My Mir

"Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората" твърди американския минималист Уилям Сароян в разказа Седемдесет хиляди асирийци (откъсът по-долу) от първия му сборник Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази, и наистина... години по-късно ще откаже Пулицър-а, с който е удостоен за пиесата The Time of Your Life, както няма да се трогне, че отхвърления му сценарий (преработен в роман) за Човешка комедия получава Оскар през 1943-а... Ключът за това социално и литературно смирение в името на (Не)значителното се крие именно в тези дебютни 26 разказа (16 от тях излизат за първи път на български език), в които Животът е такъв, какъвто Е – "В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера" ще каже самият Сароян, така че да му повярвате когато заяви: "Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа"...

Из разказа Седемдесет хиляди асирийци

Не се бях подстригвал от четиресет дни и четиресет нощи и бях заприличал на няколко безработни цигулари. Сещате се за каква външност говоря: на гения, започнал да пуши трева и готов да влезе в комунистическата партия. Ние, варварите от Мала Азия, сме космати хора: като кажем, че трябва да се подстрижем, значи наистина трябва. Положението беше толкова тежко, че единствената шапка, която имах, вече не ми ставаше. (Пиша много сериозен разказ, вероятно най-сериозния, която ще излезе изпод перото ми някога. Затова се държа толкова лекомислено. Читателите на Шъруд Андерсън скоро ще проумеят какво говоря; ще разберат, че смехът ми е през сълзи.) Бях млад мъж, който имаше нужда да се подстриже, затова вървя по Трета улица (Сан Франсиско) към училището за бръснари, за да се подстрижа срещу петнайсет цента.

Трета улица, под Хауард, е цял квартал; представете си Бауъри в Ню Йорк, Мейн Стрийт в Лос Анджелис: представете си възрастни мъже и момчета, без работа, шляят се навън, пушат цигари "Бул Дърам", обсъждат правителството, чакат нещо да се появи, просто чакат. Беше понеделник сутринта през август и много скитници бяха дошли в бръснарницата да се поосвежат. За японеца, който работеше на безплатния стол, чакаха единайсет души; всички други столове също бяха заети. Седнах и зачаках.

Другаде, както би казал Хемингуей ("И изгрява слънце", "Сбогом на оръжията", "Победителят нищо не печели"), подстригването струваше двайсет цента. Аз имах точно толкова и пакет "Бул Дърам". Свих си цигара, подадох пакета на един от своите съвременници, който видимо се нуждаеше от никотин, вдъхнах сухия дим и се отдадох на размисли за Америка: какво се случва в страната от политическа, икономическа и духовна гледна точка. Съвременникът ми беше шестнайсетгодишен младеж. Май беше от Айова; можеше да изглежда чудесно, като стопроцентов американец, но беше закъсал, здравата закъсал. Недоспал, от няколко дни не се беше преобличал, беше малко уплашен и тъй нататък. Много ми се искаше да науча името му. Един писател винаги се стреми да узнае истината за лицата и за имената. Айова каза:

– Тъкмо пристигам от Салинас. На нивите с марули няма работа. Сега заминавам на север, към Портланд; ще опитам да си намеря работа на някой кораб.

Щеше ми се да споделя как стоят нещата при мен: отхвърлен разказ от "Скрибнър", отхвърлено есе от "Йейл Ривю", без пари за свестни цигари, протрити обувки, стари ризи, но не исках да досаждам с проблемите си. Трудностите на един писател винаги изглеждат отегчителни, малко преувеличени. Хората обикновено си казват: защо изобщо се захвана да пишеш?

Налага се да се преструваш, че не си писател, затова му пожелах:

– Късмет на север.

Айова поклати глава.

– Надали ще стане, но все пак ще опитам. Нямам нищо за губене.

Свястно момче, дано не е умрял, дано не е измръзнал, че напоследък е адски студено (декември 1933 г.), дано не е потънал; той заслужаваше да живее. Айова, дано да си намерил работа в Портланд; дано да припечелваш; дано да си наел чиста стая с легло; дано да спиш нощем, да печелиш редовно, да крачиш щастлив, както се полага на човешко същество. Желая ти всичко най-хубаво, Айова. Няколко пъти съм се молил за теб. (Но въпреки това мисля, че той вече е мъртъв. Прочетох го на лицето му в деня, когато го срещнах, имаше у него нещо низко, звероподобно, а в същото време из цяла Америка постоянно прожектираха анимационен филм с онази песен "Кой се страхува от големия лош вълк?", та ето докъде се свежда всичко; хората с пари се надсмиваха на смъртта, която се промъкваше коварно у младежи като младия Айова, преструваха се, че нищо такова няма, хилеха се гръмко по кината. Аз се бях молил за младия Айова, а се мисля за страхливец. Той сигурно вече е мъртъв, а аз седя в стаичката си и говоря за него, нищо повече.)

