My Mir

Един чат, три филма и няколко киноразмисли и страсти...

[31.07.2011 22:30] Diana: разбра ли за Островът, Подслон и Аве – били в Сараево?

[31.07.2011 22:30] Lofte: състезават сe?

[31.07.2011 22:30] Diana: само Авету

[31.07.2011 22:31] Lofte: пф

[31.07.2011 22:31] Diana: е кво бе, пънат се хората

[31.07.2011 22:32] Lofte: международно ша ни признават пак

[31.07.2011 22:32] Diana: хах, Авету го признаха... взе награда... специална някаква

[31.07.2011 22:33] Lofte: бравос... Ти гледа ли Подслона изобщо?

[31.07.2011 22:34] Diana: Естетише, длъжна съм :)

[31.07.2011 22:35] Lofte: дълг към всичко българско и родно?

[31.07.2011 22:36] Diana: да, всяка вечер преди да заспя целувам знамето, после гледам малко волейбол и пея химна на дъщеря ми, вместо приспивна песен.

[31.07.2011 22:36] Lofte: на хипотетичната ти дъщеря

[31.07.2011 22:37] Diana: calculate докъде съм патриот

[31.07.2011 22:38] Lofte: и кво, харесаха ти малките пънкарчета дет разбират от анархия, колкото майка ми от скайп?

[31.07.2011 22:39] Diana: фен съм на анцузите и вечно притеснените майки

[31.07.2011 22:40] Diana: бе мисля, че това е първият по-човешки филм от светът е голям насам, дето не се мъчи да блести с оригиналност, не е досаден и даже има малко над какво да помислиш, докато се гледаш в киноогледалото... или виждаш съседите си там...

[31.07.2011 22:41] Lofte: аз пък мисля, че темата с отчуждението между поколенията е малко поизтъркана...

[31.07.2011 22:42] Diana: е, изтъркана, то коя тема не е вече? Важно е не какво, а как

[31.07.2011 22:44] Lofte: люлюх...

[31.07.2011 22:46] Diana: Ми изкефи ме, бе – малко е бавен, обаче нещо те ръгва под лъжичката, докато го гледаш. Сигурно Морфин в началото и чистачките, дето мият участниците от историята още преди да е започнала...

[31.07.2011 22:47] Lofte: хаха кино кат хайку...

[31.07.2011 22:47] Diana: дразниш ме

[31.07.2011 22:48] Lofte: старая се

[31.07.2011 22:49] Diana: освен това на фона на сапунките по телевизията и напъните за забавнотии, тоя филм е даже свеж, нищо, че е в малко мрачни тонове, а и видя ли момчето-момиче? Брилиънт, ако питаш мен...

[31.07.2011 22:51] Lofte: Ирена Христоскова? Да, яко, ама чак пък брилиънт... Лората не е ли в играта някъде?

[31.07.2011 22:52] Diana: не знам, ма то па кво толкова с тая Лора?

[31.07.2011 22:53] Lofte: е как какво?

[31.07.2011 22:53] Diana: ?

[31.07.2011 22:54] Lofte: Лората я чакат кинокотараци с лъскави мустаци... мац-пис-пис...

[31.07.2011 22:55] Diana: ъ? Хахах ти не си в час...

[31.07.2011 22:57] Diana: не е мегазле наистина, очаквах пак актьорите да се оакат, а и както във всеки "съвременен" бг филм предполагах, че диалозите ще буксуват... въпреки, че вече не го помня даже. Ти кво – разпозна се в ролята на бармана или точиш зъби на фантасмагоричните зарчета?

[31.07.2011 23:00] Lofte: разпознах се в ролята на екстазиту

[31.07.2011 23:01] Diana: хаха, екзистенциално и жизнеутвърждаващо

[31.07.2011 23:03] Lofte: виж сега, филмът е забавен, в саундтрака са Белослава, leepra de lux, Bluba Lu, KINK и изобщо е доста адекватен на днес-а...

[31.07.2011 23:04] Diana: хах, добре, новите ММ звезди, ама без ММ. бе малко ми е бг секс енд дъ сити, пълнометражният вариант

[31.07.2011 23:05] Lofte: прекаляваш

[31.07.2011 23:06] Diana: винаги, когато мога

[31.07.2011 23:09] Lofte: да не забравяме, че тоя филм е сниман без пари

[31.07.2011 23:10] Diana: че мен това какво ме засяга?

[31.07.2011 23:11] Lofte: ти можеш ли по-добре?

[31.07.2011 23:13] Diana: кой знае?

[31.07.2011 23:14] Lofte: никой и сигурно, само предполагам, няма и да узнае хохо

[31.07.2011 23:16] Diana: проницателно

[31.07.2011 23:17] Lofte: пророческо

[31.07.2011 23:17] Diana: простак

[31.07.2011 23:21] Lofte: протагонист

[31.07.2011 23:23] Diana: не и в моя филм :)

[31.07.2011 23:24] Lofte: тоя, дето никой няма да го види?

[31.07.2011 23:26] Diana: в него мога и да те включа :)

[31.07.2011 23:27] Lofte: хаха, пърхавееш нещо?

[31.07.2011 23:34] Diana: много е топло... хаха, сешащ ли се тоя виц, дето две безопасни игли си вървели през пустинята и едната казала, оф, много ми е топло и другата й отговорила с "еми, разкопчай се тогава"

[31.07.2011 23:35] Lofte: тва па откъде го извади?

[31.07.2011 23:36] Diana: от един детски лексикон, готов, имах го в пети клас

[31.07.2011 23:37] Lofte: ти си детски лексикон цялата

[31.07.2011 23:38] Diana: :) добре, дядо

[31.07.2011 23:41] Lofte: внимавай, да не ти се качи дядо ти...

[31.07.2011 23:46] Diana: бе то лесно качването, ама как ще се оправиш със слизането?

[31.07.2011 23:48] Lofte: МОЖЕ да не ми се слиза

[31.07.2011 23:49] Diana: хм... ще ме смачкаш

[31.07.2011 23:50] Lofte: ще те пазя

[31.07.2011 23:51] Diana: стара съм вече друг да ме пази

[31.07.2011 23:54] Lofte: абе, стара... младо яре ненаиграло се...

