My Mir

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

"Ирис" – крайморски хотел в Япония... като цветето ирис... или като името на богинята на дъгата в гръцката митология – да, в романа Хотел "Ирис" (откъсът по-долу) на Йоко Огава има много цветове и нюанси... почти като тези в дъгата... Като във всяка дъга на човешката душа има и дъжд, има и слънце; има и среща между 17-годишната Мари (от семейния хотел Ирис) и енигматичен преводач от руски; има го и уединения остров Ф и морския бриз, който навява у героите и лятна меланхолия, и сексуални фетиши, и страстни дилеми, и страх, и щастие, и... усещане за "смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни"...

Из Втора глава

– Ти дойде! – бяха първите думи на мъжа.

– Да – отговорих му аз.

Струваше ми се, че смущението му беше по-силно от радостта. Свеждаше очи към краката си, избягваше да отвръща на погледите ми. Без някакъв смисъл мачкаше края на вратовръзката си, търсейки припряно следващата дума, която не си бе подготвил предварително. Известно време стояхме там и слушахме акордеониста. Момчето беше облечено също както миналата седмица и бе застанало на същото място. Не можех да преценя дали и мелодията беше същата, но що се отнася до дрезгавите звуци, при тях не долових промяна.

В калъфа на акордеона нямаше почти никакви пари. Голямата стрелка на цветния часовник се придвижи до цифрата 5, направена от салвия.

– Какво ще кажеш, да повървим малко? – предложи преводачът и извади монета от джоба си. По иззвънтяването ѝ се уверихме, че тя е паднала в калъфа, след което тръгнахме.

Крайбрежната улица вече бе потопена в атмосферата на лятото. Всички ресторанти и кафенета наоколо бяха разтворили терасите си, количките за сладолед бяха подредени една до друга, по плажа бе започнало изграждането на душ кабини. Морето бе изпълнено с яхти, та чак очите да те заболят от ослепително ярката светлина, която се отразяваше в платната им.

Ала блясъкът на лятото не достигаше до мъжа. Той бе навлечен в костюм в тъмен нюанс, с вратовръзка с банален десен. Материята на очевидно дълго носените му дрехи се бе протрила, но добрата му стойка бе гордо съхранена.

Тръгнахме в посока, обратна на пристана за туристическите корабчета. Без да имаме ясна представа накъде сме се отправили, просто вървяхме по простиращия се пред нас път.

– Днес хотелът пълен ли е?

– О, не. Има само три резервации. Жалко, че точно в неделя пълният прилив е скрил крепостните стени...

– Да, наистина.

– Откога живеете на остров Ф.?

– Вече ще станат повече от двайсет години.

– И винаги ли сте живели сам?

– Да.

Разговорът вървеше на пресекулки, не успяваше да се развие в някаква определена посока. Мълчаливите паузи траеха много по-дълго. Именно във времето на мълчание ясно усещах до себе си тялото на преводача. Дали ще заобиколи някоя улична лампа, ще изтупа някое кончè, кацнало на гърдите му, или ще наведе глава, за да се изкашля, с крайчеца на окото си плътно следях всяко, дори и незначително помръдване на тялото му.

Предполагам, се дължеше на това, че нямах спомен да съм вървяла редом с някого. Баща ми бе починал рано, а майка ми винаги вървеше пред мен. Не бях имала нито приятели, нито гадже, с което да си приказвам и да се шляя из града. Затова и толкова се стеснявах, чувствайки топлината на тялото на човека до мен.

– Мислех си, че няма да дойдеш.

Бяхме вървели сякаш безкрайно и чак когато стигнахме до носа, седнахме на една пейка.

– Защо?

– Защото за едно седемнайсетгодишно момиче не би било особено забавно да прекара неделята със старец като мен.

– Ако съм у дома, ще ме ангажират с хотелските задължения. А освен това, как да откажа на човек, който се е почувствал толкова щастлив само от едно мое помахване на раздяла...

Истината бе, че не исках да си представям застиналата пред цветния часовник самотна фигура на преводача. Ако не бях откликнала на писмото, несъмнено щях да седя на рецепцията в очакване часовникът да прехвърли два часà и вероятно непрекъснато щях да мисля за мъжа. Не исках силуетът на този, който ме очакваше, да се припокрие със силуета на мъжа, останал сам на стълбищната площадка, изложен на любопитните погледи на гостите на хотела.

– Каква е онази Мари, която се появява в руския роман? – попитах аз.

– Тя е една изтънчена, интелигентна и красива жена. Умела е в ездата и плетенето на дантели. Имаше една фраза, която гласеше, че... прелестна е като венчелистче, окъпано в утринна роса...

– Така като гледам, сходството ни се изчерпва само с името...

– Мари е и влюбена. В учителя си по езда. И това е най-възвишената и изумителна любов, която може да съществува на този свят.

– Приликата ѝ с мен все повече и повече намалява.

– В мига, когато те зърнах в хотел "Ирис", веднага се сетих за онази Мари. Образът ѝ, който рисувах в съзнанието си, докато превеждах, много ми напомняше за теб. Затова бях и силно удивен, като научих, че се казваш Мари. Макар и да съществуват толкова други имена...

– Баща ми ме е кръстил така.

– Чудесно име. Отива ти.

Преводачът прекръстоса крака и, присвил очи, се загледа в морето. А аз се почувствах щастлива, все едно бях получила комплимент от баща си. Туристите, които идваха чак до носа, бяха малко и освен пейката, на която седяхме ние, всички останали бяха празни. Хълмът бе покрит с полски цветя, чиито стебла нежно се поклащаха при всяко съвсем леко подухване на вятъра. Оградената с парапет пешеходна пътека се виеше от подножието към върха, като отвсякъде се откриваше гледка към морето.

Крайбрежната алея, по която бяхме дошли, продължаваше от лявата ни страна. Останките от крепостните стени все така бяха погълнати от морето. В далечината се виждаха мъглявите очертания на остров Ф.

– Аз никога не съм чела какъвто и да било руски роман.

– Когато завърша превода, ти ще си първата, на която ще го покажа.

– Сигурно ще бъде прекалено труден за мен.

– Няма такова нещо. Историята сама ще те води, не е нужно да търсиш някакъв дълбок смисъл.

– Ако отида в библиотеката, мога ли да намеря книги, преведени от вас?

– Не, за съжаление... Ако трябва да съм честен, аз не съм преводач, на който издателствата възлагат превеждането на книги, с други думи, не съм истински преводач.

В моите очи дефиницията за преводач не представляваше някакъв проблем, но мъжът поклати глава, сякаш се извиняваше.

– В обсега на дейността ми попадат основно туристически пътеводители, търговски брошури, рубрики от списания. Също така реклами за лекарства, ръководства за употреба на електрически уреди, бизнес кореспонденция, рецепти от руската кухня – занимавам се все с такива, разнообразни неща, нямащи нищо общо с изкуството. Не че някой ми е поръчал да преведа романа, правя го единствено за собствено удоволствие.

– Струва ми се, че това е удивителна работа – по такъв начин вие придавате смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни.

– Никой досега не ми е казвал подобно нещо.

