My Mir

"Хората имат различен вкус по отношение на котките" казва главният герой Сатору от романа Пътеписът на един котарак на японската писателка Хиро Арикава, но и "Котките имат различен вкус по отношение на хората" би му отвърнал истинският герой на тази книга, а именно котаракът Нана. Да, мъдрите, иронични и доста детайлни наблюдения на Нана върху нещата от Живота тук служат за цялостно опознаване на Човека – все пак често научаваме повече неща за себе си, гледайки се през чужди очи, пък били те и котешки – и така пътеписът на Нана из страната на човешката Душа лека-полека придобива формата на роман преди 10 години, а после и на филм (през 2018-а), но сега е време да се запознаем със Сатору, Косуке и... Нана, естествено...

Из Част 1

Косуке

"Прости ми за дългото мълчание..." Така започваше писмото, пристигнало на имейла на Косуке. Бе от Сатору Мияваки, приятел от детинство, отишъл да живее в друг град още докато беше в началното училище. Впоследствие самият Косуке многократно се бе местил от място на място, но приятелството им, колкото и да бе странно, беше оцеляло през всичките тези години. Дори сега, когато и двамата вече бяха прехвърлили трийсетте, все още поддържаха дружески отношения. Можеше да не се видят много дълго, ала щом се срещнеха, разговорът им тръгваше, сякаш се бяха разделили вчера.

"Извинявай, че ти пиша така внезапно... Би ли могъл да вземеш при себе си моя котарак?"

Следваше обяснение как това е любимият му котарак, но поради безизходна ситуация, в която се намира, не може да го задържи и търси на кого да го даде. Накрая Сатору добавяше, че ако Косуке е съгласен да осинови котарака, веднага ще му го доведе, за да се запознаят.

Каква е тази "безизходна ситуация", Сатору не уточняваше.

Към писмото бяха прикачени две снимки на котарака, чиято муцунка бе украсена с две петънца под формата на йероглифа "хачи".

– Ами че той е копие на Хачи! – не се сдържа Косуке и възкликна, докато четеше.

И наистина котаракът от снимката изглеждаше досущ като котето, което Косуке и Сатору бяха намерили в онзи далечен ден. Косуке отвори и втората прикачена снимка – на нея в едър план се виждаше завитата нагоре котешка опашка. Черна, завъртяна като цифрата седем. Казват, че котки с такива опашки носят късмет. Кой го беше казал? Ах, да, въздъхна Косуке. Жена му. В момента я нямаше, беше отишла при родителите си и не се знаеше кога ще се върне. Косуке се терзаеше, но постепенно бе започнал да се подготвя за вариант, при който никога не ще заживеят отново заедно.

Изведнъж му дойде абсурдната мисъл, че нещата може да се наредят по друг начин, ако имат котка с такава "щастлива" опашка. Тя ще обикаля из къщата и с извитата си като кука опашка ще събира оттук-оттам парченцата останало крехко щастие – и кой знае, може би тогава те двамата ще изградят прости, искрени отношения въпреки липсата на дете.

"Май е точният момент да взема любимеца на Сатору", помисли си Косуке. Котаракът от снимката беше много хубав, направо красавец, същински двойник на Хачи. И тази опашка като кука... А и със Сатору не се бяха виждали от сто години.

"Един приятел ме помоли да взема котарака му, какво ще кажеш?", написа Косуке на жена си. Отговорът ѝ бе: "Постъпи както искаш". Доста студено, ала все пак постижение – откакто се бяха разделили, тя бе игнорирала всичките му писма и съобщения.

Косуке се надяваше, че ако приюти котарака, жена му в крайна сметка няма да издържи и ще дойде да го види. В главата му дори се оформяше план, с който да я примами. Тъй като тя обичаше котки, щеше да ѝ се оплаче, че е взел котарака, но не знае с какво да го храни и прочее. Тогава може би тя щеше да се върне от състрадание към животното... така си мислеше Косуке.

Не... Нищо нямаше да излезе. Баща му не понасяше котки. Косуке се усети, че със страх си представя изблика на бащиния гняв, и от негодувание към собствената си мекушавост даже изцъка с език.