[31.07.2011 23:55] Diana: ако питаш мен е по-вероятно да си спретнем един почти буквален ТИЛТ

[31.07.2011 23:57] Lofte: ... слезнах току-що

[31.07.2011 23:59] Diana: шекспирова трагедия среща детски лексикон хаха

[01.08.2011 00:02] Lofte: достойно за филм, за разлика от ТИЛТ

[01.08.2011 00:05] Diana: нещо против чучков брадърс ли надушвам – * късен гларус над нас пре-ле-тя * (пее)

[01.08.2011 00:07] Lofte: аман от мутренски истории, имаше доста недомислени неща – кой е носил такива дрехи в тия години? И още куп такива подробности, дето много дразнят...

[01.08.2011 00:08] Diana: но е сниман добре, музиката е добре, играят добре, изобщо – филмът е добре

[01.08.2011 00:09] Lofte: то кой е оператор?

[01.08.2011 00:12] Diana: Рали Ралчев, хаха тоя път не е Емо Христов. Ма примерно много харесах Ованес Торосян

[01.08.2011 00:13] Lofte: абе... става, ама за български филм

[01.08.2011 00:14] Diana: оф, дори не знам какво значи това и за твое добро се надявам да кажеш "и аз"

[01.08.2011 00:17] Lofte: трябва да имаме предвид контекста

[01.08.2011 00:19] Diana: да, кино има в целия свят, това е контекстът

[01.08.2011 00:21] Lofte: първо Сараево, после и целия свят, щото спасение дебне да ебне... лягам. Ще се видим ли утре?

[01.08.2011 00:22] Diana: обади се... за едно кино :)

28 октомври е чуден ден да си спомним лятото, да си пуснем някоя песен от 60-те, да си вържем кецовете и да се отправим към киносалона, за да гледаме...

Какво?

Шестима младежи, един от малкото все още незастроени плажове по родното Черноморие, няколко пазачи, опитващи се да (раз)нарушат идилията на тяхната малка весела "сектичка" и... Въпросът – можеш ли наистина да избягаш от стреса и от скучното, обременяващо те с несвойствени за природата и духа ти неща, като ги замениш с щастието на простото, семпло съществуване? И дали си готов да го понесеш/да го запазиш, ако успееш да го постигнеш?

Кой?

Режисьорите са почти дебютанти – Валери Йорданов (по-познат като актьор, но този път е и сценарист) и Иван Владимиров (някога преди първи асистент-режисьор на Дзифт, спечелил и две локални награди за късометражката си Валсове и танга от село Бела вода). Оператор е Рали Ралчев.

В ролите на търсещите/борещите се пък са Иво Аръков (младообещаващо актьорско лице), Филип Аврамов (приятни роли във всеки трети филм у нас, сниман след 96-а), Иван Бърнев (друг абонат за съвременното българско кино), Валери Йорданов (3 в 1 го играе в този много "негов" филм), Васил Драганов и Ина Николова (освен актриса – аниматор). В каста има още няколко интересни лица, но за отговор на въпроса кой как се справя със задачката ще се наложи да изгледате филма.

Как?

Симпатична история за това как Валери Йорданов нахвърля идеите за сценария между снимките на поредния филм, в който актьорства. Прилична предпремиерна PR-акция – тия големи кецки из кината в София са всъщност тийзър за филма (и са изработени от истински материали, само че в малко по-голям мащаб). Имаше конкурс за дизайн на едноименните и прочее. Освен това филмът имаше премиера на кинофеста в Москва, където даже си спечели награда Бодлив поглед, както се казва "от 8-членното международно жури на Федерацията на руските киноклубове". А, да – и симпатиите на Джералдин Чаплин (като част от журито), която се появи на горепосочените награди с кецове, за да покаже обичта си към не съвсем оценената лента. Любов към Кецове ли бе да я опишеш...

Защо?

Без много мислене е напълно възможно историята да се хареса на всички отегчени, стресирани или претоварени от живота в големия град любители на природата, морето и истинските, човешки взаимоотношения.

На първо четене филмът е нещо като нашенска интерпретация на Плажът с Лео ди Каприо , но "по реални случки", побългарен (без Каприо-то) и вероятно с доста по-малко мистика в сюжета. Някъде там се усещат и нотки от типа: "Да спасим Иракли", „Не освинвайте Карадере" и от сорта. Що-годе иде реч за живот по нашите правила. Затова казано честно, кецовете ми са наред...

Когато гледаш новия български филм Кецове, героите му ще те питат от екрана:

Кой си ти?

Какво обичаш?

Какво мразиш?

От какво се страхуваш?

За какво мечтаеш?

Каква е твоята Идея?

Ако си намерил отговорите на тези шест въпроса, докато излизаш от киносалона, значи се чувстваш добре в своите кецове и си успял да се измъкнеш от хаоса на собствения си живот. Или поне си закачил малка част от идеята на Валери Йорданов и Иван Владимиров, двамата режисьори на Кецове – филмът, за който ще говориш с приятелите си, докато си спомняте лятото.

Ще говориш, защото филмът е точно за теб – младият градски човек, който отчаяно, като волно диво животно, иска да се изскубне от задушаващия капан на града и затвора на собствения живот. Всичко започва точно с такова отчаяно бягство – пищят сирени, фучат коли, наблюдавани безмълвно от видеокамера и два чифта кецове, изоставени отстрани на прашния, полски път. Така няма как да не влезеш от воле във "филма" на шестимата главни герои, на които ще бъдат зададени същите тези шест въпроса, за да достигнат накрая до отговора за непосилната лекота на битието.

