My Mir

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

* * *

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

* * *

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

* * *

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

* * *

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, концертна зала на Радио Варна - 17:00

"Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век." – не знаем колко такива сънища е сънувал Милан Кундера след 45 години емигрантски живот във Франция... Не знаем и дали литературата е неговия начин за справяне с Носталгията, но знаем, че миналата година маркира 20 години от издаването на романа Незнанието (откъсът по-долу) – 20 години, точно толкова, колкото са необходими на главната героиня, емигрантката Ирена, за да се завърне в родната Чехия... 20 години, в които Паметта и избирателните спомени могат да превърнат едно Завръщане в пътуване с много неизвестни... посоки... Не знаем и дали Милан Кундера ще заживее отново в родната Чехия, но едно е сигурно: "в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти."...

4.

Още от първите седмици на емиграцията Ирена сънуваше странни сънища: намира се в самолет, който сменя посоката и се приземява на непознато летище; въоръжени хора в униформи я чакат долу пред стълбичката; със студена пот на челото тя разпознава чешката полиция. Друг път се разхожда в малък френски град, когато вижда странна група жени, които, всяка с халба бира в ръка, тичат към нея, заговарят я на чешки, смеят се с коварна сърдечност, а Ирена с ужас си дава сметка, че е в Прага, извиква, събужда се.

Мартин, мъжът ѝ, сънуваше същите сънища. Всяка сутрин си разправяха ужаса от завръщането им в родната страна. После, от един разговор с полска приятелка, също емигрантка, Ирена разбра, че всички емигранти сънуват тези сънища, всички без изключение; отначало се развълнува от това нощно братство на хора, които не се познаваха, сетне малко се раздразни: как така толкова интимният опит на съня може да бъде преживяван колективно? Какво тогава е уникалната ѝ душа? Но какъв е смисълът на въпроси без отговори? Едно бе сигурно: в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти. Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век.

Тези сънища кошмари ѝ се струваха още по-тайнствени, тъй като страдаше от неудържима носталгия и по същото време преживяваше нещо друго, съвсем противоположно: през деня ѝ се явяваха пейзажи от страната ѝ. Не, това не бе мечтание, продължително и съзнателно, преднамерено, а нещо напълно различно: видения на пейзажи лумваха в главата ѝ ненадейно, внезапно, бързо и моментално угасваха. Докато си говореше с шефа си, изведнъж, като мълния, виждаше път през полята. Докато я блъскаха във вагона на метрото, изневиделица, за част от секундата, пред нея изникна малка алея в залесен квартал на Прага. Тези мимолетни образи я навестяваха през целия ден, за да запълнят временно липсата на изгубената ѝ Бохемия.

Същият този кинематограф на несъзнаваното, който през деня ѝ изпращаше късчета от родния пейзаж като образи на щастието, през нощта ѝ устройваше ужасяващи завръщания в същата тази страна. Денят бе озаряван от красотата на напуснатата страна, нощта – от ужаса на завръщането в нея. Денят ѝ показваше рая, който бе изгубила, нощта – ужаса, от който бе избягала.

5.

Верни на традицията на Френската революция, комунистическите държави анатемосаха емиграцията, смятана за най-отвратителното от предателствата. Всички, които бяха останали в чужбина, бяха осъдени задочно в страната им, а съотечествениците им не се осмеляваха да поддържат отношения с тях. Въпреки това с течение на времето строгостта на анатемата отслабваше и няколко години преди 1989-а майката на Ирена, съвсем наскоро овдовяла безобидна пенсионерка, получи виза, за да прекара една седмица в Италия с държавна туристическа агенция; на следващата година тя реши да остане пет дни в Париж и тайно да се срещне с дъщеря си. Развълнувана, изпълнена със състрадание към остарялата си майка, както си я представяше, Ирена запази стая в хотел и пожертва част от отпуска си, за да може да прекара цялото време с нея.

"Не изглеждаш толкова зле", каза майка ѝ, когато се видяха. После, смеейки се, добави: "Аз също впрочем. Когато полицаят на границата погледна паспорта ми, ми каза: паспортът е фалшив, госпожо, това не е рождената ви дата!". Изведнъж Ирена видя майка си такава, каквато я знаеше открай време, и изпита чувството, че нищо не се бе променило след тези близо двайсет години. Състраданието към остарялата майка се изпари. Дъщерята и майката се изправиха една срещу друга като две същества извън времето, като две извънвремеви същности.

Но нима не е много лошо една дъщеря да не се радва на присъствието на майка си, която след седемнайсет години е дошла да я види? Ирена напрегна целия си разум, цялото си морално чувство, за да се държи като предана дъщеря. Заведе я на вечеря в панорамния ресторант на Айфеловата кула; качиха се на туристическо корабче, за да ѝ покаже Париж от Сена; и тъй като майка ѝ искаше да посети изложби, отиде с нея в музея "Пикасо".

Във втората зала майката се забави. "Имам една приятелка, която е художничка. Подари ми две картини. Не можеш да си представиш колко са хубави!" В третата зала пожела да види импресионистите. "В "Жьо дьо Пом" има постоянна изложба." – "Вече я няма, каза Ирена, импресионистите вече не са в "Жьо дьо Пом"." – "Ами, ами, каза майката. В "Жьо дьо Пом" са. Сигурна съм и няма да си тръгна от Париж, без да видя Ван Гог!" Вместо на Ван Гог Ирена я заведе в музея на Роден. Пред една от статуите майката замечтано въздъхна: "Във Флоренция видях Давид на Микеланджело! Онемях!" – "Слушай, кипна Ирена, ти си с мен в Париж. Показвам ти Роден. Роден! Чуваш ли, Роден! Никога не си го виждала, защо тогава стоиш пред Роден, а мислиш за Микеланджело?"

Въпросът бе справедлив: защо, когато отново се среща с дъщеря си след години, майката не се интересува от онова, което тя ѝ показва и казва? Защо Микеланджело, когото е видяла с група чешки туристи, я запленява повече от Роден? И защо през тези пет дни не ѝ зададе нито един въпрос? Нито един въпрос за живота ѝ, но и нито един въпрос за Франция, за кухнята ѝ, литературата ѝ, сирената ѝ, вината ѝ, политиката ѝ, театрите ѝ, филмите ѝ, автомобилите ѝ, пианистите ѝ, виолончелистите ѝ, футболистите ѝ.

Вместо това не спира да говори какво става в Прага, за природения брат на Ирена (от наскоро починалия втори съпруг), за хора, които Ирена помни, и за други, чиито имена никога не е чувала. Два или три пъти тя се опита да вмъкне някаква реплика за живота си във Франция, но думите ѝ не преминаха през непроницаемата бариера на приказките на майката.

Така е още от детството ѝ: за сина си майката се грижеше нежно като за момиченце, докато към дъщеря си бе по спартански сурова. Значи ли това, че не я обичаше? Може би заради бащата на Ирена, първия ѝ съпруг, когото бе презирала? Но нека се пазим от евтина психология. Поведението ѝ бе най-добронамерено: преливаща от сила и здраве, тя се тревожеше от липсата на жизненост у дъщеря си; с грубите си обноски искаше да я освободи от нейната свръхчувствителност, почти като баща спортист, който хвърля боязливото си дете в басейна, убеден, че е открил най-добрия начин да го научи да плува.