Неловкостта помежду ни малко по малко започна да се разпръсва. Докато му задавах въпроси, си позволявах от време на време да се вгледам в профила му. Той вече почти не мачкаше вратовръзката си. Стеснителността обаче изобщо не го напускаше. Макар и да бе свързано с благоприличието и дискретността му, това чувство го бе подчинило, пускайки дълбоки корени у него. Първо си помислих, че е заради инцидента в хотела, но тази история отдавна вече бе приключила. Дали казваше нещо, или насочваше поглед, съществото му сякаш се изпълваше със страх, че ако направи някаква погрешна стъпка, момичето пред него ще се разтроши на парчета. Беше ми странно от какво би могъл да се страхува човек на такава възраст.

Той отмахна една тревичка, паднала върху пейката, леко прибра кръстосаните си крака, за да не пречи на една бяла зелева пеперуда, насочила се към цветето до стъпалата му. Ръцете му бяха изпъстрени с петна, възелът на здраво пристегнатата вратовръзка бе наполовина потънал в бръчките на врата. Чертите на лицето му не блестяха с нещо особено, но ушите му бяха забележителни. Едно че имаха формата на остров Ф., ами и представляваха онази част от тялото му, която за пръв път прикова погледа ми.

– Нямате ли семейство? – попитах аз.

– Нямам – отвърна преводачът.

Той, така или иначе, не изглеждаше като човек, който има семейно огнище. Трудно ми бе да си представя атмосферата в дома, където е израснал, отношенията с родителите му, как ли изглежда къщата, намираща се на остров Ф.

Струваше ми се, че независимо от хода на времето, изведнъж се бе появил от някое отдалечено място направо на стълбищната площадка в хотел "Ирис".

Хотел "Ирис" (превод Маргарита Укегава, 176 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...

Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.

– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:

– Хайде да го изядем.

– Какво?!

– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.

Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.

– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.

– Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!

– Но защо? Така и така вече е мъртво...

При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.

– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.

В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.

– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!

Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.

– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.

– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.

Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.

Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.

Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.

– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.

Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.

С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.

Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.

Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.

.....................

Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.

Жената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците 

Да, тази седмица излезе английския превод на най-новия сборник с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками, а чакането на българското му издание е идеално време да си припомним романа Преследване на дива овца (откъсът по-долу)... Да, в антологията с разкази Първо лице единствено число изобилства от алегорични животни, както тук в епицентъра на интригата живее енигматична овца с белег по рождение във формата на звезда... Да, пъзелът от реално и сюрреално отново се разплита анонимно в Първо лице (запазена Мураками марка) като за трети път (след дебютните новели Чуй песента на вятъра и Пинбол) ни среща с колоритната персона на Плъха, изпратил именно на главния герой тук снимка на въпросната звездо-овца... И да, 2022 година ще маркира 40 години, прекарани в Преследване на дива овца...

Из втора част, или осем години по-късно

Шестнайсет крачки

Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.

Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.

В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата "Най-възпитаният от всички пияници". Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.

Без "ако", без "и", без "но". Само признанието: "Аз съм пиян" – и готово!

Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.

Пет, шест, седем...

На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?

Чакай да помисля. Двайсет и четвърти юли, шест и половина сутринта. Точно време като за плаж, идеалното време на деня. За плаж, още неосквернен от хора. Стъпки на птици, разпилени край прибоя като борови иглички след поривист вятър.

Плажът, хмм... Пак тръгнах. Остави го плажа. Това е отминало преди цяла вечност.

На шестнайсетата крачка спрях, отворих очи и както винаги, видях, че съм точно пред ръкохватката на входната ми врата. Извадих от пощенската кутия вестници и два плика, трупали се в продължение на два дни, и ги пъхнах под мишница. После взех от дълбините на джоба си ключовете и след като се наведох, допрях чело до ледената метална врата. Някъде иззад ушите ми: щрак. Аз – вата, наквасена в алкохол. Със съвсем мъничко власт над сетивата.

Страхотно.

Вратата, отворена някъде на една трета – проврях се и я затворих. В антрето цареше мъртвешка тишина. Беше по-тихо, отколкото би трябвало да бъде.

Точно тогава забелязах в краката си червените обувки без ток. Червени обувки без ток, които бях виждал и преди. Пъхнати между калните ми маратонки и чифта евтини плажни сандали като коледен подарък, получен не навреме. Около тях като прах витаеше тишина.

Тя се беше отпуснала на кухненската маса с чело върху ръцете си и профил, скрит зад права черна коса. Между кичурите се подаваше малко от бялата шия без тен, през отворения ръкав на басмената рокля, която не бях виждал никога – късче презрамка на сутиен.

Съблякох сакото, разхлабих черната вратовръзка, свалих си часовника, а през цялото това време тя дори не трепна. Докато гледах гърба ѝ, ме плиснаха спомени. Спомени от времето, преди да я срещна.

– Е – казах с глас, който сякаш не беше моят, и звукът изсвистя като през тръба.

Както и очаквах, отговор не последва. Тя можеше да спи, можеше и да плаче, можеше да е мъртва.

Седнах срещу нея и разтърках очи. Масата беше разделена от къс слънчев лъч: аз в светлината, тя в сянката. Безцветна сянка. На масата имаше изсъхнало мушкато в саксия. Навън някой миеше улицата. Плисък по настилката, миризма на мокър асфалт.

– Искаш ли кафе?

Никакъв отговор.

Станах и отидох да смеля кафе за две чаши. След като го смлях, ми хрумна, че всъщност ми се пие изстуден чай. Винаги се сещам прекалено късно.

По транзистора пуснаха едно след друго две безвредни поп песни. Точно като за сутрин. За десет години светът почти не се беше променил. Други бяха само певците и заглавията на песните. И възрастта ми.

Водата кипна. Изключих газта, оставих водата да поизстине трийсет секунди, излях я върху кафето. Гранулите поеха каквото можеха да поемат и бавно набъбнаха, изпълвайки стаята с ухание.

– От снощи ли си тук? – попитах, както държах чайника.

Съвсем леко кимване.

– И си ме чакала през цялото време?

Никакъв отговор.

От кипналата вода и силното слънце в стаята имаше пара. Затворих прозореца и включих климатика, после сложих на масата двете чаши кафе.

– Пий – подканих, след като си възвърнах гласа.

Мълчание.

– Ще е по-добре, ако пийнеш нещо.

Минаха трийсет секунди, докато тя вдигна бавно и полека глава и погледна разсеяно растението в саксията. По мокрите ѝ страни се бяха залепили няколко тънки кичура коса, около нея витаеше някаква влажна аура.

– Не ми обръщай внимание – каза тя. – Не исках да плача.

Подадох ѝ кутията с хартиени салфетки. Тя си избърса носа, после махна косата от бузите си.

– Всъщност смятах да си тръгна преди да си се прибрал. Не исках да те виждам.

– Но виждам, че си се отказала.

– А, не. Не ми се ходеше никъде. Но ти не се притеснявай, ей сега си тръгвам.

– Пийни поне кафе, де.

Настроих радиото на бюлетина за уличното движение, както пиех кафето и отварях двете писма. В едното беше пъхната реклама на магазин за мебели, където имало намаление на всичко от двайсет на сто. Второто беше писмо от човек, за когото не исках да мисля, камо ли да му чета писмата. Намачках ги и ги метнах в кошчето, после си взех от остатъците солени бисквити. Тя притисна длани до чашата с кафето, сякаш за да се стопли, и впери очи в мен, както бе допряла леко устна до ръба на чашата.

