My Mir

"Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш." – тези думи сякаш прекрасно описват как съществуват двата паралелни (следвайки историята си през една глава) Свята в романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (актуалното българско преиздание чудесно съвпада с 30-годишнината от излизането на английския превод на романа през септември 1991-а) на Харуки Мураками ... Не е просто, но когато го усвоиш влизаш в Страна на чудесата за непукисти, където герой, обсебен от стари американски филми и криптирането на киберданни чрез съзнанието си, влиза в акция с енигматичен учен (търсещ Абсолютната Тишина) в дебрите на токийската канализация... От Другата страна (именно там ни отвежда откъсът по-долу) е Краят на света – утопично място (въпрос на подсъзнание, нали), наречено Града, където нашият анонимен герой ще научи как се става Тълкувател на мечти с помощта на черепи от еднорози...

Из "Библиотеката"

В центъра на Града, точно на север от Стария мост, има площад с формата на полукръг. Вторият полукръг, или долната половина на кръга, е разположен на юг, от другата страна на реката. Тези две половини се наричат така: Северния и Южния площад. Макар че са части от едно цяло, площадите се различават като небето и земята, такова впечатление оставят. Над Северния площад тегне духът на тайнственост, той е похлупен от тишината на квартала наоколо, докато на Южния сякаш му липсва всякакъв дух. Какво би трябвало да чувства човек тук? Всичко е обгърнато със смътното усещане за загуба. В сравнение с квартала северно от Моста тук има сравнително по-малко къщи. Цветните лехи и плочникът не се поддържат добре.

Насред Северния площад се издига голяма Часовникова кула, пронизала небето. По-точно би трябвало да кажем не часовникова кула, а сграда с такава форма. Часовникът отдавна е изгубил първоначалното си предназначение да отмерва времето. Представлява квадратна каменна кула, която в горния си край се стеснява, със страни, обърнати като компас към четирите посоки на света. Всяка от страните е увенчана с циферблат със стрелки, застинали на единайсет без двайсет и пет. Малките сводове отдолу водят към вътрешността, която очевидно е куха. Представяш си как се изкачваш вътре по стълба, но в основата няма вход. Кулата се издига толкова нависоко над площада, че трябва да се прехвърлиш по Стария мост на юг, за да видиш часовника.

От Северния площад на ветрило тръгват няколко обръча сгради от камък и тухла. Никоя от постройките не се отличава с нищо, по никоя няма украса или надпис. Всички врати са здраво залостени, не се вижда някой да влиза и да излиза. Това тук дали не е поща за мъртви писма? А това – управата на рудник, който не наема миньори? Това – крематориум без трупове, които да гори? От екливата тишина постройките създават усещането за запустение. Но обърна ли се по тези улици, и чувствам зад фасадите непознати хора – затаили дъх, те продължават да вършат неща, за които няма да разбера никога.

На една от улиците в квартала се намира Библиотеката. Тя не само че не се откроява като библиотека, но и се помещава в най-обикновена каменна сграда. Никъде не е обявено, че това тук е библиотека. Със стари каменни стени, избелели до тъжен оттенък, с тясна стряха над прозорците с метални решетки и тежка дървена врата, тук можеше да има и хранилище за зърно. Ако не бях помолил Стража на Портата да ми обясни доста подробно как да стигна, за нищо на света не бих се досетил, че това тук е библиотека.

– Веднага щом се установиш, отиди в Библиотеката – казва ми Стражът на Портата в първия ми ден в града. – Там има едно момиче, само се грижи за всичко. Предай му, че Градът ти е възложил да отидеш да разчиташ стари мечти. Момичето ще ти покаже останалото.

– Стари мечти ли? – повтарям аз. – Какво означава "стари мечти"? Стражът на Портата спира за малко да дялка кръглото колче, оставя ножа и събира с длан дървените стърготини по масата.

– Старите мечти са... стари мечти. Отиди в Библиотеката. Ще се изумиш колко много стари мечти ще намериш там. Вземи колкото искаш и ги разчети хубаво.

Стражът на Портата оглежда заострения връх на готовото колче, одобрява го и го слага на рафта отзад. Там са наредени може би двайсет от същите кръгли колчета.