Все пак тя добре знаеше, че самото ѝ присъствие смазва дъщеря ѝ, и не бих отрекъл, че изпитваше скрито удоволствие от собственото си физическо превъзходство. И какво от това? Какво трябваше да направи? Да се изпари в името на майчината любов? Възрастта ѝ неумолимо напредваше, но съзнанието за собствената ѝ сила, такава, каквато се отразяваше в реакцията на Ирена, я подмладяваше. Виждайки я до себе си смутена и принизена, тя удължаваше колкото може повече миговете на своето надмощие. С нотка на садизъм се преструваше, че в уязвимостта на Ирена вижда безразличие, леност, вялост, и я кореше.

Открай време в нейно присъствие Ирена се чувстваше не толкова хубава, не толкова умна. Колко пъти бе тичала към огледалото, за да се увери, че не е грозна, че не изглежда като глупачка... Ах, всичко това бе тъй далечно, почти забравено. Но през петте дни, които майката прекара в Париж, това усещане за малоценност, за слабост, за зависимост отново се стовари върху нея.

Незнанието (превод Боян Знеполски, корица Стефан Касъров, 144 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Какво общо може да има двайсетгодишния младеж Юго с деветдесет и две годишната Бланш – отговорът се крие в болнична стая номер 27 от романа Утешението на ангела на Фредерик Льоноар. Отговорът се крие и в разминаването на косъм при срещата и на двамата със Смъртта – пожелана от суицидния Юго през юли 2019-а и избегната от невръстната Бланш през януари 1945-а... Да, вечното конфликтно преплитане на линията на Живота с линията на Смъртта прилича на спор между две гледни точки, между "Всичко е загубено!" и "Да намерим решение!" (като в откъса от книгата по-долу), между полюсни поколения и мнения, които намират общи точки и диалог, защото, както добре знаят арбитрите на този спор, Краят на Живота може да бъде Начало на Живота...

Полша, януари 1945

Светлината се завръща! Отново виждам. Всичко е бяло. Различавам някаква форма. Нещо като легнало човешко тяло, покрито с бял чаршаф. Не, не е чаршаф, снегът е. Едно женско тяло лежи върху снега, който го покрива отчасти. Забелязвам нещо червено до лицето. Струйка кръв се стича от лявото слепоочие. Главата се е ударила в този голям камък. Виждам все по-ясно. Ако ударът не я е убил, горката жена трябва да е умряла от измръзване. Различавам заскреженото ѝ лице. Боже мой! Но... това съм аз!

Франция, юли 2019

Юго е слушал Бланш със затворени очи. Известно време мълчи, после обръща глава към нея.

- Да, това магаре ни дава урок по доброта...

- А няма под небето нищо по-велико от добротата! – заявява Бланш. - Толкова рядко се среща...

- Да, но един единствен акт на чиста доброта оправдава целия живот.

- Шокиращо е това, което казвате. Как един единствен акт на доброта, колкото и да е прекрасен, може да компенсира всички ужаси и всички варварски актове, извършвани от време оно?

- Не ги компенсира и не ги извинява. Само показва, че животът си струва да бъде живян... въпреки всичко.

- Лесно е да се каже, ако са ти били спестени изпитанията на съществуването.

Бланш се взира в Юго.

- Ти през какви изпитания си преминал?

Юго е изненадан. Проницателният поглед и толкова прекият въпрос на Бланш са го извадили от равновесие. Той не иска да говори за себе си, за това което му се е случило. Не още. Накрая отговаря леко объркан:

- Достатъчно е да пуснеш новините по телевизията, за да видиш колко много хора страдат, да видиш, че навсякъде има бедност, ужасяващи престъпления, несправедливост. Не знам вие на колко сте години, но сте живяла достатъчно, за да знаете всичко това и сигурно самата вие сте преминала през изпитания.

- Родена съм през хиляда деветстотин двайсет и седма година, млади ми приятелю. Можеш да сметнеш на колко съм години! – възкликва Бланш с привидно кокетство. Юго си казва, че тя трябва да е на деветдесет и две години.

- И отдавна не гледам телевизия и не си пускам новините, както казваш – продължава Бланш иронично. – Защото за какви новини говорим? За света такъв, какъвто е? За истинския живот на милиардите индивиди? Или за медийния театър, който ни представя всичко онова, което върви зле в света? Истината е, че ако съдиш за света по новините, които ти доставят вестникът, радиото, телевизията или мобилният телефон, има защо да си отчаян! Но светът, който аз виждам около себе си, е по-скоро в добро здраве, въпреки че ние във Франция обичаме да се оплакваме от всичко!

- Нямате ли чувството, че светът се е побъркал, че всичко е тръгнало на провал?

- Всъщност не, млади ми приятелю. Когато бях дете, хората умираха от много болести, които сега са изкоренени. Живеех в квартал, където можеха да те очистят на всеки ъгъл. Когато баща ми изгуби работата си, нямаше никакви социални помощи. А когато бях на твоята възраст, тъкмо бе завършила една жестока, кръвопролитна война, докато сега европейците живеят в мир. Дълго още мога да продължавам, Юго. Имало е петдесет пъти повече рискове да умреш от човешка ръка по времето на Римската империя, отколкото в наши дни. През вековете насилието непрекъснато намалява. Повярвай ми, в много отношения днес се живее по-добре от когато и да било преди.

- А тероризмът според вас не е ли война?

- Разбира се, трагично е. Но сравни го с десетките милиони загинали във Втората световна война и в съветския ГУЛАГ. Жертвите на тютюна или на алкохола са повече от загиналите във всички днешни въоръжени конфликти!

- Може би, но войни има непрекъснато. Историята е пълна с насилие.

- Конфликтът е двигателят на историята, приятелю. Тъжно е наистина. Би било много по-добре, ако живеехме без конфликти, но човекът е така устроен, че това е невъзможно! Сигурно ще те шокирам, но конфликтът може да има и своите добри страни. Ако погледнеш назад в историята, ще забележиш, че много конфликти са допринесли за напредъка на човечеството. Без насилието във френската революция може би още щяхме да живеем под тиранията на монархията и религията. Ако я нямаше Гражданската война, робството вероятно още щеше да съществува в Америка. Без двете човекоубийствени войни на XX век Европа несъмнено нямаше да я има. Може би трябваше да стигнем толкова далече в ужаса, за да приключим с националистическите идеологии. И откъде да знаем дали утре тези повтарящи се терористични действия няма да постигнат обратния ефект на този, към който се стремят, и в крайна сметка да доведат до истински диалог между западния и мюсюлманския свят? Конфликтът и насилието са самата същност на Историята, но според мен няма съмнение, че присъстваме, въпреки всички конфликти, на истински напредък във всички области.

След малка пауза Юго леко се усмихва.

- Ама вие сте била страхотна оптимистка!

Бланш се засмива.

- Според теб каква е разликата между оптимиста и песимиста?

- Разликата е в ясногледството. Оптимистът е склонен да вижда света в розово.

- Нищо подобно! Оптимистът вижда същото, което вижда и песимистът. Но докато вторият казва: "Всичко е загубено!", първият казва: "Да намерим решение!".

- В такъв случай аз със сигурност съм песимист!

- А аз със сигурност съм оптимист!

- Как се казвате?

- Бланш.

- Красиво име.