– В хладилника има салата – съобщи ми.

– Салата ли?

– Домати и зелен боб. Нямаше друго. Краставиците се бяха развалили и ги изхвърлих.

– А!

Отидох при хладилника и извадих синята стъклена окинавска салатиера, после поръсих салатата с последните капки в шишето с оцета и олиото. Доматите и зеленият боб наподобяваха ледено студени сенки. Безвкусни сенки. Кафето и бисквитите също нямаха вкус. Дали не беше от сутрешното слънце? Светлината на сутринта разлага всичко. Оставих преполовеното кафе, извадих от джоба си огъната цигара и я запалих с кибрит, който виждах за пръв път. Върхът на цигарата изпука сухо, а лавандуловият дим изрисува в сутрешната светлина сложна плетеница.

– Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.

Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете ѝ. Тя го почеса зад ушите.

– Не се налага да ми обясняваш нищо – каза ми. – Вече съм извън пейзажа.

– Не ти обяснявам. Просто разговарям.

Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето ѝ беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.

– Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.

– О, така ли?

Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя. Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.

– Как е умряла твоята позната?

– Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости. Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок.

Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.

– Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?

– Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши.

Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.

– Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Тя поклати глава.

Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.

– Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.

Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.

– Защо ми го казваш?

Защо ли? Нямах представа.

– Чудесно – подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, – била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?

– Да.

– Но не и с теб, нали?

В гласа ѝ имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.

– Така ли мислиш?

– Кой знае защо, да – промълви тя. – Не, ти не си такъв.

– Какъв?

– Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.

– Така ли?

Тя се нацупи, сетне се отпусна.

– Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?

– Мога да ги докарам.

Тя поклати глава.

– По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?

То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.

– Имаш ли адреса?

– Да.

– Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.

– А документите, с тях всичко наред ли е?

– Да. Всичко е оправено.

– Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.

– Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. – При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. – Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.

Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката ѝ. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.

– Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.

– Благодаря.

– Искаше ли деца? – попита ме най-неочаквано тя.

– Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.

– От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?

– Има много семейства с деца, които също се развеждат.

– Вероятно си прав – каза тя, като си играеше със запалката ми. – И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.

Преследване на дива овца (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Кое е общото между песен като На юг от границата (изпълнявана от Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Франк Синатра...), сибирската пустош и японски любовен триъгълник – романът На юг от границата, на запад от слънцето на Харуки Мураками, естествено... Колкото нетипичен за Мураками матрицата (без сюрреални моменти, с главен герой, назован по име, а именно Хаджиме), толкова и изпъстрен с най-много автобиографични акценти от живота на Харуки, На юг от границата, на запад от слънцето е от онези романи-пъзели, които не само идеално въвеждат в Света на Мураками, в който Музиката е от особено значение (също като в откъса от книгата по-долу), но и по структура прилича на мелодия... такава натрапчиво-повтаряща се, следваща те като ехо през целия живот, която звучи като думите тук: "А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа."...

Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше – напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.

Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: "По-добре да не говорим глупости пред това момиче". Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.

Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си – доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението ѝ се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема ѝ е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно ѝ ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.

В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща ѝ събираше. Бяха около петнайсет – най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.

Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността ѝ. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката ѝ и я поставяше на мястото ѝ върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.

У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка ѝ ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, "Пасторалната симфония" на Бетховен и сюитата "Пер Гинт". Майка ѝ се радваше, че им ходя на гости. Приятно ѝ беше, че дъщеря ѝ е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че ѝ харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка ѝ не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа ѝ звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.

От плочите на баща ѝ най-много обичах една – концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми – с изключение на Шимамото, разбира се – не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше – свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.

А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция.

Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми – бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка ѝ бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно – също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше "Преструвай се". Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Pretend you're happy when you're blue. It isn't very hard to do.

Сега вече знам какво означават. "Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно". Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така...

На юг от границата, на запад от слънцето (превод Людмил Люцканов, корица Стефан Касъров, 216 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

"Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива" – да, има такива фрази в творчеството на Харуки Мураками, в които е закодирана част от магията, превръщаща историите му в кинематографични класики. И ако филмът, получил заслужено Оскар 2022-а за чуждоезичен филм, Drive My Car се заиграва с мотиви и елементи от целия сборник Мъже без жени, а не само от едноименния разказ, то най-новата антология с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками се заиграва с мотиви и елементи от... неговата лична биография. Неговата спекулативна такава, де – освен в разказа The Yakult Swallows Poetry Collection, в останалите седем от сборника тук, анонимни герои изливат спомените си в така характерното за Мураками (като запазена марка) първо лице единствено число, което размива границите между фикция и реалност (също запазена Мураками марка)... В две от историите пък – като в откъса от разказа Връз Каменно Възглаве по-долу – животът на героите е ключово замесен с литературата, и по-специално с поезията, като дори Мураками да твърди, че "По онова време нямах никакви планове да пиша романи", то в края на 2022 година ни очаква и ново издание на есеистичното му изследване Novelist as a Vocation...

Връз Каменно Възглаве

Искам да ви разкажа за една жена. Работата е там, че не знам почти нищо за нея. Дори името ѝ не мога да си спомня, нито пък лицето ѝ. И съм готов да се обзаложа, че и тя не ме помни.

Запознах се с нея като второкурсник в колежа, а тя трябва да е била на около двайсет и пет. И двамата работехме на половин ден на едно и също място по едно и също време. Изненадващо прекарахме една нощ заедно. И повече не се видяхме.

На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.

И въпреки това ми се иска да разкажа за онази жена.

За нея знам, че пишеше стихотворения танка и имаше издаден поетичен сборник. Всъщност книжлето приличаше повече на брошура, дори не беше истински самиздат – състоеше се от прошнуровани, принтирани листове и семпла корица. Някои от стихотворенията в сборника обаче незнайно защо се оказаха незабравими. Повечето бяха посветени на любовта между мъжа и жената или на темата за смъртта. Сякаш авторката искаше да покаже, че смъртта и любовта са понятия неразделни, неотделими едно от друго.

Така далечни ли сме

ти и аз?

Друг влак ли трябваше

на Юпитер да взема?

До каменно възглаве

ухо притиснал,

не чувам да шурти кръвта,

не чувам.

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш? – попита ме тя.

Бяхме голи под завивките.

– Ами, май няма – отвърнах. Не бях съвсем сигурен, но допусках, че няма да се засегна. Така де, просто едно име. Нищо нямаше да се промени заради едно име.

– Сигурно ще викам доста силно.

– Това може и да се окаже проблем – побързах да отбележа. Дървените стени на стария апартамент, в който живеех, бяха тънички като вафлите, които обичах като малък. Беше много късно през нощта и ако тя наистина изкрещи, съседите щяха да чуят всичко.

– Тогава ще захапя една кърпа – успокои ме жената.

Донесох най-чистата и най-плътна кърпа от банята и я оставих до възглавницата.

– Тази става ли?

Тя захапа кърпата като кобила, която пробва нов мундщук. Кимна – кърпата бе издържала изпитанието.