– Задавай каквито искаш въпроси, но помни, че може и да не отговоря – заявява Стражът на Портата и кръстосва длани зад тила си. – Има неща, които не мога да кажа. Но отсега нататък трябва да ходиш всеки ден в Библиотеката и да разчиташ мечти. Това ще ти бъде работата. Отивай в шест вечерта. Стой до десет-единайсет. Момичето ще ти готви вечеря. През останалото време прави каквото искаш. Разбра ли?

– Разбрах – уверявам го аз. – Докога трябва да върша тази работа?

– Докога ли? Не мога да кажа – отговаря Стражът. – Докато му дойде времето.

После избира от купчината друго парче дърво и отново започва да дялка.

– Градът е беден. Няма място за безделници, които се шляят. Всеки си има място, всеки си има работа. Твоята е да разчиташ мечти в Библиотеката. Не си дошъл тук, за да заживееш щастливо за вечни времена, нали?

– Работата не ми тежи. По-добре да работя, отколкото да бездействам – казвам аз.

– Браво на теб – кима рязко Стражът, както оглежда върха на ножчето. – И така, колкото по-скоро започнеш работа, толкова по-добре. Оттук нататък си Тълкувателят на мечти. Вече нямаш име. Точно както аз съм Стражът на Портата. Разбра ли?

– Разбрах – казвам аз.

– Точно както има само един Страж на Портата в Града, така има и само един Тълкувател на мечти. Само един човек отговаря на изискванията за Тълкувател на мечти. Сега ще го направя.

Стражът на Портата вади от един шкаф малък бял поднос, слага го на масата и налива в него дървено масло. Драсва клечка кибрит и пали маслото. После се пресята към рафта с ножовете, взима тъпо заоблено острие и нагрява десет минути върха му. Духва пламъка и оставя ножа да поизстине.

– С това ще те бележа – казва Стражът. – Няма да боли. Не се бой.

Разтваря широко с пръсти дясното ми око и забива ножа в очната ябълка. Но както е казал, не боли, а аз не се боя. Ножът потъва меко и тихо в очната ми ябълка, сякаш се потапя в пихтия. Стражът на Портата прави същото и с лявото ми око.

– Щом престанеш да си Тълкувател на мечти, белезите ще изчезнат – обяснява той и прибира подноса и ножа. – Тези белези показват, че си Тълкувател на мечти. Но докато ги носиш, се пази от светлина. Чуй ме, очите ти не могат да виждат светлината на деня. Погледнат ли светлината на слънцето, ще съжаляваш горчиво. Затова излизай само вечер или в мрачни дни. Когато е ясно, затъмнявай стаята и стой на сигурно вътре.

След това Стражът на Портата ми подарява чифт тъмни очила. Трябвало да ги нося през цялото време освен когато спя.

Така загубих светлината на деня.

Една вечер няколко дни по-късно тръгвам към Библиотеката. Докато бутам тежката дървена врата и я отварям, тя издава стържещ звук. Откривам пред себе си дълъг прав коридор. Въздухът е прашен и спарен, не е проветрявано от години. Дъските по пода са изтъркани там, където навремето са стъпвали по тях, мазилката по стените е пожълтяла до цвета на електрическите крушки.

От двете страни на коридора има врати, бравите им са с пласт бял прах отгоре. Единствената незаключена врата е в дъното и зад крехкото матово стъкло свети лампа. Чукам на тази врата, но отговор няма. Хващам потъмнялата месингова ръкохватка и я завъртам, след което вратата се отваря навътре. В помещението няма жива душа. Просторно празно помещение, нещо като чакалня на железопътна гара, но по-голяма и обзаведена изключително оскъдно, без нито един прозорец, без украшения. Вътре има най-обикновена маса с три стола, желязна печка на въглища и почти нищо друго, ако не броим стенния часовник в ъгъла. На печката е оставена очукана черна емайлирана тенджера, над която се вие пара. Зад гишето има друга врата с матово стъкло, зад нея свети лампа. Чудя се дали да почукам, но решавам да изчакам да се появи някой.

По гишето са разпилени кламери. Гребвам шепа от тях, после сядам на масата.