- Това не е истинското ми име. Казвам се Рут, но доколкото си спомням, винаги са ме наричали Бланш. "Бялата ми душичка", казваше баба ми, която живееше вкъщи, когато говореше за мен. И името ми остана.

Юго протяга ръка към старата жена.

- Приятно ми е, Бланш!

Тя поема ръката му и я стиска със сила, която учудва младежа, като се има предвид видимата ѝ слабост.

- И на мен, Юго!

Утешението на ангела (превод Росица Ташева, корица Стефан Касъров, 160 стр, цена 15 лева) е в книжарниците 

Да, любовните триъгълници с буреносни последици са често срещани в творбите на Франсоаз Саган и романът Чашата преля (откъсът по-долу) не прави изключение. Да, един от главните герои в него, Шарл, доста напомня образа на баща ѝ, особено като се има предвид как невръстната Саган преживява със своето семейство окупацията на Франция по време на Втората световна – да, интригата в Чашата преля се забърква именно когато фабрикантът Шарл дава убежище на своя приятел от юношеството Жером и неговата любовница Алис, преследвани от Гестапо заради активното им участие в Съпротивата... И да, ако младостта е като буря в чаша вода, то идва момент, в който тя прелива... особено по време на война, нали...

Из ТРЕТА ГЛАВА

Шарл седеше на стълбите пред къщата със заспало до него куче, но не в обичайната поза, разперил ръце и крака, а, напротив, прихванал колене и тикнал брадичка между тях. Втренченият в далечината поглед и решителното изражение у него бяха признак на вътрешна неувереност.

Жером приседна, но на един метър от него и мълчаливо запали цигара. По превития гръб, настръхналата на тила коса и сериозния вид той, който отлично го познаваше, разбра, че приятелят му е изпаднал в дълбоко униние, което му се случваше много рядко. Въпреки това Жером садистично зачака Шарл да заговори първи. Съчувствието му беше примесено със смътно озлобление, защото знаеше, че ако положението беше различно, или по-скоро, ако Алис беше различна, ако не се намираше на сто лакти по-високо от неговия стар приятел и от всякакви любовни приключения, както ги разбираше Шарл, ако последният имаше и най-малък шанс да прелъсти Алис, непременно би му я отнел или поне би се опитал да го направи. "Всички права и задължения", ненадейно си припомни Жером. Такъв беше девизът на странния кодекс, който двамата бяха съставили преди много, много години на възраст, когато девизите на бойскаутите все още важат, но вече белязани от наивен юношески цинизъм; в него те бяха предвидили всички обстоятелства на бъдещия си живот, а един от законите гласеше между другото, че както домът на твоя приятел е и твой дом, в който можеш да се настаниш дори посред нощ без каквато и да било специална причина, така и жената на приятеля е благо, което спокойно можеш да му отнемеш, ако е налице съгласие от нейна страна, без да си навлечеш каквито и да било упреци: в култ се издигаше безразличието, както и полуанглийските, полуварварски нрави, пленили тяхното въображение на девственици (или наполовина девственици, защото Жером подозираше, че Шарл вече е успял да си оплете кошницата с дъщерята на хлебаря).

На осемнайсет години те все още следваха донякъде тези правила, тъй като никой не бързаше да се раздели с юношеството, във всеки случай не толкова, че да се отрече открито от тях или да ги наруши. Ето защо въпросният кодекс оцеля. Впрочем до този момент двамата съвсем естествено заобикаляха правилата, приемайки например, че когато отиваш на гости у твоя приятел, по-приятно е той да те чака на перона. Що се отнася до жените, никой не бе изпитвал и най-малко желание да отнеме избраницата на другия и любовните им истории се бяха развивали успоредно. Ала днес, увлечен по Алис, Шарл съвсем на място си припомняше кодекса и открито я ухажваше. Засега обаче клетият съблазнител явно не беше в най-добрата си форма и дори би могло да се каже, че се намира в долната граница.

– Престани да въздишаш така – каза най-сетне Жером. – Късаш ми сърцето.

Шарл се обърна рязко към него:

– Не се ли сърдиш? Сериозно, нали не съм те обидил?

Изглежда искрено разтревожен, помисли си Жером и неволно се усмихна. По-скоро би изглеждал разтревожен, ако имаше друг тен, ако бялото на очите му не беше толкова бяло, ако лицето му нямаше такъв загар, ако мускулите под кожата му не бяха толкова корави, толкова развити, и ако над смръщеното му чело не се спускаше толкова блестяща и буйна коса. Върху подобно лице тревогата би могла единствено да се плъзне. Подобни лица вече не се срещаха. Такъв тен, такъв здрав вид, такава животинска сила сега притежаваха единствено младите войници на Хитлер, седналите върху танковете голи до кръста есесовци. Жителите на окупираните страни до един са бледи, помисли си Жером. Сякаш младите войници от германската армия редом със свободата, мира и живота бяха отнели от Европа слънцето, вятъра, морето и дори полята. Ала той знаеше, че зад гърба на тези млади атлети, иззад руините, от мазетата, отвсякъде се надигаха техните антиподи, техните бледи, изнурени негативи, чиято участ бяха мракът, влажните скривалища, нелегалният живот, ако не и телените мрежи. Сякаш всеки от тези красиви млади мъже, обучени да воюват без милост, без сам да знае бе поробил друг човек, различен по кръв, по възраст, по идеи, който, жив или мъртъв, се явяваше обратна страна, кървава и опустошена, на техния боен арийски медал.

Измежду най-непримиримите и яростните от тях бяха онези, които помагаха на Жером, които заедно с него помагаха на други да оцелеят из долнопробни хотели, по мръсни стълбища, в неотоплени стаи, претъпкани влакове, тъмни килери, в зловещите коридори на метрото, къде ли не. Отвсякъде постепенно прииждаха бойци за тази окаяна армия. Цяло поколение мъже и жени, за чието невъобразимо съществуване светът все още не подозираше, но които Жером бе открил още през 1936 година. Цял един нов човешки род със свой език, който нямаше нищо общо с езика от речниците. В него под израза "на топло" се разбираше килия, глаголът "бягам" означаваше крия се, "среща" означаваше катастрофа, а ако в мирно време думите "утре" или "вдругиден" бяха съпроводени с въпросителна, сега след тях имаше безброй многоточия. Именно в този кръг на ада от близо пет или шест години живееше Жером, в него искаше да навлезе на свой ред и Алис.

– След като не ми се сърдиш, няма ли да пийнем по чаша? – предложи Шарл, все пак донякъде пребледнял въпреки загара и доста разстроен. – Нали ще се чукнеш с мен?

– Разбира се – отвърна Жером.

Шарл се завърна със същата скорост, с която бе изчезнал. Носеше бутилка изстудено много сухо бяло вино с привкус на плодове и на камък, което се стори превъзходно на Жером, а още повече на самия Шарл, който на един дъх изпи две-три чаши: той доблестно бе изчакал опрощението, за да прибегне до това укрепващо духа средство, а не бе прескочил тайно до кухнята за леснодостъпна утеха и това негово свенливо дирене на одобрение за дреболиите, за подробностите, което той редовно искаше от другите (след като изобщо не се интересуваше от мнението им относно истински важните за него неща), искрено трогна Жером. Той непрестанно откриваше у Шарл по нещо от онзи нехаен, симпатичен и откровен юноша, любовчия и рицар, едновременно побойник и добряк, ленив, но предприемчив и храбър до безумие, който някога бе станал негов приятел. От него би излязло превъзходен боец, ако не беше толкова привързан към кожарската си фабрика и към жалкия Петен. В крайна сметка, след като нямаше достатъчно ум в главата, други щяха да мислят вместо него. И Жером се засмя без видима причина.

