My Mir

"Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан." – да, американската писателка и илюстратор Урсула Върнън (с "наметалото" на псевдонима Т. Кингфишър) хитро използва ритуалния "скелет" (и канон) на всяка приказка, за да разкаже една история, която да вдъхнови както пораснали принцеси, така и всички онези деца, израснали с фентъзи поредицата ѝ за приключенията на Огнедъх... Всъщност, Коприва и кости (откъс от романа, удостоен с наградата за фентъзи Хюго 2023, ви очаква по-долу) свири заклинателно сбор както за добре познати приказни и комикс герои от предишни нейни творения като гоблини, невести на тленния прах, демони, коварни призраци, добри и зли орисници, така и за три принцеси (които нямат нищо общо с Дисни принцесите), така че идеята за равноправие между половете и разделение на Властта да живее в съзвучие с дилемата дали има Литература за Малки и Литература за Големи...

Кучето от кости оживя по здрач. Не беше напълно готово, но оставаше съвсем малко. Тя се бе навела над предната лява лапа, когато челюстта на черепа се прозина и то се протегна, сякаш се разбуждаше от дълъг сън.

– Спокойно – рече му. – Почти съм готова...

То седна. Устата му се отвори и привидението на един мокър език докосна лицето ѝ като мъгла.

Тя почеса черепа там, където биха започвали ушите. Ноктите ѝ издаваха тих, дращещ звук по бледата повърхност.

Кучето от кости размаха опашка, размърда таз и половината си гръбнак от доволство.

– Стой кротко – нареди му тя, като го хвана за предната лапа. – Седни и ме остави да довърша.

То се настани послушно. Празните очни кухини се бяха впили в нея. Сърцето ѝ се сви."Любовта на кучето от кости – помисли си, като пак сведе глава над лапата. – Само нея заслужавам напоследък."

И в крайна сметка малцина действително бяха достойни за любовта на живо куче. Има дарове, които никога не можеш да заслужиш.

Трябваше да намотае малкото оставаща ѝ тел около всяка костица на крака, после да закрепи костиците една към друга и накрая да увие цялата лапа няколко пъти, за да е стабилна. Нямаше как да се получи и все пак ето че стана.

Същото се отнасяше за наметалото. Копривените конци и опърпаната кожа трябваше да се разпаднат и все пак пелерината бе много по-здрава, отколкото изглеждаше.

Ноктите на кучето бяха безумно големи без плътта, която да ги покрива. Тя уви всеки от тях като амулет и ги добави към коша от фина тел.

– Куче от кости, каменно куче – прошепна. В главата ѝ изплуваха децата – три момиченца, които си пеят. "Куче от кости, каменно куче... черно куче, бяло куче... живо куче, мъртво куче... жълто куче, бягай!"

На "бягай" момиченцето, застъпило въжето по средата, се хвърляше и започваше да подскача напред-назад през люлеещото се въже и единственият шум идваше от краката му и удара на въжето в пръстта. Когато най-сетне се спънеше, момичетата от двата края отпускаха въжето и всички избухваха в кикот.

Кучето от кости опря муцуна в ръката ѝ. То нямаше нито уши, нито вежди и въпреки това тя наистина успяваше да усети погледа, който ѝ хвърляше – трагичен и изпълнен с надежда, както често правят кучетата.

– Ето – рече накрая. Беше си изтъпила ножа от рязането на телта и трябваше да пробва няколко пъти, докато скъса последното парче. Пъхна острия край под ставата, където нямаше в какво да се закачи. – Ето те и теб. Надявам се това да е достатъчно.

Кучето от кости отпусна лапа на земята, за да я пробва. Остана неподвижно за миг, а после се обърна и хукна в мъглата.

Мара притисна юмрук към стомаха си. "Не! Избяга, трябваше да го вържа. Как не се сетих, че може да побегне..."

Трополенето на лапите му заглъхна в белотата.

"Предполагам, че преди да умре, е имало друг господар някъде. Сигурно е отишло да го търси."

Ръцете я боляха. Сърцето я болеше. Бедничкото глупаче. И първата му смърт не е успяла да го научи, че не всеки господар е достоен. Самата Мара го беше разбрала прекалено късно. Тя се вгледа в ямата с кости. Пръстите ѝ пулсираха – не по онзи ужасен, парещ начин както когато си уши копривеното наметало, а по-надълбоко, сякаш в такт с ударите на сърцето ѝ. По дланите ѝ плъзваше червенина. Една дълга ивица вече си проправяше път през китката ѝ.

Не можеше да понесе мисълта да седне и да извае друго куче.

Отпусна глава в болящите я длани. Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан.

Провали се на втората, преди дори да има възможност да започне третата.

Три задачи, след които невестата на праха щеше да ѝ даде необходимото, за да убие принц.

– Колко типично – каза си тя, свряла глава в шепите си. – Съвсем типично. Много ясно, ще сторя невъзможното и няма да се сетя, че кучетата понякога бягат.

Доколкото можеше да си представи, кучето от кости бе доловило някаква лека миризма и щеше да стигне километри далеч, преследвайки я някой заек от кости, я някоя лисица или пък елен от кости.