Тъкмо това бе преляло чашата на търпението на жена му. Сега вече самият Косуке ръководеше бизнеса и не трябваше да го интересуват настроенията на баща му. Не трябваше, но го интересуваха...

Може би именно инстинктивният протест срещу бащиния авторитет подтикна Косуке да се съгласи да приеме котарака на най-добрия си приятел от детинство.

Без да отлага, Сатору Мияваки пристигна още следващата седмица в почивния ден на Косуке. Караше сребрист миниван и водеше със себе си своя любим котарак.

Като чу звука на двигателя, Косуке излезе на улицата – миниванът на Сатору точно спираше пред студиото.

– Косуке! Откога не сме се виждали! – Сатору вдигна ръка от кормилото, протегна я през прозореца и отривисто замаха.

– Давай, паркирай по-бързо! – подкани го Косуке с лека усмивка.

Не се бяха виждали цели три години, приятелят му, както винаги, бе в приповдигнато настроение. Такъв го помнеше още от детските им години.

– Трябваше да отидеш в края. Тук няма ли да ти е трудно да маневрираш?

На паркинга пред студиото под стряхата имаше три паркоместа, запазени за клиенти, но Сатору си избра най-близкото до входа, където бяха струпани кутии и разни други боклуци. Колата на Косуке бе в непавирания заден двор.

– Ами ако дойдат клиенти? Ще стане неудобно.

– Днес е почивен ден. Забрави ли?

Сряда беше почивният ден на фотостудиото, което Косуке бе поел от баща си, ала той бе поканил приятеля си да го посети в събота или неделя, почивните дни на Сатору, който работеше във фирма. Въпреки това Сатору предпочете срядата, за да не му причинява неудобство, а и все пак щеше да бъде с котарака.

За миг Сатору се умисли, слезе от минивана, почесвайки се по главата, и взе транспортната клетка от задната седалка.

– Това ли е Нана?

– Да. Нали ти пратих снимки. Опашката му прилича на седмѝца. Подходящо име, какво ще кажеш?

– Ти винаги си избирал съвсем... буквални имена. Предишното ти коте беше Хачи заради шарките на главата, досущ като покривче на къщичка.

Влязоха в дневната, ала когато Косуке поиска да разгледа Нана отблизо, той заплашително изръмжа и изобщо не пожела да помръдне от клетката. Косуке надникна вътре, но видя само черна опашка, извита като кука, и бял пухкав задник.

– Нана... Нана чан, какво ти става? – объркано заговори Сатору, после със сладък глас започна да увещава котарака да излезе, ала скоро се отказа.

– Извинявай. Обстановката му е непозната и затова се притеснява. След малко ще се поуспокои и ще излезе.

Двамата приятели поставиха клетката на пода, отвориха вратичката и докато чакаха Нана да посвикне, се впуснаха в спомени за някогашния училищен живот.

– Ти караш и затова не бива да пиеш алкохол. Какво искаш – кафе или чай?

– Предпочитам кафе, благодаря.

Косуке донесе две чаши с кафе. Сатору взе своята и някак между другото попита:

– Къде е жена ти?

Косуке се помъчи да измисли някаква невинна причина за отсъствието ѝ, но се забави и за да избегне неловкото мълчание, просто каза:

– Всъщност отиде при родителите си.

– Ооо... така ли?

Лицето на Сатору изразяваше цяла гама от чувства: "Съжалявам, приятелю", "Не исках да те наранявам, не знаех...".

– Ами... ти можеш ли сам да вземеш решение за Нана? Жена ти няма ли да ти се кара, като се върне?

– Тя много обича котки. Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака.

– Хората имат различен вкус по отношение на котките.

– Изпратих ѝ снимките на Нана. Отговори ми: "Постъпи както искаш".

– Ама то не звучи съвсем като съгласие.

– Това беше първият ѝ отговор, откакто замина. Именно заради твоя Нана.

"Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака..." – каза го, разбира се, на шега, но дълбоко в душата си Косуке наистина се надяваше на такъв обрат.