– Защо се смееш? – запита го строго Шарл. – Как можеш да се смееш, когато тя все още плаче?

– Кой плаче? – зачуди се Жером.

– Алис!

– Нищо подобно, тя отдавна престана да плаче! Нищо сериозно, от нервите, от умората; животът в Париж е труден, нейният живот е труден.

– Но защо? Какво толкова казах, че да я разплача? Не искам това повече да се случва, драги, не искам тази жена да прекара почивката си в моя дом, плачейки. В никакъв случай! Кои мои думи ѝ подействаха така? Може би това "бам-бам-бам-бам"?

Той произнесе "бам-бам-бам-бам", но не с въодушевлението отпреди четвърт час; това не беше вече бойкото маршируване на войска, а напомняше унилото тъпчене на място на слон, който бере душа.

– Не – възрази Жером, – няма нищо общо с твоето "бам-бам-бам"... впрочем има, прав си, причината е в това "бам-бам-бам". Имай предвид, Шарл, че съпругът на Алис се наричаше Герхард Файат, прочут австрийски хирург, най-добрият хирург във Виена...

– И какво от това? Умрял ли е? Какво се е случило?

– Не, не е умрял – отвърна рязко Жером. – Макар че в тези времена това като нищо би го сполетяло! Не, в Америка е. Но той беше... той е евреин.

– Аха, вярно – каза след моментна пауза Шарл. – Чувал съм, че в Австрия германците вършели големи гадости.

– Нещо такова – потвърди Жером, комуто беше все по-трудно да използва подобни литоти. – Понеже по това време Алис се чувствала притеснена, между тях възникнали разногласия... с една дума развели се. Той си тръгнал отчаян, а тя останала не по-малко отчаяна. На всичко отгоре упреквала себе си, а не него, защото, откровено казано, той нямал никаква вина.

– И тя ли е еврейка? – запита Шарл.

Жером го погледна изпитателно, но прочете в очите му пълно безразличие.

– Не зная, не вярвам – отвърна той. – Струва ми се, че не. Защо, това смущава ли те, може да си имаш неприятности?

– Аз ли? Че защо? – зачуди се Шарл. – Какви ги говориш?

– В твоята фабрика и в околността, по тези места – не зная, отдавна не съм идвал – има ли антисемити? Не четат ли Гренгоар? Не слушат ли речите на маршал Петен, на Лавал, не са ли чували, че еврейската раса е опасна, че евреите ги грабят, че им отнемат парите, картофите, вълнените чорапи и че изобщо управляват Франция? Не се ли говорят тук такива неща?

– О, виж какво – отвърна Шарл, – честно казано, не вярвам във Формоа да се намери дори един, който да чете подобни глупости, а още по-малко да им вярва. И какво по-точно са сторили германците на Алис във Виена?

На Жером му стана смешно: достатъчно бе сега да каже, че някакъв есесовец е зашлевил три пъти Алис, за да превърне Шарл в най-всеотдайния и най-яростен участник в Съпротивата. Но не тази бе неговата цел. Не му трябваше джентълмен, изпълнен с негодувание заради лишена от галантност постъпка. Нужен му бе човек, който знае защо се сражава и в името на какво рискува живота си. Нужен му бе чисто и просто друг Шарл, но който да обитава същия дом, да бъде същият човек със същото лице, със същия ум и егоизъм. Твърде вероятно подобно начинание нямаше особен шанс за успех.

Чашата преля (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 208 стр, цена 17 лева) е в книжарниците

"А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми." – тези думи от дебютния за Франсоаз Саган роман Добър ден, тъга (писан от нея точно на възрастта на главната героиня в него Сесил) сякаш въплъщават интригата и циклона от страсти в него, но и сякаш пускат нишка, която може да свърже съдбата на Сесил с тази на Пола, героинята от по-късната (с 5 години) творба Обичате ли Брамс? на Саган... Нишка, която неслучайно обвързва тези две ранни новели за Саган в това специално издание (откъсът от Добър ден, тъга ви очаква по-долу)... Нишка, която води две, на пръв поглед различни, жени (Сесил в изгрева и Пола в зноя на Живота) към Кръстопът... Такъв пред какъвто се е озовавала неведнъж и самата Саган... Такъв пред какъвто се изправяш с искреност и чувственост... за да може, след това, да изплува интимен и верен портрет на Жената...

Из ВТОРА ГЛАВА

Ан щеше да пристигне най-рано след седмица. Оползотворих последните дни за истинска почивка. Бяхме наели вилата за два месеца, но си знаех, че щом Ан се появи, пълна отмора няма да има. Ан придаваше на нещата очертания, а на думите – смисъл, който баща ми и аз на драго сърце оставяхме да ни се изплъзва. Тя въвеждаше норми за добър вкус и приличие и човек, без да ще, ги осъзнаваше от начина, по който тя рязко се отдръпваше и засегнато се смълчаваше, от израженията ѝ. Беше и възбуждащо, и уморително, но в крайна сметка унизително, понеже чувствах, че е права.

Решено бе в деня на идването ѝ баща ми и Елза да я посрещнат на гарата във Фрежю. Аз твърдо отказах да участвам в начинанието. Баща ми вдигна ръце от мен и изпокъса всички гладиоли от градината, за да ѝ ги поднесе. Само го посъветвах Елза да не държи букета. След като тръгнаха, в три часа слязох на плажа. Легнах на пясъка и вече се унасях, когато ме разбуди гласът на Сирил. Отворих очи: небето беше бяло, размито от жегата. Не откликнах на Сирил, нямах желание да говоря с него, нито впрочем с когото и да било. Бях прикована към пясъка от цялата мощ на лятото, с натежали ръце и пресъхнала уста.

– Да не сте мъртва? – попита той. – Отдалеч изглеждахте като изхвърлена от морето отломка, самотна и изоставена...

Усмихнах се. Той седна до мен и сърцето ми затуптя отсечено, глухо, защото при движението ръката му докосна рамото ми. През изминалата седмица моите блестящи ветроходни маневри десетократно ни бяха преобръщали прегърнати във водата, без да изпитам и най-малкия смут. А днес бяха достатъчни горещината, просъницата, непохватността му и нещо в мен тихо се раздираше. Извърнах глава към него. Той ме наблюдаваше. Започвах да го опознавам: беше уравновесен и по-нравствен, отколкото е обичайно за възрастта му. Ето защо го шокираше нашата особена семейна троица. Беше твърде добър или твърде плах, за да ми го каже, но го долавях по неприязнените коси погледи, с които стрелкаше баща ми. Би му допаднало да се разкъсвам душевно от положението. Аз обаче не изпитвах нищо подобно и единственото, което ме разкъсваше в този миг, бяха очите му и лудешките удари на сърцето ми... Той се надвеси над мен. Припомних си последните дни, упованието и спокойствието, та съжалих за порива на тези широки, доста плътни устни.

– Сирил – казах, – беше ни тъй хубаво...