Не знам колко време е минало, когато през вратата зад гишето излиза Библиотекарката. Носи връзка различни вестници. Щом ме вижда, от изненада страните ѝ поруменяват.

– Извинявайте – казва ми. – Не знаех, че сте тук. Можехте да почукате. Бях отзад в хранилището.

Такава бъркотия! Гледам я и не казвам нищо. Лицето ѝ ми се струва едва ли не спомен. Какво в нея ме трогва? Усещам как някакъв дълбок пласт в съзнанието ми се издига към повърхността. Какво ли означава това? Тайната е заровена в далечен мрак.

– Както виждате, тук не идва никой. Никой освен Тълкувателя на мечти.

Кимвам леко, но не свалям очи от лицето ѝ. От очите ѝ, от устните, от високото ѝ чело и черната коса, завързана отзад на тила. Колкото повече се взирам, сякаш разчитам нещо, толкова повече цялостното впечатление отстъпва назад. Объркан, затварям очи.

– Извинявайте, но може би сте сбъркали сградата. Сградите тук си приличат много – казва жената и оставя връзката вестници при кламерите. – Само Тълкувателят на мечти може да идва тук и да тълкува стари мечти. За всички останали е забранено.

– Тук съм да тълкувам мечти – обяснявам, – както ми е възложил Градът.

– Прощавайте, но бихте ли си махнали очилата?

Свалям тъмните очила и се обръщам с лице към жената, а тя се вглежда в двете бледи безцветни зеници, с които е белязан Тълкувателят на мечти. Имам чувството, че вижда в самата ми същност.

Страна на чудесата за непукисти и краят на света (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 440 стр, цена 20 лeва) е в книжарниците

"– Ще станеш Четец на сънища – обясни ти тихо." – да, тази реплика от най-новия роман Градът и неговите несигурни стени на Харуки Мураками звучи познато, нали, защото Мураками не само смесва Реално и Сюрреално в неделими нови Светове, но и преплита повтарящи се теми, мотиви и герои, свързващи неговите творения като с невидима нишка, разплетена от играеща си с кълбо думи говореща котка... И да, 40 години по-късно, Мураками се завръща към мистичния Град от романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (зародил се, от своя страна, в апокрифна новела от 1980-а) само защото всяка История има своята Сянка (също като на Обитаващите в Градът и неговите несигурни стени), която чака някъде там, Отвъд... Отвъд думите, отвъд стените, отвъд метафорите, отвъд страниците, отвъд мечтите, отвъд сънищата... Или както винаги е казвал един истински Тълкувател на мечти: "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"... а сега ви оставяме с два откъса от Градът и неговите несигурни стени...

/Из 2 глава/

В този реален свят двамата с теб живеехме недалеч един от друг. Недалеч, но и не толкова близо, че да си гостуваме, когато ни се прииска. Пътят до теб ми отнемаше час и половина и два пъти сменях влакове. Нито твоят, нито моят град беше ограден с висока стена, тъй че влизахме в градовете и ги напускахме съвсем свободно.

Аз живеех в спокоен жилищен квартал край морето, а ти – в центъра на доста по-голям и оживен град. През онова лято аз бях в третия и последен гимназиален клас, а ти беше във втория. Аз учех в кварталната държавна гимназия, а ти посещаваше частно девическо училище в града си. По различни причини не можехме да се виждаме повече от веднъж или два пъти месечно. Редувахме се – аз те посещавах в твоя град, а следващия път ти идваше в града, в който живеех. Разхождахме се в малък парк близо до дома ти или в една ботаническа градина с входна такса, но до оранжериите имаше приятно малко кафене, което никога не беше много пълно и стана любимото ни място. Поръчвахме си кафе и ябълков пай (малък лукс за нас) и потъвахме в тих разговор.

Когато ти идваше в моя град, се разхождахме покрай реката или морето. В центъра на града, където живееше ти, нямаше нито река, нито море, естествено, затова по време на посещенията си при мен най-напред искаше да видиш това. Примамваха те естествените водни басейни.

– Не знам защо, водата винаги ме успокоява – казваше ти. – Харесва ми звукът ѝ.