Озовахме се в леглото случайно. Не бях планирал да стане така, според мен и тя не беше. Работехме на онова място от две седмици, но понеже вършехме различни неща, почти не бяхме водили приличен разговор. В онази зима аз миех съдовете и помагах в кухнята на евтин италиански ресторант близо до гара Йоцуя, а тя работеше там като сервитьорка. Всички служители на половин ден бяха колежани, освен нея. Може би затова изглеждаше доста сдържана.

Тя реши да напусне в средата на декември и един ден, след работа, няколко души от заведението се канеха да ходят в близката идзакая. Поканиха и мен. Не беше точно парти за сбогуване, просто щяхме да пийнем наливна бира с някакво мезе и да си побъбрим. Научих, че преди да стане сервитьорка, жената е работила в малка агенция за недвижими имоти и в книжарница. Обясни ми, че никъде не се разбирала със собствениците или управителите. В ресторанта не била в лоши отношения с никого, но заплащането било твърде ниско, парите не ѝ стигали и затова трябвало да си потърси друга работа. Не ѝ се искало, но се налагало.

Някой я попита каква работа си търси.

– Все ми е едно – отговори тя и потърка носа си отстрани. (До носа имаше две малки бенки, истинско съзвездие.) – Където и да попадна, няма да е хубаво.

По онова време живеех в Асагая, а нейното жилище се намираше в Коганеи. Затова в Йоцуя се качихме заедно на високоскоростния влак по линията Чуо. Седнахме един до друг. Минаваше единайсет вечерта, беше мразовита нощ с бръснещ вятър. Неусетно беше настъпил сезонът за ръкавици и топъл шал. Когато влакът наближи Асагая, аз станах и се приготвих да слизам, а тя вдигна очи към мен и попита тихо:

– Имаш ли нещо против да пренощувам у вас?

– Добре... но защо?

– Много е далеч да се връщам чак до Коганеи.

– Предупреждавам те, че апартаментът е тесен и страшно разхвърлян – казах.

– Това изобщо не ме притеснява – отговори тя и се хвана за ръкава на палтото ми. Стигнахме в тясната ми и разхвърляна квартира и изпихме няколко бири. Без да бързаме, а след това, като че ли беше най-естествената следваща стъпка, тя се разсъблече пред мен – просто ей така. И се сгуши гола на постелката ми. И аз се съблякох и легнах до нея. Угасих лампите, но в стаята беше доста светло заради газовата печка. В леглото двамата смутено се топлехме един друг. Безмълвни за известно време. Толкова бързо се разсъблякохме, че ни беше трудно да намерим тема за разговор. Ала телата ни постепенно се сгряха и неловкостта буквално се изпари през кожата ни. Почувствахме се учудващо интимно.

И тогава тя каза:

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш?

– Обичаш ли го? – попитах я, след като приготвих кърпата.

– Да. Много – отговори. – Обичам го страшно много. Непрекъснато мисля за него, всяка минута. Само че той не ме обича толкова. Има си приятелка.

– Но се виждате?

– Ами, той ми се обажда, когато желае тялото ми. Все едно си поръчва храна по телефона.

Не знаех как да отговоря, затова си замълчах. Тя плъзна връхчетата на пръстите си по гърба ми. Или пък написа нещо ръкописно.

– Казва, че лицето ми е невзрачно, но тялото ми е върхът.

Аз не намирах лицето ѝ за особено невзрачно, но не можех да я нарека и красавица. Сега, като се замисля, дори не помня какво беше лицето ѝ, не мога и да го опиша подробно.

– Но когато ти се обади, ти отиваш, така ли?

– Обичам го, какво да правя? – отговори тя, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. – Каквото и да ми говори той, понякога просто изгарям от желание да ме люби мъж.

Замислих се над думите ѝ, но тогава ми беше трудно да си представя какво представлява желанието на една жена да я люби мъж. (И досега не го разбирам съвсем.)

– Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива – каза тя с равен глас, все едно четеше надпис на стената.

– Ясно – отвърнах, трогнат от думите ѝ.

– Така че, нямам против, ако и ти си мислиш за друга жена, а не за мен – каза тя. – Харесваш ли някоя?

– Да.

– Нямам нищо против да изречеш нейното име, докато свършваш. Изобщо не ме притеснява.

По онова време наистина харесвах едно момиче, но обстоятелствата не позволяваха да се обвържем по-сериозно, и когато настъпи кулминацията, не извиках нейното име. Мина ми през ум да го направя, но ми се стори глупаво по време на секс, затова еякулирах в онази жена, без да отроня и дума. Тя всеки момент щеше да изкрещи името на онзи мъж, затова побързах да натъпча кърпата в устата ѝ. Имаше силни и здрави зъби. Всеки зъболекар би се впечатлил. Дори не помня кое име извика. Помня само, че беше най-обикновено и разпространено име, а аз се изумих, че толкова невзрачно име е важно и скъпо за нея. Понякога едно непретенциозно име може да те разтърси от дън душа.

― ― ―

На следващата сутрин имах занятия рано сутринта и трябваше да предам голяма курсова работа за оценяване, но както можете да допуснете, не отидох. (Което доведе до сериозни проблеми впоследствие, но това е друга история.) Събудихме се късно сутринта, стоплихме си вода за нескафе и си препекохме филийки. В хладилника имах и няколко яйца, които сварих, за да закусим. Небето беше ясно и безоблачно, сутрешното слънце беше ослепително и мен ме обзе леност.

Докато хрупаше препечената си филийка, жената ме попита какво следвам. Литература, отговорих.

Попита ме дали искам да стана писател.

Отвърнах най-искрено, че не възнамерявам. По онова време нямах никакви планове да пиша романи. Изобщо не ми беше хрумвало (макар че много от състудентите ми бяха оповестили официално, че се канят да станат романисти). След това тя изгуби интерес към мен. Не че изобщо беше проявила някакъв, но все пак.

На дневна светлина забелязах, че зъбите ѝ са се отпечатали върху кърпата, и това леко ме озадачи. Явно здравата беше стискала. На дневна светлина жената ми изглеждаше неуместно. Трудно можех да повярвам, че това момиче – дребно, костеливо, с неособено хубав цвят на лицето – беше момичето от предната нощ, което страстно бе крещяло в обятията ми, обляно от сиянието на зимната луна.

– Аз пиша стихове танка – най-неочаквано изтърси тя.

– Танка ли?

– Нали знаеш какво е?

– Естествено. – Дори наивник като мен го знаеше. – Но за пръв път срещам човек, който пише такива стихове.

Тя се засмя радостно.

– На света има и такива хора, да знаеш.

– Да не членуваш в някакъв поетически клуб?

– Не, нищо подобно – отговори и леко сви рамене. – Танка човек пише сам. Разбираш ли? Не е като да играеш баскетбол.

– Каква танка по-конкретно?

– Искаш ли да чуеш няколко?

Кимнах.

– Наистина ли? Или го казваш само ей така?

– Наистина – уверих я.

Така си беше. Любопитен бях що за стихове пише момичето, което само преди няколко часа беше пъшкало от удоволствие в моите обятия, а беше крещяло името на друг.

Тя се поколеба.