Той ме целуна нежно. Взрях се в небето, а после престанах да виждам друго освен червени искри, които избухваха под стиснатите ми клепачи. Топлината, шеметът, вкусът на първите целувки и въздишките запълниха дълги минути. Прозвуча автомобилен клаксон и ние отскочихме един от друг, като че вършехме престъпление. Оставих Сирил, без да продумам, и се изкачих към къщата. Бързото завръщане ме изненадваше: навярно Ан бе изпуснала влака. Но я заварих на терасата, току-що бе слязла от колата си.

– Та това е замъкът на Спящата красавица! – възкликна тя. – Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.

– Аз също – отвърнах. – От Париж ли идвате?

– Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.

Заведох я в стаята ѝ. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите ѝ забелязах леки сенки.

– Вилата е прелестна – въздъхна тя. – Къде е стопанинът?

– Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.

Тъкмо поставях куфара ѝ на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето ѝ беше разстроено, устните трепереха.

– Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?

Не намерих какво да ѝ отговоря. Гледах я слисано.

Лицето ѝ, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.

– Трябваше да ви предупредя – рече, – но бързах да потегля, бях толкова уморена...

– А сега... – допълних машинално.

– Сега какво? – отрони тя.

Погледът ѝ беше въпросителен и презрителен.

Нищо не беше се случило.

– Ами сега сте тук – казах глупаво и потрих ръце. – Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.

Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната ѝ слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.

Новооткритият ѝ уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали беше влюбена в баща ми? Възможно ли беше? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.

В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.

– Ан я нямаше – подвикна ми той. – Дано не е паднала от вагона.

– Тя си е в стаята – рекох. – Дойде с кола.

– Така ли? Чудесно! Тогава ѝ занеси букета.

– Купили сте ми цветя? – обади се гласът на Ан. – Колко мило!

Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.

Баща ми се завтече към нея, целуна ѝ ръка.

– Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?

Извърнах очи.

– Мисля, че сме се виждали – каза Ан, от любезна по-любезна. – Стаята е прекрасна, много мило от ваша страна, че ме поканихте, Ремон, бях страшно уморена.

Баща ми се окопитваше. В неговите очи всичко беше наред. Бъбреше, отваряше бутилки. А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми.

Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс? (превод Мария Коева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Винаги сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист, а писателят и автор на документално кино Елица Георгиева явно също споделя тази идея – може би я познавате чрез документалните филми Всяка стена е врата и Нашето тихо местенце (гостували на фестивала CineLibri), а може би сте споделили съзряването на невръстната ѝ героиня от дебютния ѝ роман Космонавтите само минават. Именно Животът като сценарист е на фокус и във втория ѝ роман (отново написан на френски) Одисея на момичетата от Източна Европа (в откъса по-долу), който пресича пътищата на нейното алтерего, изучаващо кино в Лион (Елица живее от две десетилетия във Франция) с изборите на Дора, събирателният образ на други български момичета зад граница, чиято съдба често грубо се обобщава с три думи... Но стига толкова думи (повече лично от Елица Георгиева при гостуването ѝ), а сега се запознайте с Дора, с "вълшебната лампа" на баба ѝ Арифе и с Живота като сценарист...

Седем причини да не излизаме с момичета от Източна Европа

1. Момичетата от Източна Европа не остаряват красиво и не са в добро здраве. Фигурата на руските (румънските, българските и пр.) жени е природен парадокс. Колкото на млади години успяват бързо да ви завъртят главата, толкова скорострелно погрозняват с напредване на годините. И винаги са болнави. Малко да ги духне вятърът, вече са на легло и се наливат с билкови чайове, подсладени с мед.

www.hommesdinfluence.com

Три думи

Стана ясно, че Димитър скоро нямаше да се появи. Една вечер беше телефонирал в къщата с фалшивия мрамор до гората. Имал работа в България, не можел веднага да тръгне. Дора му беше креснала, че не е проститутка и не може да..., но точно тогава връзката се беше разпаднала, както ставаше винаги при повдигане на този въпрос.

Дните идваха и си отиваха и Дора се връщаше отново и отново при своя дъб. Щом стигнеше до него, го обгръщаше с поглед. На места дънерът беше почти оголен от тежестта на нейното тяло и това на клиентите ѝ. По гърба ѝ се бяха появили много зеленикави следи, които ѝ беше все по-трудно да заличи. Ден след ден гората оставяше своя отпечатък върху плътта ѝ, вечер Дора отнасяше вкъщи миризмата ѝ, а влагата ѝ я преследваше и насън.

Дора си беше изработила нов ритуал по време на работа. Затваряше очи, за да не среща погледа на мъжете по време на акта. Колкото по-силно ги стискаше, толкова по-кратък трябваше да е той. И наистина мъжът се отдръпваше, преди Дора да е вдишала и издишала десет пъти, един пълен презерватив тупваше върху окапалите листа. Есента беше красива, короните на дърветата наоколо все още бяха обагрени в жълто и червено, този септември обещаваше плодоносна година, различна и окъпана в нова светлина, все едно беше преминала през филтъра на вълшебната лампа на Арифе. Когато ритуалът "секс експрес" не действаше, ужасът от младежките кошмари я заливаше и сковаваше цялото ѝ тяло в една отминала, но незабравена болка.

Дора смяташе, че е стигнала до етап в живота, в който да нямаш вече тяло или по-скоро да имаш прекалено много от него си има своите предимства. Преди няколко години без чужда помощ беше успяла дори да държи магазин за осветителни тела. Тя, малката туркиня без висше образование и майка на две копелета. Тия не си говорят на български вкъщи, шушукаха клюкарите в селото. Но всеки имаше нужда от лампа и Дора най-сетне придоби материална независимост. Докато не дойдоха кризата и обезценяването на парите, което я принуди да затвори магазина с всички непродадени лампи. Тогава се появи Димитър. Нисък, набит, разведен. Дора си спомни, че има тяло, когато той ѝ каза, че е хубава. Отношенията им бяха приятелски или по-скоро рационални – и двамата имаха деца в пубертета. В началото той я покани с децата на ресторант, после ги заведе в Морската градина във Варна. Парите идваха от Белгия, но в това нямаше нищо лошо. Най-много да трябва да се сменят на черно. Димитър рядко поглеждаше тялото на Дора. Освен веднъж, когато дойде да я кани да замине с него за Брюксел, а защо не и за Франция. Беше се доближил плътно, притисна я до кухненската врата, целуна я бегло, после разкопча панталона си и постави ръката ѝ върху набъбващия си член.

Последвалите събития припомниха на Дора, че има тяло. То ѝ се струваше отпуснато и огромно, нямаше нищо общо с двайсетгодишната ѝ плът, жадувана, желана, понякога насилвана. Дори доста често. Бащите на двете ѝ деца се появяваха отново в мислите ѝ като двама садистични ангела, раздаващи морални плесници. Понякога дори и физически. Дали ѝ минаваше през ум какво ще преживее във Франция? Едва ли. Една мрачна мисъл, затрупана под други, по-утешителни, които я бяха заглушили. Въпреки че нейното село беше начело на статистиката, беше сочено с пръст като източник на тази национална язва, като развъдник на момичета, лесни за подчиняване, пращани да проституират в чужбина, това срамно петно върху репутацията на България, и без това не особено блестяща след историята с отровните чадъри. Само че от доста време никой не забелязваше тялото на Дора, тази торба плът, за която в момента един французин плащаше, за да си направи кефа в зеленикавия мъх. Това тяло не е чак толкова грозно, си мислеше Дора. Закръглено, да, но на мъжа насреща му харесваше. А неговото тяло? Дора отваря очи. Кльощав и сбръчкан, по-нисък от нея, с отпуснати устни, несръчни ръце, нищо особено, тяло, движено от сексуално желание, възбудено, удовлетворено.

