сърцата на младите, когато поради раздялата от време, разстояние и смутове в световен мащаб те вече престават да бъдат такива. Денем Ърни си вършеше задълженията, но вечер с Лулу пиеха една след друга леденостудени бири и танцуваха на гръмката музика на оркестър в типичен за Тексас леко долнопробен клуб. Хапваха евтини мексикански ястия и пиеха още студена бира. През четвъртата им страстна нощ, преди той да трябваше да се върне в базата, докато лежаха влажни от пот върху чаршафите и бяха обгърнати от мрака в хотелската стая за още само час, взеха да говорят за брак и бързо се споразумяха относно подробностите. "И туй то." Бяха венчани в параклиса на военната база от армейския свещеник, а свидетели им бяха хора, познати на Ърни, но не и на Лулу. Навън валеше град с размер на костилки от праскова.

Ърни беше започнал да пуши "Лъки Страйк", а Лулу последва примера му и това ѝ даваше какво да прави по време на обратното пътуване от Лагера на отчаянието към Лоун Бют – вече омъжена, със съпруг на служба в армията. Когато Ърни бе пратен във военновъздушната база "Б-17" на Лонг Айлънд, Ню Йорк, замислиха план Лулу да иде на Източното крайбрежие, но до този момент пътуването с влак вече бе силно ограничено за цивилни, още повече за бременни жени със сутрешно гадене. Ърни и други негови колеги бяха транспортирани до Англия през Гренландия, а после и през Ирландия, в новия Б-17, невъоръжен и без седалки. Като пасажери те просто лежаха в голия фюзелаж на тежкия бомбардировач, без отопление и херметизация. Ърни, при все ватираните си дрехи и многото вълнени одеяла, никога не бе брал такъв студ като по време на този полет, продължил с дни. Никога не заяви, че е видял Гренландия, макар самолетът им да остана кацнал там цели два дни, под бури с градушка, силен вятър и небе, покрито с плътни облаци.

Когато войната свърши, синът му Роби вече бе двегодишен и му осигури дванайсет демобилизационни точки по системата на Департамента на войната, тъй че Ърни бе уволнен преди колегите му без деца. Отне му цяла седмица да се придвижи през следвоенна Америка обратно до Лоун Бют и да се радва на върховен секс, вече като цивилен.

Създаването на поредния филмов шедьовър (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 38 лева) е в книжарниците