Бях се запознал с теб предишната есен и излизахме вече осем месеца. Когато се виждахме, винаги намирахме някое уединено местенце, където да се прегръщаме и целуваме. Но не стигахме по-далеч. Предимно защото не разполагахме с достатъчно време и със свое място, където връзката ни да премине към следващия етап, но най-вече бяхме толкова вглъбени в разговорите си, че не искахме да отнемаме от времето за тях. И двамата за пръв път срещахме човек, с когото да споделяме толкова свободно чувствата и мислите си. Беше почти чудо да срещнеш такъв човек. Затова един-два пъти месечно ние си бъбрехме ли, бъбрехме, забравили за времето. Винаги имаше какво да си кажем, а когато се сбогувахме на гарата, ме обземаше усещането, че сме пропуснали да поговорим за още нещо, по-важно.

Не твърдя, че не изпитвах физическо влечение към теб. Здраво седемнайсетгодишно момче, прегърнало гъвкавото тяло на шестнайсетгодишно момиче с красиво заоблени гърди – нима е възможно да не бъде намесено и сексуалното желание? Но аз усещах инстинктивно, че е по-добре да не бързаме с тези неща. За момента исках да те виждам един-два пъти месечно, да си правим дълги разходки и да споделяме открито всякакви неща. Интимна размяна на информация, дълбоко опознаване. А после прегръдки и целувки в сянката на някое дърво – беше толкова прелестно, че не исках да се хвърлям прибързано в нищо друго. Направехме ли го, нещо важно в отношенията ни щеше да се изгуби безвъзвратно, нещо, което може би никога нямаше да си върнем. Физическата страна можеше да почака, да се случи по-късно. Така си мислех. Или интуицията ми го подсказваше. И все пак за какво си говорехме прегърнати? Забравил съм вече. За толкова много неща, че не ги помня всичките. Но знам едно – след като ти заговори за онзи странен град, опасан с висока стена, той стана главна тема на разговорите ни.

Разказваше ми най-вече за устройството на града. Аз задавах въпроси от практическо естество и ти отговаряше, а в хода на разговорите ни градът започна да добива форма и беше записан. Ти създаде града. Или пък той вече е съществувал вътре в теб. Но когато се стигна до събирането на отделните късчета, за да можеш да си го представиш, за да го опишеш с думи, мисля, че и аз изиграх роля. Ти говореше за града, а аз записвах всичко. Може би като древните философи и религиозни водачи, които са имали на разположение верни и добросъвестни писари или ученици, които са записвали всяка тяхна дума. Нахвърлях всичко в нарочно тефтерче специално за целта като компетентен секретар или като предан ученик. През онова лято двамата с теб бяхме изцяло погълнати от своя съвместен проект.

/Из 4 глава/

Ти и аз никога не се посещавахме у дома. Никога не се срещахме с роднините на другия, не се запознахме с приятелите на другия. Не искахме никой на този свят да ни безпокои. Стигаше ни нашата вселена за двама и не желаехме никой друг да се намесва във взаимоотношенията ни. На практика не разполагахме с време за нищо друго. Както вече споменах, имаше да говорим за страшно много неща, а времето ни беше ограничено.

Ти почти не споменаваше семейството си. Знаех само няколко незначителни подробности. Баща ти работеше като държавен чиновник, но когато си била на единайсет, бил принуден да подаде оставка заради някакво провинение и сега работел в канцеларията на някаква частна школа за летни обучителни курсове. Нямах представа за какво провинение става дума, но усещах, че на теб не ти се говори за това. Родната ти майка починала от рак, когато ти си била тригодишна, затова почти не я помнеше. Когато си била на пет, баща ти се оженил повторно, но веднъж ти подхвърли нещо, от което заключих, че си чувствала мащехата си малко по-близка от баща си. Като случаен коментар със ситен шрифт в ъгъла на страницата от книга. За природената си сестра, която беше с шест години по-малка от теб, ти каза само: "Тя е алергична към котешка козина, затова нямаме котка". Нищо повече.

Когато си била малка, единственият човек, когото си чувствала истински близък, била баба ти по майчина линия. При всяка възможност си ходела сама с влака при баба си в съседния квартал. През ваканциите дори си оставала там за по няколко дни. Баба ти те обичала безусловно и дори ти правела дребни подаръчета въпреки скромните си доходи. Но при всяко посещение при баба ти изражението на твоята мащеха издавало недоволството ѝ и макар да не казала нито дума, ти си започнала да посещаваш баба си все по-рядко. А преди няколко години баба ти починала внезапно от сърдечно заболяване.