Четиресет и пет евро, беше казала в заключение Дора. Три думи.

Винаги Мария обявяваше цената и прибираше парите, преди да прати клиента при Дора. Но този път Дора си припомни изначалната и непреодолима нужда: тя да има последната дума.

Одисея на момичетата от Източна Европа (превод Румяна Мл. Станчева, корица Стефан Касъров, 168 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Елица Георгиева е на 21 ноември | 18:30, Френски институт - зала "Славейков"

"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне" – тези думи принадлежат на новия роман Книгата на сестрите (в откъса по-долу) на Амели Нотомб и ако тя неведнъж е превръщала биографията на семейство Нотомб в сцена за развихрено въображение, то историята на Тристан и Летисия, като в огледало, може и да отразява комбината между Амели и по-голямата ѝ сестра Жюлиет (също автор, но на детски книги)... А може и историята на Тристан и Летисия да няма нищо общо със семейство Нотомб, може и да е просто книга за две сестри, за техните радости, болки, любови, скърби и неволи, в която Тристан (по думите на Амели) "Тя също щеше да си има тайни"...

На две години и половина Тристан тръгна на детска градина. Не ѝ беше неприятно. Харесваше предлаганите там занимания, особено свързаните с азбуката и четенето. Допадаше ѝ общуването с учителката и другите деца.

– Дъщеря ви е толкова послушна – каза учителката на мама. – Тиха е като мушица.

– И вкъщи е такава – отговори Нора.

Малката усети двусмислието на комплимента. "Моят проблем е, че не казвам нищо." Останалите деца неспирно бъбреха. Тристан беше неспособна да говори по детски. Владееше езика, но само в главата си.

Не си спомняше предупреждението на баща ѝ, което я направи такава. Той също не го помнеше. Всъщност ситуацията беше удобна за всички освен за Тристан. Не че страдаше, но изпитваше неясно смущение. Нещо в нея беше замлъкнало веднага след раждането ѝ.

На три години осъзна, че може да чете. За това не ѝ беше нужно да произнася звуци с устата си както другите деца. Достатъчно беше да вземе някоя книга, да я отвори, да гледа думите и те навлизаха в главата ѝ.

Някакъв инстинкт я възпря да се похвали с умението си. Често я виждаха взряна в разгърната книга. Родителите ѝ се смееха.

– Колко е забавна! Прави се, че чете.

Тя не ги опровергаваше. Приемаше коментара им за комплимент. "Забавна!" – ето каква трябва да бъде.

Как да забавлява мама и татко? Те лесно се разсмиваха, много по-лесно от нея и не за същите неща. Тристан например намираше, че леля Бобет е много забавна. Родителите ѝ пък избухваха в смях, докато гледаха телевизионни предавания, в които кукли имитират политици. Изглежда, бяха решили, че дъщеря им е забавна, защото според тях се прави, че чете. Тристан заключи, че възрастните се забавляват от имитациите.

Какво още да имитира, за да предизвиква смеха, който така ѝ харесва?

Тристан запълзя на четири крака с изплезен език и излая.

– О, сладкото кученце! – казаха родителите и се засмяха.

Тя ококори очи и започна да буха.

– О, малкият бухал! – аплодираха я родителите със смях.

Излегна се на дивана с въображаема цигара и фиктивна бира в ръцете.

– О, леля Бобет! – разкикотиха се те.

Но Тристан изпита срам. Срам, че родителите ѝ са толкова лесни. Срам, че ги е разсмяла за сметка на човек, когото толкова много обича. И изостави желанието си да забавлява своите родители. Реши, че в него има нещо зловредно.

В този ден тя взе лист хартия и молив. "Чета. А дали мога да пиша?" Единственият начин да разбере беше да опита. Тя изтича в стаята си и легна на пода, надвесена над белия лист. Въпросът, който я мъчеше, беше: как да премине от знанието към практическия резултат? Част от нея не се съмняваше в способностите ѝ – трябваше просто да им проправи път. Понятието за вяра в себе си ѝ беше непознато, но интуицията ѝ подсказваше, че необходимото за този подвиг качество се казва дързост и че на нея дързост не ѝ липсва.

Дързостта приличаше едновременно на огън и на глад и се намираше в гърдите. При силно вдишване се разпалваше. Тристан се замисли за някоя дума, която предизвиква у нея силно желание. Осени я внезапно прозрение, вдигна ръка и в състояние на хипервентилация и максимална съсредоточеност изписа на празния лист: ябълка.

Нито за миг не вдигна молива, докато пишеше. После погледна и разбра, че е успяла да възпроизведе дори курсива от книгата. Думата беше толкова кръгла, че наистина представляваше ябълка, човек направо да я отхапе. Тристан не знаеше, че става дума за забранения плод, но усети, че е прекрачила един праг табу.

Не биваше да търси одобрението на родителите си. Те не бяха могли да понесат, че умее да чете, че да пише ли! Хрумна ѝ чудесна идея – да се поздрави сама. Имаше много смисъл в това да отбележи успеха си и да си каже "Браво!".

Но не и да почива на лаврите си. Бързо друга дума. Сети се, че веднъж на прозореца беше забелязала интересно същество. Не си спомняше да е виждала думата в книгата. Трудна дума. Трябваше да се опре на гласните, които виждаше в главата си. Тристан написа: моха.

Какво откритие! Наблюдавайки произведението си, тя видя отново летящото същество. "Мо" приличаше на кръглото му око, "ха" напомняше крилцата му. Изпълнена с възторг, Тристан не забеляза, че майка ѝ е влязла и я наблюдава.

– Какво гледаш? – попита тя.

Тристан подскочи. За щастие, думата, която току-що беше написала, ѝ даде силата да реагира бързо.

– Учителката го написа.

– Има странен почерк и е скарана с правописа.

– Какво значи правопис?

– Значи, че думата се пише с "у", а не с "о".

Как да реагира на толкова неясно твърдение?

Тристан се изплези.

– Права си – каза Нора. – Малка си за такива неща.

Мама се завърна към заниманията си. Притеснена, Тристан понечи да смени "о" с "у", но после реши, че това би било грешка. Коригираната дума само щеше да я издаде, ако майка ѝ отново я видеше.

От този момент тя заживя в нелегалност, но прецени, че в това няма нищо лошо. Родителите ѝ не ѝ казваха всичко. Защо тя да няма същото право. Това си е в реда на нещата. Щом не им харесва истината, по-добре беше тя да остане скрита.

Та нали малко преди това те бяха вдигнали много шум в спалнята си? На следващия ден Тристан ги попита каква е била причината, а вместо отговор майка ѝ се засмя. Тристан разбра, че не бива да настоява. Тя също щеше да си има тайни.

