My Mir

"– Ще станеш Четец на сънища – обясни ти тихо." – да, тази реплика от най-новия роман Градът и неговите несигурни стени на Харуки Мураками звучи познато, нали, защото Мураками не само смесва Реално и Сюрреално в неделими нови Светове, но и преплита повтарящи се теми, мотиви и герои, свързващи неговите творения като с невидима нишка, разплетена от играеща си с кълбо думи говореща котка... И да, 40 години по-късно, Мураками се завръща към мистичния Град от романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (зародил се, от своя страна, в апокрифна новела от 1980-а) само защото всяка История има своята Сянка (също като на Обитаващите в Градът и неговите несигурни стени), която чака някъде там, Отвъд... Отвъд думите, отвъд стените, отвъд метафорите, отвъд страниците, отвъд мечтите, отвъд сънищата... Или както винаги е казвал един истински Тълкувател на мечти: "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"... а сега ви оставяме с два откъса от Градът и неговите несигурни стени...

/Из 2 глава/

В този реален свят двамата с теб живеехме недалеч един от друг. Недалеч, но и не толкова близо, че да си гостуваме, когато ни се прииска. Пътят до теб ми отнемаше час и половина и два пъти сменях влакове. Нито твоят, нито моят град беше ограден с висока стена, тъй че влизахме в градовете и ги напускахме съвсем свободно.

Аз живеех в спокоен жилищен квартал край морето, а ти – в центъра на доста по-голям и оживен град. През онова лято аз бях в третия и последен гимназиален клас, а ти беше във втория. Аз учех в кварталната държавна гимназия, а ти посещаваше частно девическо училище в града си. По различни причини не можехме да се виждаме повече от веднъж или два пъти месечно. Редувахме се – аз те посещавах в твоя град, а следващия път ти идваше в града, в който живеех. Разхождахме се в малък парк близо до дома ти или в една ботаническа градина с входна такса, но до оранжериите имаше приятно малко кафене, което никога не беше много пълно и стана любимото ни място. Поръчвахме си кафе и ябълков пай (малък лукс за нас) и потъвахме в тих разговор.

Когато ти идваше в моя град, се разхождахме покрай реката или морето. В центъра на града, където живееше ти, нямаше нито река, нито море, естествено, затова по време на посещенията си при мен най-напред искаше да видиш това. Примамваха те естествените водни басейни.

– Не знам защо, водата винаги ме успокоява – казваше ти. – Харесва ми звукът ѝ.

Бях се запознал с теб предишната есен и излизахме вече осем месеца. Когато се виждахме, винаги намирахме някое уединено местенце, където да се прегръщаме и целуваме. Но не стигахме по-далеч. Предимно защото не разполагахме с достатъчно време и със свое място, където връзката ни да премине към следващия етап, но най-вече бяхме толкова вглъбени в разговорите си, че не искахме да отнемаме от времето за тях. И двамата за пръв път срещахме човек, с когото да споделяме толкова свободно чувствата и мислите си. Беше почти чудо да срещнеш такъв човек. Затова един-два пъти месечно ние си бъбрехме ли, бъбрехме, забравили за времето. Винаги имаше какво да си кажем, а когато се сбогувахме на гарата, ме обземаше усещането, че сме пропуснали да поговорим за още нещо, по-важно.

Не твърдя, че не изпитвах физическо влечение към теб. Здраво седемнайсетгодишно момче, прегърнало гъвкавото тяло на шестнайсетгодишно момиче с красиво заоблени гърди – нима е възможно да не бъде намесено и сексуалното желание? Но аз усещах инстинктивно, че е по-добре да не бързаме с тези неща. За момента исках да те виждам един-два пъти месечно, да си правим дълги разходки и да споделяме открито всякакви неща. Интимна размяна на информация, дълбоко опознаване. А после прегръдки и целувки в сянката на някое дърво – беше толкова прелестно, че не исках да се хвърлям прибързано в нищо друго. Направехме ли го, нещо важно в отношенията ни щеше да се изгуби безвъзвратно, нещо, което може би никога нямаше да си върнем. Физическата страна можеше да почака, да се случи по-късно. Така си мислех. Или интуицията ми го подсказваше. И все пак за какво си говорехме прегърнати? Забравил съм вече. За толкова много неща, че не ги помня всичките. Но знам едно – след като ти заговори за онзи странен град, опасан с висока стена, той стана главна тема на разговорите ни.

Разказваше ми най-вече за устройството на града. Аз задавах въпроси от практическо естество и ти отговаряше, а в хода на разговорите ни градът започна да добива форма и беше записан. Ти създаде града. Или пък той вече е съществувал вътре в теб. Но когато се стигна до събирането на отделните късчета, за да можеш да си го представиш, за да го опишеш с думи, мисля, че и аз изиграх роля. Ти говореше за града, а аз записвах всичко. Може би като древните философи и религиозни водачи, които са имали на разположение верни и добросъвестни писари или ученици, които са записвали всяка тяхна дума. Нахвърлях всичко в нарочно тефтерче специално за целта като компетентен секретар или като предан ученик. През онова лято двамата с теб бяхме изцяло погълнати от своя съвместен проект.

/Из 4 глава/

Ти и аз никога не се посещавахме у дома. Никога не се срещахме с роднините на другия, не се запознахме с приятелите на другия. Не искахме никой на този свят да ни безпокои. Стигаше ни нашата вселена за двама и не желаехме никой друг да се намесва във взаимоотношенията ни. На практика не разполагахме с време за нищо друго. Както вече споменах, имаше да говорим за страшно много неща, а времето ни беше ограничено.