Ти ми обясни тези неща разпокъсано. Все едно случайно намираше по нещо в джоба на палтото си. Друго нещо, което помня ясно дори сега, е, че когато говореше за семейството си, ти по някаква причина се взираше в дланите си. Сякаш за да следиш нишката на собствения си разказ, ти трябваше внимателно да разшифроваш нещо, написано там.

Що се отнася до мен, аз не изпитвах нужда да ти разказвам много за семейството си. Моите родители бяха най-обикновени. Баща ми работеше във фармацевтична компания, а майка ми беше домакиня. Те правеха каквото правят обикновените средностатистически родители, и говореха като обикновените средностатистически родители.

Имахме домашен любимец – възрастна черна котка. В ученическия ми живот също нямаше нищо забележително. Родителите ми не бяха лоши хора, но и не бяха забележително добри. Единственото място в училище, където се чувствах истински спокоен, беше училищната библиотека. Обичах книгите и ми беше приятно да седя там и да мечтая. Намирах повечето заглавия, които исках да прочета.

Ясно си спомням деня на запознанството ни. Имаше церемония по награждаването на победителите от училищния конкурс за най-хубаво есе. Участниците от първите пет места бяха поканени да присъстват. Аз спечелих третото място, ти – четвъртото, и седяхме един до друг. Беше през есента. Аз бях във втори гимназиален клас, а ти в първи. Церемонията беше адски скучна, затова по време на паузите двамата се споглеждахме и си разменяхме по няколко думи приглушено. Ти беше облечена с морскосин блейзър и плисирана пола в същия цвят. Бяла блуза с панделка, бели чорапи и черни обувки без връзки. Чорапите ти бяха снежнобели, обувките ти – безупречно излъскани, все едно седемте джуджета се бяха заели с тях още призори.

Аз не бях много добър писател. Още от дете обичах да чета и при всяка възможност посягах към книгата, но не мисля, че притежавах литературен талант. Само че учениците от часовете по японски до един бяхме задължени да напишем есе за състезанието. Моето беше избрано сред всички изпратени на комисията, стигна до финала и аз най-неочаквано получих една от водещите награди. Честно казано, не проумявах какво толкова хубаво съм написал. Когато прочетох текста си, той ми се стори лишен от достойнства, посредствен. Някои от съдиите обаче бяха на мнение, че заслужава отличие, явно все пак е имал някакви качества. Моята учителка беше на седмото небе, задето съм получил награда. За пръв път в моя живот някой учител оставаше доволен от мен. Затова не изразих мнението си и признателно приех наградата.

Състезанието за есе се провеждаше всяка есен на окръжно ниво и всяка година задаваха различна тема. Тазгодишната беше "Моят приятел". Изискването беше да напишем пет ръкописни страници, но за жалост, аз нямах нито един приятел, за когото можех да кажа много, затова писах за домашния ни любимец. Постарах се да опиша как общувам със старата домашна котка, съвместния ни живот, начините, по които изразяваме взаимно чувствата си – но разбира се, с ограничения. Котката ми беше умна, имаше характер и аз можех да кажа много неща. Сигурно някои членове на комисията са били любители на котки. Хората, които обичат котки, някак естествено харесват други хора, които обичат котки.

Ти беше писала за баба си по майчина линия. За споделените чувства между една самотна възрастна жена и едно самотно момиче. И за възвишените истински ценности, на които учи такова взаимоотношение. Есето беше очарователно и трогателно. Сто пъти по-хубаво от моето. Не проумявах защо моето беше класирано на трето място, а твоето на четвърто. И най-искрено ти го признах. Ти се усмихна и отговори, че си на противното мнение. "Твоят текст е много по-хубав от моя", каза ти. И додаде: "Честна дума, не лъжа".

Градът и неговите несигурни стени (превод Надeжда Розова, корица Стефан Касъров, 570 стр, цена 30 лeва/15,34 €) е в книжарниците