Книгата на сестрите (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 136 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

"Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата" – да, изглежда, че Нобеловият лауреат Патрик Модиано е открил как да се борим със забравата, но тези думи на неговото алтер его (и герой от романите Нощна трева и Симпатично мастило), писателят Жан Ейбен, наистина определят неговата същност в лабиринтите на Паметта и Идентичността... Неслучайно, също като в Симпатично мастило, и тук вървим с Жан по следите/сенките на мистериозно-изчезнала в Миналото жена (в случая, нейното име е Дани, като пъзелът по нейното откриване в Нощна трева предшества търсенето на Ноел в Симпатично мастило)... Неслучайно го има и Черният бележник (с имена, дати, телефонни номера, адреси и тънки детайли), който служи като компас из лабиринтите на Париж и Паметта... Неслучайно, малко след издаването на Нощна трева (откъсът по-долу), Патрик Модиано получава Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"... Неслучайно и Жан Ейбен ще заяви: "Възможно ли бе да съм оставил двойник, който повтаря всеки мой жест от миналото и до безкрай минава по стъпките ми?"... а сега ви оставяме по следите на изгубената Дани...

Преди малко влязох в една книжарница на улица "Одеон". Навън вече беше нощ. Върху лавиците със стари книги открих роман в зацапана червена подвързия със заглавие Край на мечтите. Книжарят зад тезгяха пъхна книгата в бял пластмасов плик и тъкмо ми го подаваше, когато влезе някаква жена. Тя не затвори след себе си остъклената врата, все едно нямаше намерение да се задържа.

Беше висока мулатка на моите години в ръждиво на цвят старо манто с увиснал колан. Носеше пазарска чанта. Приближи до нас и остави чантата върху плота.

– Купувате ли книги?

Въпросът ѝ прозвуча рязко и с произношение, характерно за някогашните парижки предградия.

– Зависи какви – отвърна книжарят.

– Изпраща ме възрастна дама... На работа съм при нея...

Започна да вади съдържанието на чантата: книги върху изкуството, издания от поредицата "Плеяда"... Заедно с един от томовете се появиха огърлица и брошка, които тя прибра обратно.

Всичките ѝ жестове бяха поривисти и на няколко пъти заедно с книгите се отрониха банкноти. Тя ги събра и ги пъхна в джоба на мантото.

– Възрастната дама от този квартал ли е? – запита книжарят.

– Не... Не... Живее в Седемнайсети район. Тя ми е работодателка...

– Ще трябва да ми дадете нейния адрес – обясни книжарят.

– За какво ви е адресът ѝ?

Внезапно тонът ѝ стана предизвикателен. Огърлицата, брошката и банкнотите създаваха впечатление за набързо извършен обир. Книгите бяха струпани на куп върху плота.

– Значи не искате да ги вземете?

– Засега не – отвърна книжарят.

Жената започна ядосано да хвърля книгите обратно в чантата. През това време книжарят се вглеждаше в кориците, все едно очакваше да види петна кръв. Може би си мислеше, че тя е убила старицата, която бе нарекла своя "работодателка".

Тя излезе, без да затвори вратата след себе си. Опасявах се, че може да изчезне, и побързах да я последвам.

От първия момент, когато я видях да влиза в книжарницата, си казах, че тя е превъплъщение на самата Жана Дювал. Високият ѝ ръст, парижкият акцент и чантата, в която бе нахвърляла книги, бижута и банкноти, напълно съответстваха на малкото подробности, които бях чел за нея и записал навремето в черния бележник. Тя крачеше на десетина метра пред мен, като леко накуцваше. Можех да я настигна, но предпочитах да я следвам на разстояние, докато не се убедя, че наистина е тя. Коланът на мантото ѝ висеше от двете страни, а тежестта на чантата, която носеше в лявата ръка, я караше да върви, леко наклонила тяло надясно. Фенери покрай фасадите на къщите, същите като през деветнайсети век, обливаха улицата в мътна светлина. Боях се да не я изгубя от поглед. На пресечката с улица "Одеон" тя се отправи към входа на метрото. Ускорих крачка.

В момента, когато се канеше да поеме надолу по стълбите, я повиках:

– Жана...

Тя се обърна. Хвърли ми тревожен поглед, все едно я бях изненадал на местопрестъплението.

Известно време останахме неподвижни и се оглеждахме взаимно. Искаше ми се да приближа, да я придружа до перона, като взема от нея чантата.

Не можех да мръдна от мястото си. Краката ми тежаха като оловни, както често се случва в сънищата. После тя бързо пое надолу по стълбите.

Явно се боеше, че ще я последвам. Вероятно ме бе взела за цивилен полицай. От вълнение приседнах в подножието на паметника на Дантон. Бе казала на книжаря, че "работодателката" ѝ живее в Седемнайсети район. Точно така, думите ѝ напълно съответстваха на последните сведения за нея, които бях открил. Датата на нейната смърт бе неизвестна и се запитах дали наистина е умряла. Впрочем неизвестна бе и рождената ѝ дата.

Сянката ѝ си оставаше осезаема в някои парижки квартали. Последното свидетелство за нея принадлежи на съсед, който твърди, че тя живее на улица "Софроа" 17. Това е по средата на Седемнайсети район. С метрото е доста далече. От "Одеон" тя трябва да смени на "Севр Бабилон". След това на "Сен Лазар". Ще слезе на "Брошан". Зарекох се някой ден да отида до улица "Софроа". Все пак разполагах с известен ориентир. Не можех да твърдя обаче същото за хората, с които се бях запознал през период, много по-близък от времето на Жана Дювал, и чиито имена също присъстваха в черния бележник. Нямах представа какво е станало с тях. Струва ми се, че онези, които Дани бе нарекла "скапаняците от хотел "Юник", бяха мъртви, поне що се отнася до Жорж с фамилия Рошар и до Пол Шастание. Не съм толкова сигурен за Дювелз и за Жерар Марсиано. Оттогава не знаех нищо за Агамури. А Дани бе изчезнала окончателно. Все пак на последната страница от бележника бях съставил списък с някои подробности, които помнех и които биха могли да ме насочат по следите ѝ. Към тях добавих и неизвестни детайли, на които попаднах, докато преглеждах досието на Лангле. Въпреки това всички мои опити да я открия останаха без резултат и след известно време бях принуден да се откажа. Не хранех особени илюзии. Рано или късно всичко това щеше да изпадне в забрава.

*

Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата. И то е да посетите някои парижки квартали, където кракът ви не е стъпвал от трийсет-четиресет години, и да прекарате там един следобед, все едно дебнете някого. Може би жените и мъжете, за които се питате какво е станало с тях, ще се появят на ъгъла или на алеята в парка или ще излязат от входа на някоя от онези сгради, които оформят безлюдни пространства, наречени "градинка" или "вътрешен двор". Те водят свой таен живот, възможен единствено тук, сред тишината, далеч от центъра. Макар в редките случаи, когато ми се е струвало, че виждам Дани, това е ставало сред многолюдна тълпа. Една вечер на Лионската гара, докато чаках влака сред гъмжило от заминаващи на почивка отпускари. В късен съботен следобед на ъгъла, където "Шосе д'Антен" пресича булеварда, сред вълна купувачи пред входовете на големите магазини. И всеки път се оказваше, че съм се заблуждавал.