Ти почти не споменаваше семейството си. Знаех само няколко незначителни подробности. Баща ти работеше като държавен чиновник, но когато си била на единайсет, бил принуден да подаде оставка заради някакво провинение и сега работел в канцеларията на някаква частна школа за летни обучителни курсове. Нямах представа за какво провинение става дума, но усещах, че на теб не ти се говори за това. Родната ти майка починала от рак, когато ти си била тригодишна, затова почти не я помнеше. Когато си била на пет, баща ти се оженил повторно, но веднъж ти подхвърли нещо, от което заключих, че си чувствала мащехата си малко по-близка от баща си. Като случаен коментар със ситен шрифт в ъгъла на страницата от книга. За природената си сестра, която беше с шест години по-малка от теб, ти каза само: "Тя е алергична към котешка козина, затова нямаме котка". Нищо повече.

Когато си била малка, единственият човек, когото си чувствала истински близък, била баба ти по майчина линия. При всяка възможност си ходела сама с влака при баба си в съседния квартал. През ваканциите дори си оставала там за по няколко дни. Баба ти те обичала безусловно и дори ти правела дребни подаръчета въпреки скромните си доходи. Но при всяко посещение при баба ти изражението на твоята мащеха издавало недоволството ѝ и макар да не казала нито дума, ти си започнала да посещаваш баба си все по-рядко. А преди няколко години баба ти починала внезапно от сърдечно заболяване.

Ти ми обясни тези неща разпокъсано. Все едно случайно намираше по нещо в джоба на палтото си. Друго нещо, което помня ясно дори сега, е, че когато говореше за семейството си, ти по някаква причина се взираше в дланите си. Сякаш за да следиш нишката на собствения си разказ, ти трябваше внимателно да разшифроваш нещо, написано там.

Що се отнася до мен, аз не изпитвах нужда да ти разказвам много за семейството си. Моите родители бяха най-обикновени. Баща ми работеше във фармацевтична компания, а майка ми беше домакиня. Те правеха каквото правят обикновените средностатистически родители, и говореха като обикновените средностатистически родители.

Имахме домашен любимец – възрастна черна котка. В ученическия ми живот също нямаше нищо забележително. Родителите ми не бяха лоши хора, но и не бяха забележително добри. Единственото място в училище, където се чувствах истински спокоен, беше училищната библиотека. Обичах книгите и ми беше приятно да седя там и да мечтая. Намирах повечето заглавия, които исках да прочета.

Ясно си спомням деня на запознанството ни. Имаше церемония по награждаването на победителите от училищния конкурс за най-хубаво есе. Участниците от първите пет места бяха поканени да присъстват. Аз спечелих третото място, ти – четвъртото, и седяхме един до друг. Беше през есента. Аз бях във втори гимназиален клас, а ти в първи. Церемонията беше адски скучна, затова по време на паузите двамата се споглеждахме и си разменяхме по няколко думи приглушено. Ти беше облечена с морскосин блейзър и плисирана пола в същия цвят. Бяла блуза с панделка, бели чорапи и черни обувки без връзки. Чорапите ти бяха снежнобели, обувките ти – безупречно излъскани, все едно седемте джуджета се бяха заели с тях още призори.

Аз не бях много добър писател. Още от дете обичах да чета и при всяка възможност посягах към книгата, но не мисля, че притежавах литературен талант. Само че учениците от часовете по японски до един бяхме задължени да напишем есе за състезанието. Моето беше избрано сред всички изпратени на комисията, стигна до финала и аз най-неочаквано получих една от водещите награди. Честно казано, не проумявах какво толкова хубаво съм написал. Когато прочетох текста си, той ми се стори лишен от достойнства, посредствен. Някои от съдиите обаче бяха на мнение, че заслужава отличие, явно все пак е имал някакви качества. Моята учителка беше на седмото небе, задето съм получил награда. За пръв път в моя живот някой учител оставаше доволен от мен. Затова не изразих мнението си и признателно приех наградата.

Състезанието за есе се провеждаше всяка есен на окръжно ниво и всяка година задаваха различна тема. Тазгодишната беше "Моят приятел". Изискването беше да напишем пет ръкописни страници, но за жалост, аз нямах нито един приятел, за когото можех да кажа много, затова писах за домашния ни любимец. Постарах се да опиша как общувам със старата домашна котка, съвместния ни живот, начините, по които изразяваме взаимно чувствата си – но разбира се, с ограничения. Котката ми беше умна, имаше характер и аз можех да кажа много неща. Сигурно някои членове на комисията са били любители на котки. Хората, които обичат котки, някак естествено харесват други хора, които обичат котки.

Ти беше писала за баба си по майчина линия. За споделените чувства между една самотна възрастна жена и едно самотно момиче. И за възвишените истински ценности, на които учи такова взаимоотношение. Есето беше очарователно и трогателно. Сто пъти по-хубаво от моето. Не проумявах защо моето беше класирано на трето място, а твоето на четвърто. И най-искрено ти го признах. Ти се усмихна и отговори, че си на противното мнение. "Твоят текст е много по-хубав от моя", каза ти. И додаде: "Честна дума, не лъжа".

Градът и неговите несигурни стени (превод Надeжда Розова, корица Стефан Касъров, 570 стр, цена 30 лeва/15,34 €) е в книжарниците