Сивия и Ема са двойка общи работници по строежи, за които взаимната любов е също толкова важна, колкото бетона за строителството. Сивия (Валери Йорданов) е мълчалив и каменен като шаолински монах, докато Ема (страхотевична Ина Николова) е буйна амазонка, свикнала да се оправя сама в живота, благодарение на боксьорските си трикове и желанието да бъде мъж. Ама истински. Коса (Филип Аврамов) е съвременен рицар на печалния образ, който се опитва да преодолее загубата на баща си с помощта на китарата, песните си и алкохола, а Малкия (Иво Аръков) е негова опора, както и пълна негова противоположност, готов, заради свободолюбивия си дух да се забърка във всяка голяма каша, която му се изпречи на пътя. Иво (Иван Бърнев) пък е отегчен по пътя на актьорската кариера, изпразнен след раздялата с любовта на живота си, като компания по неволя, но с голямо желание му прави неговият най-добър приятел Дебелия (Васил Драганов) – вечният малък човек неудачник, така и не намерил смелостта да завърши своя сценарий, трупан с години и изписани листове в протъркана тетрадка.

                                                                 фотография Диляна Флорентин А+СИНЕМА

На пръв поглед – средностатистически типажи "умиращи" в капана на големия град, които нямат нищо общо помежду си освен факта, че са вечно "аут" от живота, заради усещането, че постоянно се намират в задънена улица. А когато е лято къде търсиш изход от човешките си кризи? На морето, естествено. За предпочитане на по-пуст плаж (Карадере), където да останеш насаме със себе си и далеч от драмите и проблемите. Именно там шестимата герои се събират случайно и въпреки първоначалната неприязън и различията помежду им, бързо осъзнават, че трябва да "забравят" в града защитните си реакции и просто да заживеят живота. Такъв, какъвто е, и какъвто именно те искат. Но никой досега не им е дал шанс да го живеят. Без комплекси, без нужда да доказваш никому нищо, с простички удоволствия, с истини и смях. И именно затова пълен с красота и вътрешен мир.

Такъв е и самият филм – искрен, между "да се смея ли, да плача ли", наблюдаващ живота (ненатрапчиво-приятна операторска работа на Рали Ралчев), но без да ти хвърля в лицето гранде заключения и житейски послания. Без поза, без прекалени претенции, с приятна музика (и то изпълнена от самите актьори в повечето случаи), малко ненужно разтеглен на моменти, но максимално близо до живата реалност – Иво започва да снима "филм" във филма (стар кино трик, който Писмо до Америка използва чудесно и неслучайно тук Иглика Трифонова е сценарен консултант на Валери) по незавършения сценарий на Дебелия. В този "филм" на Иво, на героите са зададени тези шест важни въпроса, а някъде там между тях се прокрадва и най-важният – има ли собствен Рай и можеш ли да живееш вечно изолирано в него? И на каква цена!

И тъй като Сивия (Валери Йорданов в най-личния си филм – сценарист, режисьор и актьор в Кецове) е един от героите, който не отговаря на тези въпроси (но пък разказва така емблематичната за филма история за прочутия непобедим воин от Изтока, който заминава "на Запад"), решихме именно сега да го попитаме:

        © фотография А+СИНЕМА

Кой си ти?

По малко от Кòса, Сивия и Малкия. А в града съм Иво.

Какво обичаш?

Водата, планината и местата, в които не влизат често хора.

Какво мразиш?

Бамя.

От какво се страхуваш?

Че ще "порасна".

За какво мечтаеш, каква е твоята Идея?

За Шанс. Да мога да работя спокойно. И да отгледам децата си. Тук и сега.

Кецове е по кината от 28 октомври

Режисьор: Иван Владимиров, Валери Йорданов

Сценарий: Валери Йорданов

Оператор: Рали Ралчев

В ролите: Валери Йорданов, Иво Аръков, Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова, Ива Гочева, Яна Титова

Киномания тази година не е толкова футуристична, колкото подшушва новото ù амплоа, но в кино матрицата винаги изскача по някой заек, когото да последваш.

Какво?

50 филма за 10 дни. Осем анимационни и игрални за малки. Пет документални и 34 игрални за големи. И тройка с гарнитура за гурмета. Висшата лига на киното е тук с последните филми на голямата Троица – хиперактивния ироничен комик Уди Алън с Полунощ в Париж, вечната сюрреалистична енигма Педро Алмодовар с Кожата, в която живея и Меланхолия-та на властелина на световната депресия Ларс Фон Триер. Хвърлете и по едно око на: Новаци (блестящ тандем Юън Макгрегър-кучето Артър, порода Джак Ръсел териер), Учебник по любов (Де Ниро, говорещ на бащиния италиански в компанията на Моника Белучи), Безпардонните (Венеция и френски целувки), Погребан (екзистенц драма ала 127 часа) и Възлюбените (майка и дъщеря в киното, и в живота – дами и господа, Катрин Деньов и Киара Мастрояни в действие). Честта на документалното кино със стил и хапливи теми защитават: Ходорковски (все още заточвали в Сибир, значи – дори мастити бизнесмени), Покорителят на голямата река (или как да преплуваш ексцентризма), Океани (магия ли беше да я опишеш) и българските Още нещо за любовта (винаги има още...), и Човека и Народа (ех, Тато, Тато). За неизлечимо болните киномани пък има А киното е моя любовница (живот и спомени с титана Бергман) и тотални класики като Парижки блус, Портокал с часовников механизъм, Трамвай Желание, Закуска в Тифани. Ако след последният споменат сте огладнели, спокойно, има кино угощения и за гурмета – награденият с Оскар'87 Угощението на Бабет и суфле-комедийните Кулинарен тур и Шоколадови уроци.

Кога?

От 11 до 20 ноември – София и Пловдив

От 18 до 24 ноември – Варна

Официалното откриване е на 9 ноември в Зала 1 на НДК с Полунощ в Париж – доооста сантименталния последен филм на Уди Алън, който търси "Златният век" за изкуството. Явно Уди остарява и го удря на сантименти по любимата епоха. Или просто намига с ирония към идеята, че всяко поколение изпитва странна носталгия по време, в което не е живяло. И именно затова му се струва по-привлекателно и интересно от времето, в което живее.

Къде?

София – Зала 1 на НДК, кино Люмиер, Дом на киното, зала Matti'D (за гурме филмите)

Пловдив - Лъки Синема

Варна – Фестивален и конгресен център

Защо?