– Май няма да мога да рецитирам тук. Смущавам се. Пък и още е рано сутрин. Обаче имам издаден нещо като сборник и ако наистина искаш да прочетеш мои стихове, ще ти го изпратя. Ще ми дадеш ли пълното си име и адреса?

Надрасках адреса си на цветно листче и ѝ го подадох. Тя го погледна, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на палтото си. Светлозелената дреха беше виждала и по-добри времена. На заоблената яка имаше малка брошка с формата на момина сълза. Помня как лъщеше на слънцето, което струеше през южния прозорец. Почти нищо не разбирам от цветя, но по някаква причина момините сълзи ми харесват открай време.

– Благодаря, че ми позволи да пренощувам. Наистина не ми се пътуваше чак до Коганеи сама – каза тя, когато си тръгваше от апартамента ми. – Понякога така става с момичетата.

Още тогава и двамата бяхме съвсем наясно. Едва ли щяхме да се видим отново. Онази нощ на нея просто не ѝ се пътуваше с влака чак до Коганеи, нищо повече.

Първо лице единствено число (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 1 април

"Хората имат различен вкус по отношение на котките" казва главният герой Сатору от романа Пътеписът на един котарак на японската писателка Хиро Арикава, но и "Котките имат различен вкус по отношение на хората" би му отвърнал истинският герой на тази книга, а именно котаракът Нана. Да, мъдрите, иронични и доста детайлни наблюдения на Нана върху нещата от Живота тук служат за цялостно опознаване на Човека – все пак често научаваме повече неща за себе си, гледайки се през чужди очи, пък били те и котешки – и така пътеписът на Нана из страната на човешката Душа лека-полека придобива формата на роман преди 10 години, а после и на филм (през 2018-а), но сега е време да се запознаем със Сатору, Косуке и... Нана, естествено...

Из Част 1

Косуке

"Прости ми за дългото мълчание..." Така започваше писмото, пристигнало на имейла на Косуке. Бе от Сатору Мияваки, приятел от детинство, отишъл да живее в друг град още докато беше в началното училище. Впоследствие самият Косуке многократно се бе местил от място на място, но приятелството им, колкото и да бе странно, беше оцеляло през всичките тези години. Дори сега, когато и двамата вече бяха прехвърлили трийсетте, все още поддържаха дружески отношения. Можеше да не се видят много дълго, ала щом се срещнеха, разговорът им тръгваше, сякаш се бяха разделили вчера.

"Извинявай, че ти пиша така внезапно... Би ли могъл да вземеш при себе си моя котарак?"

Следваше обяснение как това е любимият му котарак, но поради безизходна ситуация, в която се намира, не може да го задържи и търси на кого да го даде. Накрая Сатору добавяше, че ако Косуке е съгласен да осинови котарака, веднага ще му го доведе, за да се запознаят.

Каква е тази "безизходна ситуация", Сатору не уточняваше.

Към писмото бяха прикачени две снимки на котарака, чиято муцунка бе украсена с две петънца под формата на йероглифа "хачи".

– Ами че той е копие на Хачи! – не се сдържа Косуке и възкликна, докато четеше.

И наистина котаракът от снимката изглеждаше досущ като котето, което Косуке и Сатору бяха намерили в онзи далечен ден. Косуке отвори и втората прикачена снимка – на нея в едър план се виждаше завитата нагоре котешка опашка. Черна, завъртяна като цифрата седем. Казват, че котки с такива опашки носят късмет. Кой го беше казал? Ах, да, въздъхна Косуке. Жена му. В момента я нямаше, беше отишла при родителите си и не се знаеше кога ще се върне. Косуке се терзаеше, но постепенно бе започнал да се подготвя за вариант, при който никога не ще заживеят отново заедно.

Изведнъж му дойде абсурдната мисъл, че нещата може да се наредят по друг начин, ако имат котка с такава "щастлива" опашка. Тя ще обикаля из къщата и с извитата си като кука опашка ще събира оттук-оттам парченцата останало крехко щастие – и кой знае, може би тогава те двамата ще изградят прости, искрени отношения въпреки липсата на дете.

"Май е точният момент да взема любимеца на Сатору", помисли си Косуке. Котаракът от снимката беше много хубав, направо красавец, същински двойник на Хачи. И тази опашка като кука... А и със Сатору не се бяха виждали от сто години.

"Един приятел ме помоли да взема котарака му, какво ще кажеш?", написа Косуке на жена си. Отговорът ѝ бе: "Постъпи както искаш". Доста студено, ала все пак постижение – откакто се бяха разделили, тя бе игнорирала всичките му писма и съобщения.

Косуке се надяваше, че ако приюти котарака, жена му в крайна сметка няма да издържи и ще дойде да го види. В главата му дори се оформяше план, с който да я примами. Тъй като тя обичаше котки, щеше да ѝ се оплаче, че е взел котарака, но не знае с какво да го храни и прочее. Тогава може би тя щеше да се върне от състрадание към животното... така си мислеше Косуке.

Не... Нищо нямаше да излезе. Баща му не понасяше котки. Косуке се усети, че със страх си представя изблика на бащиния гняв, и от негодувание към собствената си мекушавост даже изцъка с език.

Тъкмо това бе преляло чашата на търпението на жена му. Сега вече самият Косуке ръководеше бизнеса и не трябваше да го интересуват настроенията на баща му. Не трябваше, но го интересуваха...

Може би именно инстинктивният протест срещу бащиния авторитет подтикна Косуке да се съгласи да приеме котарака на най-добрия си приятел от детинство.

Без да отлага, Сатору Мияваки пристигна още следващата седмица в почивния ден на Косуке. Караше сребрист миниван и водеше със себе си своя любим котарак.

Като чу звука на двигателя, Косуке излезе на улицата – миниванът на Сатору точно спираше пред студиото.

– Косуке! Откога не сме се виждали! – Сатору вдигна ръка от кормилото, протегна я през прозореца и отривисто замаха.

– Давай, паркирай по-бързо! – подкани го Косуке с лека усмивка.

Не се бяха виждали цели три години, приятелят му, както винаги, бе в приповдигнато настроение. Такъв го помнеше още от детските им години.

– Трябваше да отидеш в края. Тук няма ли да ти е трудно да маневрираш?

На паркинга пред студиото под стряхата имаше три паркоместа, запазени за клиенти, но Сатору си избра най-близкото до входа, където бяха струпани кутии и разни други боклуци. Колата на Косуке бе в непавирания заден двор.

– Ами ако дойдат клиенти? Ще стане неудобно.

– Днес е почивен ден. Забрави ли?

Сряда беше почивният ден на фотостудиото, което Косуке бе поел от баща си, ала той бе поканил приятеля си да го посети в събота или неделя, почивните дни на Сатору, който работеше във фирма. Въпреки това Сатору предпочете срядата, за да не му причинява неудобство, а и все пак щеше да бъде с котарака.

За миг Сатору се умисли, слезе от минивана, почесвайки се по главата, и взе транспортната клетка от задната седалка.

– Това ли е Нана?

– Да. Нали ти пратих снимки. Опашката му прилича на седмѝца. Подходящо име, какво ще кажеш?

– Ти винаги си избирал съвсем... буквални имена. Предишното ти коте беше Хачи заради шарките на главата, досущ като покривче на къщичка.