Започнах да наблюдавам японеца, който се учеше да стане бръснар. В момента бръснеше стар скитник със страховито лице – такова става лицето след дълги години избягване на живота, години на несигурност, на непринадлежност, на абсолютно лишение; забелязах как японецът се отдръпва (как отдалечава носа си), за да не усеща мириса на възрастния скитник. Тривиален момент от една история, който няма място в произведение на изкуството, но въпреки това го включвам. Младият автор неизменно се опасява да не пропусне някой съществен факт. Исках да науча името на японския младеж. Имената ме интересуват много. Установил съм, че имената на неизвестните хора са най-истински.

Вземете например гръмко име като Андрю Мелън. Внимателно наблюдавах японеца. Опитвах се да отгатна мислите и чувствата му от начина, по който той не допускаше обонянието си до устата и ноздрите на стареца. Преди години, когато бях на седемнайсет, подрязвах лозите в лозето на чичо си, северно от Сангер, в долината Сан Хоакин, работех с няколко японци: Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото и още двама. Тези японци ме научиха на няколко прости израза: "здравей", "как си", "хубав ден, нали", "довиждане" и други подобни. Подметнах на японски към чирака в бръснарницата:

– Как си?

Той отговори на японски:

– Много добре, благодаря. – После додаде на безупречен английски: – Говорите японски, така ли? Да не сте живели в Япония?

– Не, за жалост – отвърнах. – Знам само няколко думи. Навремето работех с Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото, чували ли сте за тях?

Той продължи да работи, замислен за имената. Като че ли си повтаряше едва чуто: "Еномото, Судзуки, Суджимото". После каза:

– Судзуки. Дребен мъж?

Потвърдих.

– Познавам го. Вече живее в Сан Хосе. И е женен.

Държа да разберете, че проявявам огромен интерес към спомените на хората. Младият писател ходи на различни места и разпитва хората. Опитва се да узнае какво си спомнят. В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера. Нямам никакво желание да продам този разказ или който и да е друг на "Сатърди Ивнинг Поуст", на "Космополитън" или на "Харпърс". Не се опитвам да се съревновавам с великите майстори на разказа като Синклер Луис, Джоузеф Хъргесхаймър и Зейн Грей, хора, които наистина умеят да пишат, да си измислят истории, които се продават добре. Богати хора, познавачи на всички правила за сюжета, образите, стила, атмосферата и тъй нататък.

Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората. Това е амбициозно твърдение и звучи малко превзето. Човек обикновено би се срамувал да го направи. Би се притеснявал, че изтънчените читатели ще му се присмеят. На мен обаче ми е все тая. Дори приканвам изтънчените читатели да се присмиват. Нали това ѝ е предназначението на изтънчеността. Аз не вярвам в расите. Не вярвам в правителствата. Възприемам живота като единствен в конкретен момент, милиони животи едновременно по цялата земя. Бебетата, които още не са се научили да говорят на никакъв език, са единствената раса на тази земя, човешката раса, всички друго е притворство: така наречената от нас цивилизация, омраза, страх, желание за сила... А бебето си е бебе. Братството на хората е в бебешкия плач. Ние растем, усвояваме думите на някой език и възприемаме света през призмата на езика, който владеем, не през призмата на всички езици или през отсъствието на език, през безмълвието; ние се изолираме в езика, който владеем. Ние тук се изолираме в английския или американския, както го нарича Менкен. Всичко вечно – с наши думи. Ако ми се иска нещо, то е да говоря на по-универсален език. Човешкото сърце, неподатливото на думи, онова, което е вечно и общо за всички раси.

Започвам да се чувствам виновен и некомпетентен. Наговорих толкова много, а сякаш не съм казал нищо. Тъкмо това влудява младия писател – усещането, че нищо не е казано. Всеки журналист би съумял да побере всичко в заглавие от три думи. Човекът е човек, би написал журналистът. Нещо разумно с доста подтекст. Аз обаче искам да използвам език, който внушава само един извод. Искам смисълът да бъде внятен и може би затова езикът е толкова невнятен. Кръжа около темата си, около впечатлението, което искам да създам, и се старая да огледам нещата от всички страни, за да имам цялата картина, картина на целостта. Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа...

Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази (превод Надeжда Розова и Владимир Молев, корица Стефан Касъров, 320 стр, цена 22 лева) е в книжарниците