Защото всеки иска да прекара поне полунощ в Париж, за да може от време на време да излезе от кожата, в която живее когато го налегне световната меланхолия.

"Да баламосваш хората е истински талант" – казва Пол Бенджамин, алтер-егото на писателя Пол Остър, във филмовата лоу-фай класика Дим и продължава: "за да разкажеш добра история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш". Именно това Педро Алмодовар го умее брилянтно. Досущ като своя герой (злият гений на пластичната хирургия) Роберт Ледгар, Алмодовар прецизно и методично, пласт след пласт, разрез след разрез, натиска "бутоните" на емоциите на своите персонажи, разрязва телата им, сваля кожата им, за да извади душицата им отвътре. И ако в Дим се питаха колко тежи тази човешка душа (като метафорично измерваха теглото на дима от изпушения тютюн), то в Кожата, в която живея, Алмодовар търси отговор на същия въпрос като просто поставя душата в ново тяло или... в "нова цигара". Истината, при всички случаи, е, че на всяко действие отговаря равно по сила и обратно по посока противодействие.

Така както едно изнасилване води само до друго изнасилване, а насилникът се превръща в жертва и обратно. Тази двойственост е завладяла изцяло мрачно-еротичния разказ на Алмодовар (базиран на книгата Тарантула на Тиери Жонке) за гениалния пластичен хирург Роберт Ледгар (оле! за Антонио Бандерас) и неговата фикс идея да създаде нов вид, неуязвима, но все така чувствителна човешка кожа.

Историята ни запраща в не толкова далечната 2012, в Толедо, в стилната и доста уединена вила/клиника El Cigarral (Овощната градина) на Ледгар, където той на воля и спокойствие се вихри с тайните си експерименти с генно модифициране на човешка кожа под грижовното око на Марилия (сърцатата Мариса Паредес) – негова любима бавачка от дете и верен до гроб помощник в пъклените му дела. Вилата неслучайно (оле! и за арт директора Анксон Гомез), от горе до долу, е изпъстрена с произведения на изкуството, изследващи човешкото тяло – от пищната ренесансова живопис на Тициан до сексаморфните съвременни скулптури на Луиз Буржоа – така, че да не остане и миг съмнение, че Роберт Ледгар фетишизирано обича да манипулира тялото. Жертва на неговите фетиш експерименти, като принцеса затворена в кулата, е Вера (брилянтна Елена Аная) – енигматична красавица, чийто затвор всъщност не е вилата, а "втората й кожа" (плътно прилепнали андрогенни костюми, дело на титана Жан-Пол Готие), тъй като не може/не понася други дрехи по модифицираното си тяло. "Спасението" за нея идва не в лицето на принц, а на колоритния "Тигриньо" Зека (брат-психар по неволя на д-р Ледгар) и неслучайно се случва в дните на Карнавала – всенароден маскарад, при който хората надяват маски, за да излязат от кожата на ежедневието си, а героите на тази луда история свалят маските, в които са свикнали да живеят толкова дълго време. Иронията е, че Зека идва при Роберт Ледгар с идеята да си смени лицето и доброволно да се скрие в нова самоличност (тъй като е издирван от полицията), а Вера насилствено живее такъв нов живот във "втората си кожа" (и също е издирвана от полицията).

Именно тази двойственост, Алмодовар използва перфектно, за да разкрие защо в "Овощната градина" на д-р Ледгар не растат ябълки, а човешки тела; защо той е обсебен от фикс идеята да ги моделира по образ и подобие на изгорялата в автомобилна катастрофа своя съпруга, и зашо в един момент решава, че може да си играе на Бог в своята градина и да превръща Адам в Ева.

Всъщност всичко е по две в историята – две самотни майки, които изгубват своите синове, двама братя, свързани единствено в своята лудост и две невинни деца (Норма и Висенте), попаднали на неподходящо място в неподходящо време, страдащи цял живот от това. И неслучайно, може би най-голямо вдъхновение за филма, е била съвместната изложба на Ханс Белмер и Луиз Буржоа с емблематичното заглавие Double Sexus. Добавете към това изпипана до най-малкия детайл стилна операторска визия, традиционните вече за филмите на Алмодовар певици (в случая въздействаща Конча Буйка) с песни, които като с бутон инжектират емоциите на героите в абсурдни ала Педро ситуации, поставящи на изпитание тяхната сексуална и духовна идентичност, плюс типичния не черен, а "червен" хумор (развръзката идва с флорална рокля на Dolce & Gabanna) и получавате това – прецизна, на моменти цинична дисекция на човешката душа, в която няма положителни герои, защото както казва д-р Роберт Ледгар:"всички правим грешки"! С три думи – специалитет ала Алмодовар.

Все пак Алмодòвар кожата си мени, нрава – никога!

Кожата, в която живея е по кината от 25 ноември

Книгата Тарантула от Тиери Жонке е в книжарниците

Кешбол е от филмите, които те надъхват да си, за да бъдеш. Хубавото – не те убеждава да си над нещата, а в тях. Светът обича такива истории, а Холивуд обича да ги кичи с Оскари.

Първа база – началото: на всяка игра идва със съдийски сигнал, но в света на киното идва със сценария. В случая – с биографичната книга на Майкъл Луис Moneyball: The Art of Winning an Unfair Game, което вкарва щипка чар в историята и я пази от холивудските бонбонени обрати и нелепи диалози. Особено като е в ръцете на двама мастери на адаптирания сценарий, печелили Оскар – Стивън Зейлиън (за Списъкът на Шиндлер) и Аарън Соркин (за Социалната мрежа). Именно те двамата знаят идеално как се хвърля топката когато играеш с най-буквалния и "жив" живот в киното. Топката трябва да е нито прекалено висока, нито прекалено ниска – да не използваш някакви особено сложни метафори и арт похвати, но и да имаш два-три скрити трика за въртене на топката, така че хората да се зарибят (без дори да усетят) по историята на един мениджър на бейзболен отбор и опитите му да спаси поверения му Оукланд Атлетикс. Като направи нещо различно, нещо нетипично, докато всички му показват недвусмислено, че е кръгъл идиот.

Втора база – режисьорът/мениджърът: една добра история "на хартия", за да оживее в класен филм й е нужно поне тооолкова добър режисьор, колкото вещ мениджър е нужен на Оукланд Атлетикс, за да се превърне от вечно губещ в отбора с най-много последователни победи в американската бейзболна Мейджър лига. Режисьорът е Бенет Милър, прецизен (явно вече) майстор на биографиите, търпеливо изчакал 6 години след брилянтният си поглед към живота на Труман Капоти, за да заснеме живота на... мениджъра Били Бийн – бивш играч с големи заложби, но с никакви реални резултати на терена. Понастоящем – мениджър, без образование, но с много хъс да се справи с Оукланд Атлетикс – второразряден отбор с никакво финансиране, но с големи амбиции да се пребори с гиганти като New York Yankees. И така борейки се срещу Голиат, Бийн поставя началото на смесването на суха математическа статистика с практически успех в игра, която за много хора отвъд океана е религия и като такава до този момент разчита на опит, вяра и много малко наука.

Трета база – играчите: Звездата на отбора безспорно е Били Бийн (на Брад Пит му стана навик с Дървото на живота да играе в копродуцирани от него филми) и в случая се справя перфектно – няма физическа прилика с реалния Бийн, но има тонове емоция в напипаната златна среда между грубия, прям натурализъм на лидера, отдаден на победата и суеверният, един вид ексцентричен мениджър, който никога не гледа мачовете на своя отбор, но винаги е готов за усмивките и песните на дъщеря си. Готов е и за денонощната статистика на Питър Бранд (Джона Хил) – симпатичен нърд, (с реален прототип Пол Ди Подеста) обсебен от цифрите и moneyball теорията в бейзбола – единственият убеден на 100 % в рисковите методи и решения на Бийн. За контраст сложете вечната опозиция, на нож с новото – мрънкащият и пуфтящ, упорит като "царят дава, пъдарят не позволява", треньор на Оукланд, Арт Хау (Филип Сиймур Хофман) и интригата е налице.

Четвърта база – кешбол: Господ да благослови цифрите, компютрите и доверието между хората. Или пък съвсем да опростим – адаптирай се или умри? Спортните филми винаги са били метафора за живота. Клише, но факт. Всъщност moneyball теорията не е просто приложение на Уолстрийт и борсовите игри в бейзбола – това си е перфектен план за измъкване в момент на криза. Трикът е в това да имаш очите и смелостта да видиш нещата от друга гледна точка и така с наличните средства, с минимум разходи да постигнеш максимум резултати. Само трябва да помниш, че никой не е по-голям от играта. Дори парите!

Хоум(кеш)рън: Как се постига ли? Взимате биографичен роман за човек, направил нещо иновативно в някаква област... например в бейзбола. После отговаряте на важните въпроси – кои са другите "герои", подпомогнали случката (да речем, симпатичен умен дебеланко с диплома от Йейл, Питър Бранд) или дъщерята на Бийн, Кейси – 12-годишна чаровна русокоска с китара, певчески талант и невинно обичаща баща си като типично дете на почти прясно разведени родители. След това в никакъв случай не пудрите диалозите и ги оставяте да си текат като спортен коментар на реалността. Не изпускате от очи въртящата се топка на историята! Добавяте малко хумор и чешити за вкус. За финал – пускате приятен саундтрак и китарата на Джо Сатриани в изпълнение на американския химн; внимавате за това актьорите да са натуралистични и за капак – вмъквате житейски, отвъд бейзбола, поуки като "адаптирай се или умри"! Може да си поиграете и с полезно количество ретроспекции, за да няма скрито-покрито, а с цел да не изгоните спортните невежи – не акцентирате дълго и напоително върху мачовете. Показвате емоциите на човека, за когото изходът от игрите има значение. Колкото живота. Снимате. При това – снимате добре. Не се отказвате от нито една база и така, почти на шега отбелязвате чист кино хоумрън. Печелите играта, печелите публиката, печелите и няколко Оскара в края на февруари... зашо не!? Кешбол ала Холивуд.

Кешбол е по кината

Хора, пътища, автомобили, тирове, автобуси, корабчета, влакове и... живот на кръстопът.

Какво?

Роуд мууви. Момче и момиче пътуват на стоп. Камен е студент-скулптор в НХА, отива на погребението на най-добрия си приятел от Академията Виктор, който се е изгубил в лабиринта на самоубийството. Авé се появява от нищото, отчаяно търси своя брат, който се е изгубил из хероиновите лабиринти на България. По пътя (но не на Керуак) двамата разбират, че неслучайно вървят не един срещу друг, а един до друг по магистралата от точката А до точката Б на Живота.

   фотография © A+ Cinema

Кой?

Режисьорът Константин Божанов с усет към красивия детайл и с монотонния ритъм на стрелките на часовник, отброяващ часовете на денонощието, проследява историята на двама млади из пътищата на отчаянието и спасението. Камен ( оле! за Ованес Торосян) и Авé (чаровна и уверена Анжела Недялкова) си приличат – и двамата не понасят скапания живот наоколо, но си имат различни трикове, за да се изолират от него. Авé с невинни лъжи, фантазии и измислени самоличности, а Камен с пашкулиране в собствените емоции и нихилизъм към околния свят. Само, че докато по пътя срещат събирателни образи на обществото ни (образцови, стерилни двойки, простаци с тирове и Лади, бизнесмени, наркомани и смачкано от Съдбата семейство), Авé не само ще извади Камен от пашкула му, но и ще го накара да промени отношението си към Живота и околните.

   фотография © A+ Cinema

Къде?

По шосетата, гарите и пристанищата на България – от София през Русе и затънтени селца край Гюргево, та чак до Варна. Хора, пътища, автомобили, тирове, автобуси, корабчета, влакове и... живот на кръстопът.

   фотография © A+ Cinema

Защо?

Заради иронията, че понякога прекарваме най-важните моменти в живота ни с тотално непознати. Заради истината, че докато бягаш от живота може да се озовеш неканен на нечие (дори собственото) погребение, вместо да бъдеш с хората, които обичаш. И най-вече – заради невинността и красотата в споделянето на изгубените/намерени Младост, Надежда и Любов, които дори клишираните роуд филми не могат да опорочат.

   фотография © A+ Cinema

Авé е в кината

Режисьор: Константин Божaнов

Сценарий: Константин Божaнов, Арнолд Баркъс

Оператор: Ненад Бороевич, Радослав Гочев

В ролите: Ованес Торосян, Анжела Недялкова, Йосиф Сърчаджиев, Светлана Янчева, Николай Урумов и др.

"Кръвта вода не става" казва прокълнатият Барнабас Колинс (героят на Джони Деп в Тъмни сенки), също както филмите на Тим Бъртън са обречени да... бъдат пълни с черен хумор, готик чар и хиперболизирана иронична гротеска. Светът на сенките и мрака, гледан през увеличителните стъкла на очилата на Тим Бъртън винаги изглежда като готик Дисниленд (все пак Бъртън е работил като аниматор за Дисни), в който Джони Деп и компания се забавляват с хорър клишета като за последно.

Историята в Тъмни сенки събира сходни по откаченост персонажи от всичките филми (общо 8 с последния) на гранде тандема Тим Бъртън-Джони Деп, които се вихрят в любимите дарк епохи на дуото – 18-19 век и 70-те години на 20 век. Така се получава нещо като рок комедийно Семейство Адамс, което под диско топка във величественото си, дишащо като живо, имение върти психо интриги и партита с гости като Алис Купър, за когото погребания жив вампир, Барнабас Колинс казва: "Това е най-грозната жена, която някога съм виждал!"

Иначе казано всичко започва в:

Колинспорт Холоу

Джошуа и Наоми Колинс изграждат империя от риболовни корабчета и консервна фабрика в китното градче Колинспорт, където отглеждат своя наследник Барнабас като малък крал във величествено кралско имение. Така Барнабас расте волно и охолно, с ореола от мъдрите бащини думи: "Семейството е най-голямото богатство на света", докато един ден (също като Конника без глава в Слийпи Холоу) не го застига проклятие. В дъното на черната магия е замесена несподелената любов на прислужницата в имението Колинууд и веща бавачка в сексуалното съзряване на Барнабас – Анжелик Бушар (драскаща, ръмжаща и мъркаща Ева Грийн), която се оказва болезнено ревнива вещица, не можеща да подмине с лека ръка любовта на Барнабас към невинната Жозет (големите сини очи на почти дебютантката в голямото кино Бела Хийткот). Вбесената Анжелик убива любимата на Барнабас, а него превръща във вампир, когото заравя жив, с проклятието да преживява отново и отново, за вечни времена, загубата на Жозет.

Суини Колинс, вампирът от Колинууд Демон стрийт

Годината е 1972 – Анжелик Бушар е оплела във вещерските си мрежи целия Колинспорт и властва над градчето, докато наследниците на прокълнатата от нея фамилия Колинс тънат в мизерията и паяжините на някогашното си славно имение. Не щеш ли работници, строящи нова магистрала, освобождават случайно от ковчега 200-годишния вампир Барнабас, който в знак на благодарност им прегризва гърлата и се запътва към родния дом, където се среща с останките от фамилията Колинс – далечната му братовчедка Елизабет (гранд дамата Мишел Пфайфър, която все повече овладява играта само с очи), дъщеря ù Каролин (преиграната от Клои Мориц лолитка, обсебена от седемдесетарския рок и върколаците), брата на Елизабет, Роджър (дърт и крадлив нехранимайко изигран от Джони Лий Милър) и неговия прекалено сензитивен син Дейвид (невинен Гъливер Макграт), който общува с духа на починалата си майка. Компания им прави психиатър алкохолето Джулия Хофман (закачка между Бъртън и партньорката му в живот Хелена Бонъм Картър) и току-що назначената бавачка на Дейвид – Виктория Уинтърс (чаровната Бела Хийткот).

Барнабас с ръцете-ножици

Животът през 70-те за Барнабас е също толкова странен, причудлив и пълен с изненади, колкото за Едуард с ръцете-ножици, когато излиза от замъка на своя създател (Джони дори движи вампирските си пръсти също като ножици), но единственото, което не се е променило е имението Колинууд (грандиозно и "живо" благодарение на арт директора Рик Хайнрих) и... естествено, Любовта. Във Виктория, бавачката на Дейвид, Барнабас открива своята преродена любима Жозет и окрилен от любовта той се заема с нелеката задача да възвърне старата слава на фамилията Колинс. Само че на пътя му стои 200-годишната ревност на Анжелик, която е по-силна от всякога и готова на всичко, за да получи това, което иска, а то е... просто Любов.

Барнабас и рибната фабрика

Имението Колинууд, рибната му фабрика и любовта на Барнабас процъфтяват, но играта загрубява, а филмът все повече заприличва на пародия (с такива комедийно бутафорни секс сцени между вампир и вещица като между Барнабас и Анжелик) или на иронична гротеска на всички вампирски и хорър филми. Анжелик Бушар започва отново да настройва целия град срещу фамилията Колинс, всякакви удари под кръста са позволени в борбата за надмощие – дори и психеделични рок партита с диско топки и Алис Купър...

Алис Купър в Уондър(колинс)ленд

Да, в имението Колинууд е поканен целия град, дори и четирима от актьорите, участвали в оригиналния сериал Dark Shadows, по който Бъртън снима своя филм. Масовката става голяма, спецефектите още по-мащабни, за да може развръзката, като дежа вю, отново да постави дилемата пред Барнабас – "моето проклятие това, че съм вампир ли е или това, че несподелената любов на една жена може да погуби единствената жена, която някога съм обичал."

Булката труп и Барнабас

Мелодрамата при Тим Бъртън винаги е излизала на екрана с едно чаровно готик намигване и черен хумор. Така е и в романтик вамп историята на Барнабас Колинс и Виктория Уинтърс, които намират любовта за вечни времена. Като добавим и инфантилно забавния саундтрак на композитора Дани Елфман (вечният абонат за озвучаване на всички филми на Бъртън) и невероятните цветове на оператора Бруно Делбонел (достатъчно е да споменем, че е заснел Амели Пулен) и ето че се получава едно шарено готик Дисниленд приключение за малки и големи, в което Тим Бъртън, Джони Деп и компания са се забавлявали като Семейство Адамс, гледащи с ирония сериала Dark Shadows в своето гранде дарк имение.

Все пак кръвта вода не става – само преминава от един филм в друг.

Тъмни сенки е в кината от 11 май

Красотата на северното сияние изчезва когато невероятните цветове на този природен феномен се обяснят с простите закони на физиката. По същия начин съзерцателната красота, типична за скандинавското кино, се губи когато започне да се анализира до дъното на ежедневието – именно такива филми от Норвегия, Швеция, Дания, Финландия, Естония и Литва те очакват в панорамата на скандинавско кино Северно сияние (програмата с допълнителни прожекции може да видите тук) от 20 септември до 4 октомври.

Да захапеш кокала / Upperdog – 20, 22 и 29 септември

Норвегия, 2009, 100 мин

Режисьор: Сара Йонсен

Още като деца, Аксел и сестра му Яни са осиновени в Норвегия. Разделят ги с пристигането им от Китай – на него му се падат богати родители от Западно Осло, а тя попада в обикновено семейство от източната част. Ще се срещнат ли някога отново, ще намерят ли общ език или ще продължат да живеят ужасно близо и в същото време ужасно далеч един от друг? Може би Мария, полската съквартирантка на Яни, знае нещо по въпроса.

Място за пушене / Smoking Room – 20, 23 и 30 септември

Финландия, 2006, 56 мин

Режисьор: Юка Каркаинен

Един документален поглед отблизо към Финландия и финландците от началото на 21-ви век през няколко обществени места за пушене – колаж от късове димна реалност на различни хора в местата за пушене на болница, фабрика, влак, компания за обществен транспорт и дом за пенсионирани ветерани.

Дневната на една нация / Living Room of the Nation – 21, 24, 26 и 28 септември

Финландия, 2009, 75 мин

Режисьор: Юка Каркаинен

Юка Каркаинен отново събира в пъстър документален калейдоскоп финландското общество – този път излиза от местата за пушене и влиза в шест различни дневни на финландски домове, представителни за обитателите им. Героите са обикновени хора, намиращи се на различен етап от живота си, които споделят мисли за обратите в живота, човешката потребност да бъдеш желан, самотата, отговорността и неумолимия ход на времето.

Лимбо / Limbo – 21, 24 и 30 септември

Норвегия/Дания/Швеция/Тринидад и Тобаго, 2010, 105 мин

Режисьор: Мария Содал

Соня пристига с двете си деца в Тринидад, за да заживее отново със съпруга си, който отскоро е назначен като инженер за нефтена компания. Екзотика, лукс в красиви къщи с прислуга и с коктейли край басейна се оплитат безспир с повърхностни взаимоотношения и солидни дози самозаблуда, за да се стигне до гранде въпроса в тази екзистенц драма – може ли човек да бъде щастливо дърво без корен?

Късометражна симфония / Short Symphony – 21, 26 и 28 септември

Швеция, 1996-2006, 83 мин

Режисьори: Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон

Седем късометражки на двама заклети ексцентрици и неразделни приятели, които през 2010 взривиха световните фестивали с изобретателната комедия Симфония на шума. Освен номинирания за Златна палма за късометражен филм Музика за един апартамент и шестима барабанисти (концерт за Кухня, Спалня, Баня и Дневна с инструменти от бита в апартамента на възрастна двойка), селекцията включва и абсурдните етюди Пътят на камбала (или как се стига от рибарската мрежа през кухнята на един ресторант до лапите на хищна лисица), Човекът от никъде (метафора за изчезването на човека), Швеция (или кой е шведският Форест Гъмп), Ти беше там с приятеля си Франк (по следите на двама, срещнали се на рок концерт преди 24 години), Хотел Риен (или в окото на офис треска с объркан график) и Жена с грамофон (песен за жена, грамофон и една торта).

Азиз Нахута / Farsan – 22 и 25 септември

Швеция, 2010, 97 мин

Режисьор: Йозеф Фарес

Арабският емигрант в Швеция Азиз изглежда добре, готви страхотно и му предстои да стане дядо за пръв път. Синът и снаха му, които не могат да заченат дете по естествен път, симулират бременност, докато чакат за осиновяване. За да му отвлекат вниманието, те подтикват Азиз да започне да се среща отново с жени, след като е прекарал дълги години като вдовец и ето, че трагикомедията на живота е налице – на ръба между абсурдния хумор и горчиво-сладките истини на ежедневието.

Квартал Нов свят / The New World – 21, 23 и 26 септември

Естония, 2011, 88 мин

Режисьор: Яан Тоотсен

История за гражданската инициатива Нов свят, създадена в Талин от хора с общи цели и сходни добри намерения, но също и за напрежението между активистите, което ескалира с годините. Какво се случва, когато някой разбира, че светът около него вече не е същият, а от огледалото го гледа уморен хипар, самотен в борбата си?

Ще се справим / We Shall Overcome – 23, 24 и 28 септември

Дания, 2006, 109 мин

Режисьор: Нилс Арден Оплев

13-годишният Фриц има проблеми с правилата в училище, докато се вдъхновява от речите на Мартин Лутър Кинг по телевизията и борбата му за човешки права. И това превръща деспотичният директор на училището в неговия най-заклет враг. Годината е 1969 или иначе казано има нещо гнило в Дания – готви се революция в чаша вода.

Момчето, което заобича Ингве / The Man Who Loved Yngve – 22, 24 и 27 септември

Норвегия, 2008, 90 мин

Режисьор: Стиан Кристиансен

Ноември, 1989. Берлинската стена пада, а 17-годишният Ярле от норвежкия град Ставангер си има всичко – най-готиното гадже на света и най-страхотните приятели, с които тъкмо са си спретнали пънк банда. Всичко се обърква когато Ингве идва в неговия клас – Ярле ненавижда поп музиката, която Ингве слуша, тенисът, който играе, но... не може да откъсне очи от него и скоро двамата са неразделни. Симпатична история (озвучена идеално от Stone Roses, The Cure, Joy Division), която намига към истината, че най-страшните стени, които разделят хората не са от бетон – ние сами ги градим вътре в нас.

Семейство / A Family – 24, 27 и 29 септември

Дания, 2010, 102 мин

Режисьор: Перниле Фишер Кристенсен

Дите е собственик на галерия в Ню Йорк и има до себе си мъж, който я обича, но същевременно е дъщеря на известен собственик на верига пекарни и когато любимия ù, но доминиращ баща се разболява сериозно, Дите е изправена пред важно решение – да следва собствения си път или да продължи семейния бизнес.

Хубав живот / The Good Life – 21 и 25 септември

Дания, 2010, 83 мин

Режисьор: Ева Мулвад

Някога семейство Бекман са имали повече пари, отколкото са можели да похарчат, но това е друг, стар филм. Сега майката издържа 50-годишната си дъщеря от скромната си пенсия и двете живеят в малък апартамент в богаташкия португалски град Кашкаиш. Въпросът пред двете жени – има ли път обратно към хубавия живот, с който си свикнал и как се стига до него?

Анархия в Жирмунай / Anarchy in Zirmunai – 25, 27 и 28 септември

Литва, 2010, 90 мин

Режисьор: Саулиус Друнга

Наивната Виле се мести от малко градче във Вилнюс, за да учи. Докато си търси квартира среща пънкарката Сандра и нейната анархокомуна от жени в беда. Сандра помага на Виле да се отърси от провинциалните си комплекси и става неин гид в големия град и в анархо принципите. Дали обаче совите са това, което са или невинната анархия в Жирмунай следва други закони?

Северно сияние е в салоните на Дом на киното, Евро синема и Червената къща от 20 до 30 септември

Цена на билетите – 6 / 4 лева

Уди Алън обича да се самоиронизира. "Работата ми липсва... Не ми харесва да съм в пенсия" казва Джери, неговият герой от На Рим с любов (първа роля за Уди в собствен филм от Сензацията насам) и наистина, на пръсти се броят 77-годишните патологични работохолици като него, които всяка година да изкарват по един (най-малко) нов филм. В интерес на истината, през последните 10 години, Уди уцелва десетката само в 1 от 3 филма – спечели тотално мача с невероятния Мачпойнт, после хвърли два-три силни коза във Вики, Кристина, Барселона, а сега в На Рим с любов (от сериала му "На Евростолиците с любов") събира достатъчно точки със свеж хумор, симпатично хиперболизирани ситуации и... самоиронията, естествено.

Когато си в Рим, правиш като Уди – забавляваш се с италиано клишетата (всеки, ходил поне веднъж в Рим, ще оцени закачките със способността на италианците да дават точни указания за места и посоки; шегите с туристическия човекотрафик, с римските руини и забележителности, с канцонетите, телевизията, киното...) и разказваш истории (защото във вечния град "всичко е история"), за да изживееш скрити мечти и тайни фантазии. Да, именно неизживяната мечта е движеща сила за (почти) всички герои от На Рим с любов. За младата американка Хейли (Алисън Пил или Зелда Фицджералд от Полунощ в Париж), Рим е мечтата за романтична ваканция като на кино, в която случайно да срещнеш секси италианец като Микеланджело (Флавио Паренти) и защо пък да не се омъжиш за него. За нейния баща Джери (Уди Алън), Рим е опера, Верди и мечтата най-накрая да създаде музикалния шедьовър на своя живот. За бащата на Микеланджело, Джанкарло (италианският тенор Фабио Армилято) Рим е погребална агенция, в която всеки ден, малко по малко, той погребва своята скрита мечта да пее като истински тенор на сцена, а не само под душа.

За средностатистическия римлянин Леополдо Пизанело (Роберто Бенини) Рим е дом, в който никой не иска да чуе мнението му за нищо, а той мечтае Гласа му да бъде чут. За дребния чиновник Антонио (Алесандро Тибери), Рим е мечта за нов, по-добър и по-богат живот. За неговата жена, учителката Мили (Алесандра Мастронарди), Рим е красива приказка и мечтана среща с любимите актьори от киното. За прочутия архитект Джон (Алек Болдуин), ваканцията в Рим е "мелпоменска меланхолия" или просто болезнен спомен за мечтана любовна история, изживяна този път от неговото алтер-его Джак (Джеси The Facebook Айзънбърг).

Ех, мечти, мечти... както разбират нашите На Рим с любов герои, понякога е по-хубаво мечтите да останат само мечти. Ако пък се сбъднат, то ще е хубаво да си извадим поуки след това... и да се забавляваме с живота такъв, какъвто е. Шарен.

Все пак, ако Уди Алън не беше последвал мечтата си да прави кино, сега нямаше да се смеем на колоритни моменти като точно напипана ирония и самоирония ("изпреварващи времето си" със снайпер лафовете на Джуди Дейвис, в ролята на Филис, съпругата на Джери); като симпатичната сатира на плоската и повърхностна селебрити мания, тресяща целия свят (отиграна страхотно от Роберто Бенини); като чаровната пародия на клишетата в любовта, псевдо-интелектуализма и в киното (разиграна блестящо от триъгълника – Алек Болдуин в ролята на гласа на съвестта, разума и спомена в любовните светкавици между Джеси Айзънбърг като Джак и Елън Пейдж като Моника); като буквалния хумор по въпроса "всеки пее хубаво под душа" (симпатична гаргара на Уди Алън с любимите му опера и класическа музика) и като онези палаво Мили мигове, в които за проститутката Ана (Пенелопе секси Круз), Рим е просто... безкрайно дълъг списък с клиенти. Безбройни като Испанските стълби пред Piazza di Spagna.

Гледайте На Рим с любов в кината от 21 декември