Влязоха в дневната, ала когато Косуке поиска да разгледа Нана отблизо, той заплашително изръмжа и изобщо не пожела да помръдне от клетката. Косуке надникна вътре, но видя само черна опашка, извита като кука, и бял пухкав задник.

– Нана... Нана чан, какво ти става? – объркано заговори Сатору, после със сладък глас започна да увещава котарака да излезе, ала скоро се отказа.

– Извинявай. Обстановката му е непозната и затова се притеснява. След малко ще се поуспокои и ще излезе.

Двамата приятели поставиха клетката на пода, отвориха вратичката и докато чакаха Нана да посвикне, се впуснаха в спомени за някогашния училищен живот.

– Ти караш и затова не бива да пиеш алкохол. Какво искаш – кафе или чай?

– Предпочитам кафе, благодаря.

Косуке донесе две чаши с кафе. Сатору взе своята и някак между другото попита:

– Къде е жена ти?

Косуке се помъчи да измисли някаква невинна причина за отсъствието ѝ, но се забави и за да избегне неловкото мълчание, просто каза:

– Всъщност отиде при родителите си.

– Ооо... така ли?

Лицето на Сатору изразяваше цяла гама от чувства: "Съжалявам, приятелю", "Не исках да те наранявам, не знаех...".

– Ами... ти можеш ли сам да вземеш решение за Нана? Жена ти няма ли да ти се кара, като се върне?

– Тя много обича котки. Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака.

– Хората имат различен вкус по отношение на котките.

– Изпратих ѝ снимките на Нана. Отговори ми: "Постъпи както искаш".

– Ама то не звучи съвсем като съгласие.

– Това беше първият ѝ отговор, откакто замина. Именно заради твоя Нана.

"Може би ще се върне тъкмо защото съм приютил котарака..." – каза го, разбира се, на шега, но дълбоко в душата си Косуке наистина се надяваше на такъв обрат.

Пътеписът на един котарак (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 288 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

"Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден." – да, в романа Октопод на руската писателка с арменски произход Анаит Григорян се вихрят тайфуни, както се надигат и силно земетресение, и апокалиптична цунами вълна..., но друг е епицентърът на страстите, който преживява руския банков служител Александър в Япония. Да, начина чрез който японската култура, бит и традиции са пречупени през погледа на чужденеца (като в откъса от Октопод по-долу) силно напомня Амели Нотомб-изживяванията и трепетите (самата Анаит счита Япония за свой "втори дом"), докато, в същото време, озовавенето на Александър в рибарския остров Химакаджима и сюрреалистичното вникване в японската митология намигат енигматично към специалитетите на класика Мураками...

Младежът и момичето си тръгнаха чак когато навън се стъмни съвсем. Томоко, както изглежда, така и не се стопли напълно; след като любезно се сбогува с Кишо и Александър, тя бавно се отправи към изхода, като се загръщаше в дънковото яке. Акио я изпревари, отвори вратата пред нея и като излязоха, нежно я прегърна през раменете.

Сервитьорът си погледна часовника:

– Скоро затваряме, Арекусандору сан. Ще желаете ли още нещо?

– Не, Кишо, благодаря. – Александър разсеяно почука с кутре по чашата – искаше му се да каже нещо хубаво на сервитьора и се чудеше какво да бъде. – Латето беше чудесно.

– Мм... – японецът помълча, докато подреждаше чистите съдове на масата и оглеждаше мястото с критичен поглед – не трябва ли да прибере още нещо или да го избърше отново. – Вие май че живеете в Набуто?

Александър се помъчи да си спомни кога е казал на Кишо къде е отседнал, но той обясни сам:

– Тези дни ви видях да купувате сладкиши в "Судзуме". Едва ли бихте влезли в сладкарница в друг квартал, тъй че предположих, че сте наели стая в Набуто или в Нишихама. Споменах Набуто наслуки.

Александър се усмихна:

– Трябвало е да станете детектив.

– Надявам се, че не съм ви обидил? Може да вървим заедно, ако ме изчакате да изключа всичко. Живея в Нишихама, недалеч от светилището на Хачиман.

– Красиво място.

Господин Фурукава излезе от кухнята и започна да мете пода с проскубана метла с дълга дръжка, като от време на време поглеждаше неодобрително към Александър.

– Фурукава сан, ще затворите ли заведението? Бих искал да изпратя нашия гост.

На Александър му се стори, че Кишо говори с готвача като със свой връстник, макар че можеше да му бъде и син. Фурукава изгледа мрачно по-младия си колега:

– Както искате. Щом ви се ще да се мотаете в тая влага...

– Рибата цял живот живее във вода, Фурукава сан, и пак не се оплаква – отвърна Кишо с едва доловима ирония в тона. – А вие се сърдите на един най-обикновен дъжд.

В отговор готвачът само изсумтя пренебрежително и продължи работата си, като най-често размахваше метлата напразно и само чупеше и без това редките ѝ клонки. Кишо усмихнато поклати глава и загаси лампата над работното си място.

Като излезе навън, Александър пое с пълна гръд влажния въздух: от морето се носеше йоден мирис от водораслите, но беше несравнимо по-свежо, отколкото в ресторантчето. Дъждът беше спрял и здрачът беше изпълнен с гъста студена мъгла: в светлината на кръглите лампи кръжаха безчет водни капки. Японците биха казали, че "здрачът е обвит в мъгла".

Александър разсеяно прокара пръсти по мократа гипсова риба балон, поставена до входа на ресторанта. Скулптурата бе в стила на традиционната фигурка тануки: рибата балон беше изправена на опашката си, на главата си носеше кръгла сламена шапка, на мястото, където би трябвало да е шията ѝ, бе завързана червена кърпа, а с един от плавниците си тя държеше бутилка саке.

– Вечерта е подходяща за разходка, Арекусандору сан.

Кишо излезе на улицата с топло пухено тъмносиньо яке от "Юникло" – Александър бе останал с впечатлението, че тук почти всички младежи носят такива. По рижата коса и смуглото лице на сервитьора вече проблясваха капчици влага. Той се протегна с наслада, наведе се наляво и надясно, сключил ръце зад главата си, за да раздвижи гърба си, и няколко пъти пое дълбоко въздух. Беше тихо; отнякъде прошумоля бавно движеща се по асфалта кола, чуваше се как от листата на дърветата и от електрическите жици от време на време падат едри капки, как проскърцват риболовните корабчета и лодки на пристанището, как водата се плиска между вълноломите.

– Направо си е чудо, че дъждът спря. Мислех, че ако е тайфун, няма да спре няколко дни...

– Утре ще почне пак, не се съмнявайте. Сега вървят един след друг като пасажи от риба тон: десет, двайсет тайфуна, някои носят само кратък дъжд, други пречупват бамбук с дебелината на човешка китка.

– Виждали ли сте такива, Кишо?

– Амии... – Сервитьорът се замисли за миг. – Чувал съм, че преди шейсет години в Япония имало много силен тайфун, който причинил огромни разрушения, но тогава още не съм бил роден.