Пътеписът на един котарак (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 288 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

"Всякакви хора от най-различни поприща – самостоятелни пътници, приятели, двойки, семейства, колеги – прекосяват забързано голямата гарова зала. Ала макар че пътищата им се пресичат, онова, което се крие в сърцето на всеки, остава тайна, известна единствено на самия него." споделя Хиро Арикава в своя роман Пътниците по линия Ханкю (откъсът по-долу), ала именно в Него, в Сърцето (и неговите тайни), надниква Арикава като пресича съдбите на няколко двойки герои, пътуващи в рамките на шест месеца между Y-образното железопътно разклонение на линия "Ханкю"... Да, неслучайно повечето творения на Арикава са адаптирани за филмовия/телевизионния екран – както Пътеписът на един котарак, така и Пътниците по линия Ханкю – именно заради семплите, ала и много детайлни, и мъдри наблюдения върху нещата от Живота, поднесени като гледка през прозореца на Влака, трака-тракащ по линията на Живота...

На спирка Такарадзука по линия "Ханкю", в Y-образно разклонение, известно на железничарски език като обръщателен триъгълник, се събират линия "Такарадзука" за квартал Умеда в Осака и линия "Имадзу", която прави връзка с линия "Кобе" на гара Нишиномия Китагучи. Тук човек може да се прехвърли и на линия "Такарадзука" на "Джапан Рейлуей" ("Джей Ар"), което прави Такарадзука доста голям гаров възел на три железопътни линии за тази относително провинциална планинска област в Западна Япония.

"Ханкю" е голяма частна железопътна линия, която обслужва Кансай – както се нарича областта около Киото, Осака и Кобе, – а нейните характерни червеникавокафяви вагони са популярни сред запалените почитатели на железниците, както и сред младите жени.

Историята се развива по линия "Имадзу", една от може би по-неизвестните линии на фирма "Ханкю".

ПОСОКА: НИШИНОМИЯ КИТАГУЧИ

ГАРА ТАКАРАДЗУКА

Повечето хора, които пътуват сами, са с безизразни лица и нерядко сякаш витаят в свой собствен свят. Реят поглед към прелитащия отвън пейзаж или към рекламите, които висят във влака, а ако блуждаят из вътрешността, очите им избягват да срещат погледите на други пътници. Ако ли не, прекарват времето си във влака по обичайните начини – като четат книга, слушат музика или зяпат в екрана на мобилния си телефон.

Ето защо самотен пътник без никакво занимание и видимо въодушевен силно бие на очи.

*

Конкретно в този ден младата жена, която се качи на гара Такарадзука и седна до Масаши, му се стори позната.

Ако се прехвърлите от линия "Имадзу" на линия "Такарадзука" и пропътувате една спирка до Кийошикоджин, ще стигнете до централната библиотека на Такарадзука.

През петте години, откакто Масаши работеше в офис, той посещаваше тази библиотека през около две седмици. Обичаше да чете, а понякога му се налагаше и да прави служебно проучване, но в почивните си дни, ако нямаше други планове, а и защото нямаше приятелка, заниманията му не бяха много.

Затова Масаши посещаваше библиотеката относително редовно и беше опознал служителите в нея, както и един-двама от другите читатели. Достатъчно редовно, за да усеща кога досадният възрастен мъж отново създава главоболия на библиотекарката и други подобни.

Помнеше младата жена с прилежно вчесана дълга коса, защото веднъж беше успяла да му отмъкне една книга под носа. Популярно ново заглавие, по случайност налично на рафта.

Книгата беше излязла едва преди месец, затова наличието ѝ си беше чист късмет. Масаши незабавно се протегна към книгата, но точно в този момент я грабна нечия ръка.Той се озърна намръщено, за да види кой му е отмъкнал книгата – беше привлекателна млада жена, затова импулсивното му желание да се оплаче мигом се изпари. Мъжете са слабаци.

Младата жена като че ли не съзнаваше, че му е измъкнала книгата под носа – тя изобщо не го беше забелязала. Масаши я наблюдаваше, проследи я с поглед за няколко минути, но се отказа, когато стана ясно, че тя няма да остави книгата.

Тогава младата жена носеше голяма платнена торба с рисунката на една световноизвестна мишка. Стори му се малко детинско за човек на нейната възраст, но пък може би това беше най-здравата ѝ чанта или пък ѝ беше все едно дали няма да я повреди. Когато мъкнеш максималния брой книги, които имаш право да заемеш от библиотеката, по-елегантна или лека чанта може и да не издържи.

Следователно жената посещаваше библиотеката доста често.

Предположението му се оказа съвсем точно – тъй като самият той посещаваше библиотеката относително често, започна да я мярка доста редовно. Различаваше я по торбата ѝ с онази рисунка на мишка, разтеглила муцуна в широка усмивка. Жената обаче наистина допадаше на Масаши и макар да му беше трудно да го признае, скоро му стана навик да се озърта за известния гризач.

След като онзи път изгуби съревнованието, вече смяташе жената за своя съперница, затова, забележеше ли я наблизо, за всеки случай оглеждаше рафтовете на библиотеката за наличието на някое специално заглавие.

Скоро установи, че двамата имат сходни интереси.

Тя имаше нюх за интересни книги и когато оглеждаше завистливо избора ѝ, Масаши обмисляше да заеме книгите, след като тя ги върне. Никога не си записваше заглавията обаче и скоро ги забравяше.

Срещаше жената само в библиотеката – досега не се бяха озовавали в един и същ влак на връщане от библиотеката.

На гара Кийошикоджин тя се качи на влака за гара Такарадзука в същия вагон като Масаши, а огромната ѝ торба с безгрижната ухилена мишка беше издута както винаги. Не че Масаши имаше право да коментира – собствената му кожена раница беше натъпкана до пръсване.

Явно само Масаши беше забелязал съвпадението.

На гара Такарадзука, която беше последна спирка, пътникът има три варианта: да излезе от гарата, да се прехвърли на линията на "Джей Ар" или на друга влакова линия за гара Нишиномия Китагучи, известна като Ниши Кита.

Няма начин тя да пътува за Ниши Кита, помисли си Масаши, но докато влакът им спираше на гарата, нейният поглед остана вперен в отсрещния перон.

И наистина, щом пристигнаха, жената закрачи забързано към влака, който чакаше на другия перон. През почивните дни поради огромната популярност на хиподрума "Ханшин" в Нигава всичките четири коловоза често бяха заети от влакове за Умеда и Такарадзука и съответно за Нишиномия Китагучи и Такарадзука, разположени един срещу друг. Затова времето за прехвърляне беше сведено до минимум.

Дори на същия коловоз? Погледът му я проследи със смътна досада и Масаши реши да пътува в друг вагон.

Книгите, които беше взел от библиотеката, му тежаха, затова Масаши се постара да се настани на едно от малкото свободни места в доста пълния влак.

В този момент се отвори вътрешната врата между вагоните. И се появи не кой да е, а въпросната млада жена. Докато прекосяваше вагона с леко олюляване, тя сигурно си мислеше: Няма много свободни места.

Бяха останали само няколко. Без да се поколебае, жената зае най-близкото, съседното на Масаши.

Наистина странна поредица от случайни срещи, които се наместваха като парченца от дървен пъзел, но май само Масаши имаше чувството, че двамата сякаш са подели някаква игра.

Масаши побърза да измъкне от раницата си една от книгите, които беше заел от библиотеката.

Когато заразлиства страниците, младата жена до него направи странно движение. Платнената торба с известната мишка, натежала от книги, остана да лежи в скута ѝ, но жената извъртя тялото си настрани, така че да може да гледа през прозореца. Вече беше обърната към Масаши и той без усилие виждаше цялото ѝ лице.

Жената наблюдаваше с усмивка нещо долу под релсите.

Какво има там? Масаши също погледна надолу. Влакът минаваше по железния мост над река Микогава.

– Хм?

Звукът се отрони неволно. В пясъчна плитчина насред реката, точно преди да стигнат отсрещния край на железния мост, някой беше очертал съвсем не малък йероглиф, който заемаше почти цялото място над линията на водата.

Пътниците по линия Ханкю (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 216 стр, цена 12 €) е в книжарниците