Разсмя се в подпухналите си длани, докато нещастието ѝ се преобразяваше във вял хумор, както често ставаше. "Ами да. Не стоят ли нещата точно така? Ето какво получавам, задето очаквах от костите да са ми верни само защото съм ги подредила и скрепила.Та какво знае едно куче за възкресението?"

– Трябваше да му донеса кокал – каза тя, като отпусна ръце, а гарваните в короните на дърветата подхванаха мелодията на смеха ѝ.

Е, това е то. Ако невестата на праха я беше разочаровала – или пък ако тя бе разочаровала невестата на праха, – тогава щеше да си проправи път сама. На кръщенето ѝ бе дошла орисница, която ѝ бе дала един-единствен дар и съвсем не ѝ беше улеснила живота. Навярно имаше дълг за изплащане. Тя се обърна и крачка по крачка взе да си проправя път вън от обречената земя.

Мара бе израснала сърдито дете – от онези, които все се пречкат където не трябва, та възрастните да им се скарат да се махнат от пътя им. Не беше точно глупава, но изглеждаше по-невръстна и твърде малко неща задържаха интереса ѝ.

Тя имаше две по-големи сестри. Обичаше много най-голямата, Дамия. Разликата във възрастта им беше шест години, което си е цяла вечност. Висока, самоуверена и доста бледа, Дамия бе дете от първия брак на бащата на Мара.

Средната сестра, Кания, беше само две години по-голяма от Мара. Бяха от една майка, но не се разбираха.

– Мразя те – каза дванайсетгодишната Кания през стиснати зъби на десетгодишната Мара. – Мразя те и се надявам да умреш.

Мара таеше омразата на Кания в гърдите си. Не докосваше сърцето ѝ, ала сякаш изпълваше дробовете и понякога, когато се опиташе да си поеме дълбоко дъх, той се закачаше о думите на сестра ѝ и я оставяше бездиханна.

С никого не разговаряше за това. Нямаше смисъл. Баща ѝ не беше лош човек, но през повечето време не бе там даже и да присъстваше физически. В най-добрия случай би я потупал неловко по гърба и би я изпратил в кухнята да си грабне някое лакомство, сякаш беше малко дете. А майка ѝ, кралицата, би казала разсеяно:"Не говори глупости, сестра ти те обича", докато отваря последното съобщение от съгледвачите си и взема политически решения, така че да предпази кралството от разруха.

Когато принц Ворлинг се сгоди за Дамия, цялото домакинство се възрадва. Семейството на Мара управляваше малкия град държава, който имаше нещастието да притежава единственото дълбоко пристанище по крайбрежието между две враждуващи кралства. Съседите му така ламтяха за пристанището, че всеки от тях би могъл да нахлуе в града и да го превземе почти без никакви усилия. Майката на Мара дълго време бе удържала позициите им между двете остриета.

Но сега принц Ворлинг от Северното кралство щеше да се ожени за Дамия и така да осигури здрав съюз между двете страни. Ако Южното кралство се опиташе да превземе пристанището, Северното щеше да го защити. Някой ден първородният син на Дамия щеше да се възкачи на северния трон, а вторият (ако имаше такъв) щеше да управлява пристанищния град.

Навярно би било малко странно да се хаби първороден син за нещо толкова дребно като Пристанищното кралство, но се говореше, че кръвта на северното кралско семейство е много отслабена, тъй като през вековете често са се женили за братовчеди. Защитаваше ги силна магия, ала тя не можеше да промени кръвта, затова кралете се оглеждаха за брачни партньори извън собствените си граници. Осигурявайки си подкрепата на Пристанищното кралство с този брак, Северното кралство щеше да обогати с един удар не само кръвта, но и хазната.

– Най-сетне – каза бащата на Мара.

– Най-сетне ще сме в безопасност – кимна майка ѝ.

Сега Южното кралство не би посмяло да ги нападне, а Северното вече не би имало нужда. Единствено Мара проплака.

– Но аз не искам да си ходиш! – изхлипа тя, стиснала Дамия през кръста. – Ще си твърде далеч!

Дамия се разсмя.

– Всичко ще е наред – каза. – Ще си идвам понякога. Или ти ще ми гостуваш.

– Само че няма да си тук!

– Престани – намеси се майка ѝ със стиснати устни и дръпна дъщеря си настрани от доведената ѝ сестра. – Не бъди такава егоистка, Мара.

– Мара просто злобее, защото си няма принц – присмя ѝ се Кания.

От тази несправедливост Мара зарида още по-силно. Тогава беше на дванайсет и знаеше, че е прекалено голяма за подобни изпълнения, но въпреки всичко не можеше да спре.

Повикаха гувернантката да я отведе, така че Мара не видя заминаването на Дамия, цялата пищност и тържественост на церемонията и как булката отива в кралството на младоженеца. Но пък я видя след пет месеца, когато тялото на Дамия бе върнато в родината ѝ.

Караше го черна карета, теглена от шест черни коня, а до нея яздеха мъже с траурни ленти. Преди и след каретата имаше три черни колесници със спуснати завеси. И те бяха теглени от черни коне с черни оглавници, черни седла и черни брони.

И докато гледаше, Мара остана поразена от това колко разточителна беше тази скръб. Някой искаше да покаже на света колко тъжен може да си позволи да бъде.

Коприва и кости (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 8 ноември