Той пъхна ръцете си в джобовете и без да бърза, пое надолу по улицата. Преди да го последва, Александър постоя малко пред ресторанта, в който още светеше: като си тръгваха, Фурукава, вместо да се сбогува, само изръмжа нещо. Кишо май изобщо не обръщаше внимание на мърморенето му: освен него и готвача в ресторанта работеха още няколко жени – въпреки че обикновено мълчаха, Александър бе забелязал, че се отнасят с голяма симпатия към младия сервитьор. Навярно някои от тях нямаха деца, или пък децата им, вече пораснали, бяха заминали да учат и да работят в големите градове.

– В такава тиха вечер ти се иска да забравиш за работата – обади се замислено Кишо.

Беше спрял до един стълб с лампа и гледаше някъде нагоре. Тук улицата правеше завой, от едната ѝ страна нямаше сгради и през деня добре се виждаше каменистият бряг, покрит с изхвърлени от морето водорасли и дребни отпадъци.

– Кишо...

– Да?

– Отдавна ли работите тук? В "Тако"?

Вместо отговор сервитьорът изсумтя и повдигна рамене, като не преставаше да разглежда нещо на стълба.

Александър се приближи и също погледна нагоре: на височина примерно три човешки ръста върху обелената боя бе драсната черта – дебела черна линия с едва различим надпис на нея. Той присви очи, опитвайки се да разчете йероглифите.

– Това е височината на вълната цунами през две хиляди и единайсета година – обясни Кишо.

– Леле... бива си я...

– Да, приблизително шест метра. Страшно е да се помисли колко риба е умряла тогава.

– Риба ли? – Александър се обърка.

Пристъпвайки от пети на пръсти, Кишо стоеше пред стълба със сключени зад гърба ръце и вдигната нагоре глава и не се разбираше шегува ли се, или говори сериозно.

– Кажете, Арекусандору сан, Ясуда Томоко ви хареса, нали?

– Да, много красиво момиче.

– Не, не говоря за това. – Кишо се обърна и погледна Александър в упор, но понеже лицето му бе в сянка, очите му приличаха на влажно проблясващи в тъмното черни камъчета.

– Естествено, Ясуда сан е много красива, за това няма спор. Но красиво момиче и момиче, което си харесал, не е едно и също.

Александър се смути. Разбира се, Кишо не е глупак – веднага е схванал, че чужденецът е висял цяла вечер във вмирисаното на риба ресторантче, тихомълком разглеждайки красавицата студентка. При това професията му предполагаше наблюдателност, иначе много скоро би пукнал от скука, а на него работата явно му харесваше.

– И вероятно смятате, че приятелят ѝ не ѝ подхожда особено, нали? – Кишо говореше спокойно, почти равнодушно, сякаш продължаваше разговор за отдавна минали събития. – Или дори че изобщо не ѝ подхожда, а?

– Слушайте, Камата сан... – Александър се прокашля, като се мъчеше да измисли най-подходящия отговор, и вече съжаляваше, че се е съгласил да се прибират заедно. А Кишо чакаше търпеливо, леко наклонил глава на една страна. – Слушайте, ако си мислите, че само защото съм чужденец... – Разбра, че сега ще сбърка и ще каже нещо не на място. – Естествено, този неин Акио... с две думи, те наистина са странна двойка: тя учи във "Васеда", а той, допускам, едва е завършил гимназия.

– Е, възможно е... – Сервитьорът най-сетне престана да се взира в Александър и продължи нататък по банкета на пътното платно. – Но може би наистина я обича. Трудно е да си ги представим като семейство, но сега са щастливи.

Александър вървеше подире му и оглеждаше асфалта под краката си – целият в пукнатини и дупки, въпреки че тук непрекъснато ремонтираха улиците. Нямаше желание да отговаря на разсъжденията на Кишо: изпитваше неприятното чувство, че японецът, неизвестно с какво право и по каква причина, постоянно го обвинява в нещо.

– Да не се обидихте? – Кишо погледна бегло събеседника си. – Не исках да кажа нещо, което би ви засегнало.

– Защото Акио ви е приятел, нали?

– Ами... – Кишо се усмихна. – Ние с него сме по-скоро добри познати.

– Така значи...

– Запознахме се наскоро. Игараши сан и негови приятели ремонтираха една лодка на брега, а аз спрях да погледам, защото един градски жител не може да види всеки ден такова любопитно занимание. Игараши сан ме забеляза и се приближи...

– За да ви предложи екскурзия из техния риболовен флот ли?

– Не, всъщност смяташе да ме замери с намасления парцал, с който си изтриваше ръцете, защото съм ги зяпал прекалено дълго – разсмя се сервитьорът. – Но се разговорихме и в края на краищата Игараши сан се оказа толкова любезен, че ми помогна да си намеря квартира, и аз наех скромна стая у негови познати. Много мили хора и не вземат скъпо.

Стигнаха до кръстовището и Кишо спря.

– Тук ще се сбогувам с вас. Ще намерите ли пътя в тъмното?

– Че той и без това е един. Тук ли живеете?

– Малко по-нататък. Вечер винаги се отбивам в светилището на Хачиман, хвърлям монета за ками сама. Мислех да ви поканя да дойдете с мен, но не съм сигурен, че това е добра идея в тая влага.

Привързаността на японците, дори на онези от тях, които се смятат за атеисти, към традицията да посещават храмовете продължаваше да учудва Александър, както и навикът им да съчетават несъчетаеми вкусове. Докато работеше, той неведнъж беше виждал как по-възрастните му колеги от банката се отбиваха в светилището на Инари през улицата, оставяха на пода дипломатическите си куфарчета, кланяха се на забавните лисичи фигурки, пляскаха с ръце като деца и хвърляха дребни монети на лисиците. Шефът му Канагава сан също ходеше често в светилището и всеки петък освен монетите оставяше на лисиците от евтиното саке "Одзеки" и онигири с умебоши, купени в 7-Eleven, а по празниците – цяло обенто.

Веднъж господин Канагава покани Александър да отидат заедно в светилището и той, за проклетия, изтърси, че през нощта някой бездомник взима сакето и онигирито – всички го знаят, тъй че защо вие, Канагава сан, всеки петък давате напразно по триста и осемдесет йени? В отговор господин Канагава само поклати глава и отвърна, че Александър ще разбере сам, стига да помисли. Тогава той дори малко се обиди на шефа си.

– Между другото, в светилището има стара котка, преживяла онова страшно цунами – сякаш случайно вметна Кишо.

– Котката е преживяла цунамито? – учуди се Александър.

– Ами да – кимна Кишо. – Не ви се вярва, нали? Когато цунамито дошло, котката се шмугнала в сандъчето за волни пожертвования. Забравили да го затворят, затова не се задушила в него. Вероятно е имало достатъчно въздух. Когато водата спаднала, намерили котката и я измъкнали от сандъчето. Била тежко пострадала – и двете ѝ очи ослепели, напълно оглушала, но останала жива. Такива работи. – Той махна залепналите по челото му кичури. – Вече е почти нощ, имате още ходене до вкъщи, а може да завали отново. До скоро, Арекусандору сан, тези дни непременно се отбийте в "Тако".

– Със сигурност ще мина.

– Говоря сериозно.

Като тръгна към дома си, Александър не се сдържа и се обърна, но японецът вече не се виждаше и пътят към светилището на Хачиман бе погълнат от непроницаемия мрак.

Октопод (превод Ася Григорова, корица Стефан Касъров, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Едва ли е случайно, че за период от две години японската писателка и поетеса Миеко Каваками провежда серия от интервюта с Харуки Мураками за образа на жените в неговите творби (и нас ни човърка този въпрос, признаваме си), както не е случайно, че самият Мураками фаворизира Каваками като един от най-добрите млади японски автори... Не е случайно и, че първата част на романа Гърди и яйца (в откъса по-долу) пренаписва и разширява новелата, с която Миеко Каваками печели престижната японска награда Акутагава, като разкрива едно токийско лято на писателката Нацуко, на сестра ѝ Макико, току пристигнала от (родната и за самата Каваками) Осака и нейната дъщеря Мидорико, докато втората част се фокусира, години по-късно, върху идеята на Нацуко за самотно майчинство, така че да се получи накрая един натурален, без грим, импланти и излишни щрихи, портрет на Жената днес в Япония... Затова без повече неслучайности, запознайте се с Нацуко...

Из глава 2: Как да се разкрасиш

Мисля да си сложа импланти в гърдите.

Бяха изминали три месеца, откакто Макико ми се обади да ми съобщи това свое намерение. Първо ме попита какво мисля и ме изслуша, докато ѝ отговарях, но положението се промени, когато обажданията ѝ зачестиха – три пъти седмично нощем, винаги в един часа, когато Макико се прибираше от работа. Все по-ясно ми ставаше, че тя не търси моето мнение. Обаждаше ми се само за да разсъждава на глас. Речите ѝ съдържаха два лайтмотива: "Ще го направя, ще си сложа големи цици" и "Наистина ли съм способна да го направя?".

През десетте години, откакто живеех в Токио, Макико ми се обаждаше рядко, определено нямаше навика да ми звъни. Не бях готова за такова нещо. Какво да ѝ кажа?

– Ами добре, защо не – отговорих, без да се замислям, първия път, когато сестра ми повдигна въпроса, и очаквах това да е краят.

Само че с репликата "Защо не" отприщих истински порой. Все едно дадох зелена светлина и от този момент нататък едва смогвах да вмъкна по някоя дума. Междувременно Макико ме снабди с първокласна информация за развитието на пластичната хирургия в областта на гръдните импланти. Обясни ми различните цени, как и какво ще боли и всички подробности относно периода на възстановяване, който в клиниките евфемистично наричаха "почивка". Понякога в епилога на разговора ни Макико се превръщаше в лектор и сама се надъхваше: "Мога да го направя. Ще го направя". В повечето случаи обаче говореше така, все едно чете списък на цялата информация, която беше успяла да събере в съответния ден. Докато разгорещено ми представяше най-новите данни, аз се опитвах да си припомня как изглеждаха гърдите на Макико, но никога не успявах. Което вероятно беше напълно естествено, защото аз и своите гърди не мога да си представя, макар да са част от тялото ми.

Макико беше способна да прави нескончаеми излияния за плюсовете и минусите на поставянето на гръдни импланти и да споделя всяка своя мисъл и наблюдение, обаче аз някак си не успявах да свържа Макико с гърди, още по-малко с уголемяването на гърди. Докато я слушах да говори, изпитвах нещо съвсем различно от неловкост или равнодушие. Питах се: за чии гърди говорим в момента и защо? Отношенията между нея и Мидорико оставаха напрегнати, каквито бяха от месеци. Когато Макико изпадаше в един от трансовете си на тема "гръдни импланти", аз опитвах да я извадя от него, като повдигна темата за дъщеря ѝ. Ако попитах обаче: "Как е Мидорико?", тя отговаряше само: "Ами, добре е" с тон, който показваше, че това е последната тема, която иска да обсъжда.

Човек би допуснал, че ще я вълнуват други неща. Макико наближаваше четиресетте. Накъде отиваше животът ѝ? Как се справяше финансово? Ами дъщеря ѝ? Имаше много други неща, които би трябвало да обсъждаме, до едно по-важни от темата за имплантите. Но имах ли право да я съдя? Бях се преместила в Токио, за да остана сама, и наистина бях сама във всеки смисъл на думата. Нямах деца. Нямах право да ѝ казвам как да възпитава дъщеря си. Ако някой се тревожеше за Мидорико, това беше майка ѝ, естествено.

Искаше ми се тя да има пари. Работа на нормално работно време, по-постоянна. Само че ако Макико имаше друг избор, нямаше да бъхти в бар нощем, нито да оставя Мидорико сама. Ако зависеше от нея, никога не би допуснала дъщеря ѝ да я вижда как се прибира у дома пияна, нищо че работата ѝ го изискваше. Тя нямаше други перспективи. Единствената ѝ утеха бяха близките приятели, които на мига биха ѝ се притекли на помощ, ако се случеше нещо.

Както стояха нещата обаче, аз искрено се тревожех, че ако тя продължава така, положението ще се влоши. Тази работа нощем например. Мидорико растеше и Макико не можеше да я оставя сама нощем. Не беше редно. Въобще. Нещата трябваше да се променят, и то скоро. Но какво друго ѝ оставаше?

Макико нямаше никакви умения, аз също не можех да ѝ помогна финансово, защото работех на минимална заплата. Мидорико беше още дете, а около децата има много разходи. Нямахме роднини, на които да се обадим за помощ, нямахме и никакви шансове да се омъжим за богати съпрузи. Нулеви. Нито да спечелим от лотарията.

Оставаха обаче социалните помощи... Обсъждахме го веднъж, веднага след като се преместих в Токио. Макико беше получила световъртеж и беше паднала, така и не разбрахме защо. Седмици наред се тревожехме, че ѝ има нещо, нещо сериозно. Наложи се да си направи всякакви изследвания, на практика живееше в болницата. И похарчи всичко, каквото имаше. Не можеше да ходи на работа и изгуби доходите си. Затова се наложи да обсъдим как да се издържа в близко бъдеще.

"Ами социалните помощи?", опитах да намекна аз за тази възможност, но Макико не искаше и да чуе. Засегна се, че изобщо го предложих, и двете си наговорихме доста неприятни неща. Макико беше решила, че е позорно да "мине на социални помощи". Според нея това щеше да я превърне в своеобразен паразит, който източва държавната хазна и е бреме за обществото, беше убедена, че това е оскърбление за човешкото ѝ достойнство.

Аз бях на различно мнение. За мен социалните помощи бяха чисто и просто пари и нямаха нищо общо с достойнството или срама. Попитах я какво друго трябва да прави правителството, ако не да ти помага в нужда. Когато е в затруднено положение, човек е длъжен да се задейства и да упражни правата си. Неслучайно тези помощи се наричат "социални". Макико обаче не гледаше така на нещата. Обясни ми през сълзи, че така ще обезсмисли всичко, което е постигнала до този момент в живота си. Плачеше и твърдеше, че никога не е просила милостиня, а е работила с всички сили, сутрин, обед и вечер. Престанах да я убеждавам.

Резултатите ѝ излязоха отрицателни и благодарение на парите, които ѝ бяха заели от бара, положението много скоро се нормализира. Само че нормално и устойчиво са две съвсем различни неща.

Гърди и яйца (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 456 стр, цена 25 лева) е в книжарниците