Нощна трева (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 152 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците

"Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг." – да, тези думи на Фредерик Бегбеде са отправени към неговия баща, Жан-Мишел Бегбеде, и да, Фредерик неведнъж е превръщал своята (и на семейството си) биография в мизансцен на саркастично-сатиричните си истории, но този път, в последния му роман Един самотен човек (откъсът по-долу), в главната роля е Жан-Мишел Бегбеде или както иронично (типично в свой стил) ще заяви Фредерик: "Написах всичките си книги, за да смая някой, който вече не е тук. Тази е първата, която пиша за себе си"... Да, с Един самотен човек Бегбеде се сбогува със своя баща... Да, Един самотен човек прилича на искрено, интимно писмо, в което са избликнали всички неизказани неща между Баща и Син... И да, Един самотен човек е чудесен начин за един 60-годишен човек (какъвто Бегбеде ще стане този септември) да постави пред себе си всички въпроси, които досега е избягвал и да намери отговорите, които винаги е търсел...

2.РАЗДРОБЯВАНЕ В ЯВЛЕНИЯТА

Най-добре е човек никога да не научава значението на тази грозна дума: холангиокарцином. Баща ми почина от него два дни след моя рожден ден, на 23 септември 2023 година; много необичаен подарък. Във всеки случай той никога не ми го честитеше. Майка ми бе тази, която всяка година му припомняше датата, на която съм се родил. Дълго време смятах, че тази ежегодна амнезия е нещо нормално, до деня, когато разбрах, че всички мои приятели получават от бащите си честитка за своя рожден ден. Тогава и аз престанах да му честитя неговия. След първите двайсет години на този свят рождените дни се превръщат в предлог да ти кажат "мисля за теб" поне веднъж годишно. Баща ми не желаеше да празнува остаряването си, нито това на двамата си синове. Пренебрегването на рождените дни за него бе начин да се бунтува срещу хода на времето. Истината е, че този банален ритуал противоречеше на неговия култ към самотата. Вместо "самота" той би казал "свобода". Защо да се формализираме? Всичко това е обикновена условност. Избави се от ритуалите. Те са без значение, както би се изразил Плотин, нищо повече от раздробяване в явленията. Ала след като на баща ми изобщо не му пукаше за символите, защо по-късно настояваше да се кандидатирам за Френската академия?

Най-сетне разбрах на какво се дължи презрението му към рождените дни. Той е роден на първи юли. В интерната учениците са били освобождавани едва на 25 юли. Без съмнение родителите му са пропускали да го поздравят от разстояние. Той просто е възпроизвеждал тяхното безразличие.

Жан-Мишел Бегбеде почина на 23 септември 2023 година, след като произнесе последните си думи: "Отивам на небето при моите родители". Фразата изглежда детинска; неудобно ми е да я цитирам тук. Недостатъкът на моя атеизъм е, че пред смъртта ще бъда лишен от тази надежда. Боя се, че човек не отива при никого в отвъдното чисто и просто защото "след това" не съществува. За моя баща желанието да види отново баща си и майка си бе повик на сърцето. Той не им се е сърдел за нищо.

Ти отиде при твоите родители на небето, но аз никога няма повече да те видя.

3."ГРЕВЕН" НА "МЕНИЛМОНТАН"

Преди погребението на баща ми директорът на траурната агенция предложи на децата и внуците му да се съберат за последен път пред тленните останки на покойника в една зала на булевард "Менилмонтан". В този "Погребален дом" видях за последен път баща си, положен, подготвен, гримиран, в сив костюм. Забелязах, че все още се боя от него. Боях се да не се размърда. Страх ме беше, че ще видя как той съвсем ненавременно възкръсва. Защо е нужен подобен етап преди погребението? Може би семействата искат да се уверят, че умрелият наистина е мъртъв. Защо така ме плашеше трупът му? Приближих, наведох се над него. Той беше измършавял, с изпити черти, неузнаваем, сякаш работниците от погребалното бюро го бяха скрили някъде и поставили на негово място пластмасова кукла. Преди да умре лицето му беше прежълтяло, но след смъртта стана оранжево. Мъртвите получават загар; може би смъртта ги облъчва с ултравиолетови лъчи. Кожата променя цвета си, подобно на пергамент, но по-бързо: нужни са само няколко дни, докато на хартията е нужен цял век, за да заприлича на древно писание. За мен това бе вторият покойник. Трийсет години преди това, когато научих за смъртта на Жан-Едерн Алие, загинал при инцидент с велосипед в Довил, посетих брат му Лоран в обширния апартамент на булевард "Гранд Арме". Той ми предложи: "Искаш ли да го видиш?". Бях изненадан, тъй като не бях толкова близък с покойника. Не посмях да откажа. Тогава за пръв път видях труп, положен на дървена маса. Не знаех какво всъщност правя тук. Невъзможният литературен бунтар от края на ХХ век вече не бунтуваше нищо и никого.

Хората, които издъхват, не само престават да дишат. Те заприличват на покрита с восък кожа, все едно са се превърнали в някой друг, което е доста смущаващо, все едно в резултат от някакъв фокус баща ви е заместен от двойник в цвят охра. Мъртвите във филмите изглеждат по-реални, защото актьорите са живи. След смъртта покойникът попада в музея "Гревен". Восъчните фигури никога не съвпадат напълно с личностите, които се предполага, че представят, винаги има някакво несъответствие. Не е само смущаващата неподвижност. Човек има усещането, че е бил измамен. Баща ви не само вече не се движи, но е и престанал да бъде вашият баща. Лицето му е неточно, смалено и бронзирано копие на 3D принтер, една гримирана заблуда, панаирджийска шмекерия, подобна на брадатата жена или човека леопард. Къде сте дянали истинския ми баща? Върнете ми парите!

В "Мястото" (1983) Ани Ерно описва по следния начин мъртвия си баща: "В широкия си тъмносин костюм той приличаше на паднала птица." Това е любимата ми фраза от цялото ѝ творчество.

Възможно е баща ми все още да е жив някъде в Далечния изток, онази част на света, в която той се влюбил на осемнайсетгодишна възраст. Добре подготвил бягството си, излагайки на свое място пластмасов клонинг в ритуалната зала на булевард "Менилмонтан". Надявам се птицата да е отлетяла към топлия пясък на някой плаж.

Между другото, имам предложение относно Пантеона: труповете да бъдат мумифицирани и изправени като в музея "Гревен", а не да бъдат оставени на разложението в гробници под крипта, където никой не може да ги види. Така хората ще могат да си правят селфита с препарираните велики мумии на Франция: Виктор Юго с неговата бяла брада, отслабналият Александър Дюма, Жан-Жак Русо до Емил Зола с неговото пенсне, скелетът на Андре Малро на коленете на Жозефин Бейкър, изложила на показ прелестните си бедрени кости.

Казват, че мъртвите олекват с 21 грама; това било теглото на отлитащата душа. Душата на моя баща със сигурност е тежала 21 килограма, до такава степен той изглеждаше измършавял в катафалката. Забелязах, че за пръв път в живота си беше онзи "pater familias", за който мечтаят децата. Никога преди не бе изглеждал толкова силен, колкото в смъртта. Цялото битие на баща ми се свеждаше до бягство от бащинството, до несъответстващо на един баща поведение. А в ковчега аз най-сетне виждах един отговорен, уталожен мъж. За пръв път изпитах уважение към него.

Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг.

Един самотен човек (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 256 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците