Home / Рубрики / Литература / Списък на статии по етикет: мемоари
A+ R A-
Списък на статии по етикет: мемоари

Девствената проститутка

Неделя, 04 Март 2018г. 16:16ч.

"Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого, освен на собствената си съвест" – тези думи на Николай Волев може и иронично да се заиграват с произхода на фамилното име на режисьора, но има едно друго състояние на духа, което описва най-добре житието и битието на автора на филми-класики като Маргарит и Маргарита, Да обичаш на инат, Дом № 8, Двойникът, Господин за един ден... Неслучайно неговите герои (като него) имат синдром на вродена непоносимост към Лъжата... Неслучайно и те като него не следват максимата "за да получиш, първо трябва да дадеш" (от Маргарит и Маргарита, да)... Неслучайно, мемоарите му приемат формата на иронично автоинтервю, а заглавието Девствената проститутка (откъс от книгата ви очаква по-долу) си играе с парливи оксиморони и български алегории, както неслучайно най-новия му филм носи името Извън пътя (не само заради страстта му към сфроуд автомобилите)... Така, извън следването на очертани и утъпкани пътища, животът на Николай Волев минава през срещи от третия вид с Държавна сигурност, през бягство във Великобритания и брак с англичанка (откъсът по-долу хвърля светлина по въпроса), през кинофестивали и десетки занаяти... и продължава все така Волно...

 

 

В края на сезона писах на Мери да идва час по-скоро в София. Тя успя да измоли една допълнителна седмица отпуск от шефа си, след което си купи самолетен билет до София. Запазих ѝ стая в хотел "Хемус" и предупредих нашите за нейното идване. Те посрещнаха новината храбро. Само майка ми се разтревожи за нещо, което трудно би могло да бъде обяснено на днешните поколения, но въпреки това ще опитам. Името Мери не звучеше никак добре в ушите на правоверните блюстители на морала по комунистическо време. Неизвестно защо, това класическо английско име се свързваше с нравствената разпуснатост, характерна за "прогнилия" Запад. Направо си беше синоним на покварена жена – курва, наркоманка и въобще долна твар. Затова мама ме помоли да назоваваме моята любима пред хората с името Мария, за всеки случай. Това щяло да дразни по-малко и без това зле настроените към връзките със западни жени идеологически цербери. Казах ѝ, че нямам нищо против да я наричат Мария, а пък аз ще си ѝ викам както намеря за добре. Речено-сторено. Само че никой от нас не съзираше надвисващата угроза заради връзката ми с Мери/Мария.

Какво имаш предвид?

– Ответните действия на кадровика Крънчев и служителите на Държавна сигурност. Те бяха бесни, защото смятаха, че съм ги изиграл. От мен не беше постъпил нито един сигнал, нито един ред, нито една думичка дори във връзка със задължението ми да проявявам революционна бдителност по време на четиримесечните си контакти с хилядите туристи – граждани на капиталистическа Великобритания. Престъпно бездействие може би? Или умишлена леност в ущърб на народната власт и в услуга на шпионите, които съм оставил да шетат безнаказано цяло лято из социалистическите ни курорти? Трябваше да изслушвам всичко това многократно, притиснат от Крънчев и още две наежени тайни ченгета в стаичката срещу Народното събрание, недалеч от днешния хотел "Радисън", където Държавна сигурност поддържаше оперативна квартира.

А ти беше ли ги изиграл?

– Ни най-малко. Изобщо нямах време за тяхната шпионска параноя. Работех от сутрин до вечер и печелех както за себе си, така и за държавата. Гостите на страната ни оставаха доволни от предоставената им услуга, а аз – от тях. Получавах законни комисиони от продажбите на екскурзии до Истанбул и Мамая, както и щедри бакшиши в британска валута от благодарните туристи. Кадровикът обаче отказваше да ми повярва.

Все още те преследва духът му, нали?

Крънчев нямаше дух, а огромен търбух, който тъпчеше с уиски и кашу. Обвиненията му към мен се крепяха на неговите измишльотини за промъкващите се у нас джеймсбондовци, преоблечени в одеждите на невинни туристи.

Но защо му е било нужно всичко това?

– За да отчита дейност, разбира се. Все пак трябваше да оправдава по някакъв начин високата си заплата и битовите преимущества, които му носеше принадлежността към тайните служби. Само че не случи на агент.

Как се разви сблъсъкът ви по-нататък?

– Стремително. Мери дойде на гости у нас направо от летището. Родителите ми, баба Мария и брат ми останаха зашеметени от нея – направо бяха като треснати от гръм. Дори в най-розовите си помисли не бяха допускали, че съм могъл да попадна на толкова свестен човек. Още на първата ни обща вечеря те приеха бъдещата си снаха като родна дъщеря. Баба Мария беше източила най-тънките кори на баницата за предястие, а гювечът се оказа истинска перла в короната ѝ на македонска домакиня. Баща ми едва се въздържаше да не ги омаха целите и само неудобството пред гостенката го възпираше. Англичанката започна да ги нарича "мамо", "татко" и "бабо", а нашите се разтекоха от кеф като петмез и се нахвърлиха да я целуват. Жива идилия! Тогава Мери/Мария спомена, че би ѝ отнело най-много до Коледа, за да приключи с делата си в Англия и да се пресели у нас.

dmar

– Не може да бъде!

– Точно така реагира и Крънчев. Само че се изрази малко по-различно: "Тая няма да я бъде!".

– Каза ли защо?

– Бил съм подписал някакъв документ в защита на националната сигурност, който ми забранявал да поддържам неутвърдени от тайните служби връзки с представители на капиталистическите държави. Особено от Великобритания – като най-ревностни съюзници на американските империалисти. Онемях. Не можех да кажа "копче" на уродливата му логика. Не ми оставаше друго, освен да обещая смирено, че повече никога няма да повдигам този въпрос. Изглежда, съм успял да го убедя в искреността си, защото се разделихме цивилизовано. А, и един гаф допуснаха служителите на Държавна сигурност в суматохата – не се сетиха да си поискат обратно служебния ми задграничен паспорт, с който пътувах до Истанбул и Мамая.

 

С Мери решихме да не използваме предварително платената от мен стая в хотел "Хемус" по простата причина, че тя със сигурност беше оборудвана с "бръмбари". През останалите пет дни от престоя ѝ в България общувахме необезпокоявани и до насита в таванската стаичка над нашия апартамент на улица "Капитан Андреев". След отпътуването ѝ баба Мария видя доста зор, докато изчисти купчината огризки от ябълките, с които се подкрепяхме през тези пет денонощия.

Оттук насетне връзката ни неизбежно стана подмолна. По едно мое старо гадже, стюардеса, пътуваща за Лондон, пратих тайно съобщение до Мери. Писах ѝ да ме очаква в най-скоро време, тъй като в главата ми зрееше таен кроеж. Точно как възнамерявах да се измъкна от България не ѝ разкривах по разбираеми причини. Бившето ми гадже не ме подведе и моето известие достигна до получателя. Когато стюардесата се върна, изпихме по чашка в чест на отшумялата ни връзка и тя ме увери, че мога да разчитам на нея винаги когато съм в нужда. Въпреки това отказах да преспя в квартирата ѝ за последно, както много ѝ се искаше.

Съзирам устойчив модел на поведение у твоите любими.

– Вярно, изживях всичко това още веднъж години по-късно с вече бившата ми първа съпруга.

Чакай, още не сте се оженили, а вече стана бивша.

– Казах ти, че имам втори брак, не издавам някаква тайна. Потрай още малко и ще разбереш как протече животът ми с Мери, продължил близо осемнайсет години.

Как протече?

– Като всеки човешки живот – с раждане, детство, юношество, зрялост и неизбежната смърт. Премина под мотото "Верността е най-страшното отмъщение на жената към мъжа". Бас държа, че пак ще ме упрекнеш в лекомислено увлечение по привидно противоречивите твърдения, но отново ще сгрешиш. Намирам горното съждение за крайно любопитно и с най-малко двоен подтекст. Изречено е през XVI век от Жак-Бенин Босюе – френски теолог и учител на Краля Слънце Луи XIV, но то се оказа толкова вярно в наши дни, сякаш бе казано специално за мен и Мери.

Нямам търпение да узная защо.

– Разбирам те, защото и аз не съм от най-търпеливите. Но ще се наложи да почакаш още малко, защото през есента на 1968-а изгарях от любов по Мери и копнеех миг по-скоро да се видим отново.

 

Единственият възможен път към нея минаваше през капиталистическа Турция. Служебният ми задграничен паспорт беше все още у мен, само че в него липсваше турската входна виза, която се издаваше еднократно за всяко пътуване. В допълнение, местните власти изискваха обоснована молба за целта на пребиваването в страната им, тъй като в онези години частните пътувания на български граждани в държави, членки на НАТО, не бяха свободно разрешени. Тъкмо с тези доводи ми беше отказана визата, която се опитах да измоля от турския консул в София след доста озъртане и нервна пот, пролята край сградата на посолството на ъгъла на "Руски" и "Кракра".

Тогава на помощ ми се притече една черта на моя нрав, която ме е издърпвала за косите дори от привидно най-безнадеждни пропадания. Хъслия съм и провалите само временно ме обезкуражават, но не ме смазват. А може би тъкмо това караше сполуката да ме посети отново и отново?

С моята бивша приятелка, стюардесата, се сблъскахме случайно една привечер на улица "Раковски", срещу дома на Яворов и Лора. После седнахме в близкото кафе. Разказах ѝ за несполуката си с турската виза, а тя се разсмя. Каза ми, че по-голям късметлия от мен не била срещала. После ми довери, че в миналото имала за кратко "ош-беш" с турския консул в Бургас. Случаят с него бил подобен на нашия, само че огледално обърнат. С други думи, консулът продължавал да тича след нея така, както тя тичала след мен. Разбирала ме отлично и по тази причина щяла да ми помогне. Била сигурна, че турчинът не би отказал да изпълни нейна молба, затова да съм хващал самолета за Бургас още утре.

 

На другия ден заминах за морето и след кратък разговор с прелюбезния консул получих визата заедно с едно турско кафе и чаша вода. Купих си самолетен билет за Истанбул веднага щом се прибрах от морето. Късно вечерта тайно от нашите скатах в един сак само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности. По-трудно ми беше да скрия истината от Чавдар. Видяхме се в барчето на хотел "Хемус", където го подхлъзнах, че черпя по случай края на летния сезон. После, докато пътувахме към центъра в трамвай № 9, го излъгах нескопосано, че отивам да разтоваря умората си на Пампорово. Почудата по лицето на приятеля ми прерасна в неприкрито недоверие, а на раздяла очите ми замалко не се насълзиха.

 

Полетът за Истанбул беше в късния следобед. Докато минавах през митническия и граничния контрол, сякаш сънувах кошмарен сън. Сигурно съм изглеждал много зле, защото моето неестествено поведение усъмни един от митничарите и той дълго рови в сака ми. Дори токовете на обувките ми провери с почукване – с нокътя на малкия си пръст. По онова време пренасянето на наркотици и валута през границата не беше толкова разпространено, но все пак съществуваше. Паспортната проверка също ми се стори безкрайна. Само веднъж след това съм усещал как някой ме изпива с очи. Случи се на московското летище "Шереметиево", преди падането на Берлинската стена. Съветският граничар взе паспорта ми, разгърна го и започна да го чете, сякаш беше "Война и мир". После вдигна воднистите си очи към мен, впери ги немигащо в моите и попита: "Никалай?". Кимнах утвърдително. Последва нов въпрос: "Славьев?". Потвърдих го. Дойде ред на фамилното ми име: "Вольев?". Отново кимнах утвърдително. "Откуда?" Отвърнах, този път с лека досада: "Там пише". Нито една бръчица, нито една мигла дори не трепна по лицето на граничаря: "Откуда?". Съклетясвах вече, но все пак успях да сдържа гнева си: "От България".

"Какой город?"

"София."

"Ваш адрес?"

"Улица „Капитан Андреев" 16."

"Причина вашего визита?"

"Кинофестивал."

"Где?"

"Москва."

И так далее, и так далее...

По същия начин чувствах и сега как краката ми едва ме държат да не се стоваря на пода от нервното напрежение. Кръвта продължи да блъска в слепоочията ми до момента, в който стюардесата съобщи, че прелитаме над държавната граница между България и Турция. Страховете ми изведнъж рухнаха като някоя вавилонска кула и аз разцелувах момичето до мен – студентка във Виена, на път за дома си по случай наближаващия Курбан байрам.

boss4

В сравнение със "София" и "Шереметиево", служителите на летището в Истанбул ми се сториха като пърхащи около султана си евнуси, готови да задоволят всяка прищявка на своя всемогъщ господар. На изхода вече ме очакваше Джамиил, турският ми партньор по линия на екскурзиите на Balkan Holidays. Бях го известил по телефона, че пристигам на почивка за няколко дни, и той сам беше предложил да ме разведе из потайностите на родния си град.

Джамиил произхождаше от заможно семейство – беше високообразован и с отличен английски. Освен това отговаряше напълно на името си. Неговата външна красота беше в пълно съзвучие със способността му да прави добрини. Отправихме се с колата му към хотелчето в Бейоглу, където той ми беше запазил стая.

На рецепцията поискаха паспорта ми. Бърках дълго в джобовете си, в сака... После отново прерових всичките си джобове, но документа ми за самоличност го нямаше никъде. Джамиил се разтревожи повече от мен. Наложи се веднага да поемем обратно към летището с надеждата да го открием там. Преди години някакъв негов клиент също бил забравил паспорта си на гишето за гранична проверка и онова, което последвало, било същински кошмар. Изчезването на лични документи се считало за сериозно провинение в Турция поради широко разпространеното незаконно преминаване на бежанци от Близкия и Далечния изток. Джамиил пътьом ме предупреди за още една опасност. Правителството правело всичко възможно да защити родното производство и въпреки принадлежността на страната към свободния капиталистически пазар и НАТО, търговията с много чужди стоки била строго забранена. Особено със западни цигари. Дори за една кутия "Марлборо" или "Дънхил", каквито пушех по онова време, всеки купувач рискувал да отнесе шестмесечна присъда и солена глоба, заедно с продавача.

Както винаги в подобни случаи, аерогарата изведнъж се отдалечи на поне двойно по-голямо разстояние от града. Придружителят ми най-сетне паркира край летищната сграда и двамата се втурнахме към гишетата за паспортен контрол. Размяната на реплики между ориенталски спокойния граничар и задъхания Джамиил не продължи дълго. Последва алъш-вериш: служителят светкавично прибра в джоба си банкнотите, които моят домакин му подаде, после бръкна в едно чекмедже и извади забравения от мен паспорт. По пътя обратно Джамиил усмихнато ми каза... познай какво.

"Ти си бил голям късметлия"?

– За кой ли път ми се размина като по чудо. Джамиил добави още нещо по случая. За щастие, сме попаднали на твърде скромен служител, тъй като неподправените задгранични паспорти се търгували доста скъпо на черния пазар.

Позвъних на Мери веднага след като се настаних в хотела. Тя се разплака от радост. Не се осмелих да се обадя на нашите в София, защото бях сигурен, че телефонът ни се подслушва. Те бяха свикнали с дългите ми отсъствия от дома и това донякъде успокояваше съвестта ми.

 

 

 

cover-devstvenata-prostitutka   Девствената проститутка (384 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците


Срещата с Николай Волев, изложбата с негови графики и представянето на мемоарната книга (с участието на журналиста Васил Иванов, Катерина Евро, Башар Рахал и скулптора Павел Койчев) е в литературен клуб Перото6 март, 19:00


Премиерата на филма Извън пътя (по сценарий и режисура на Николай Волев) е на 28 март – 19:00, кино Люмиер 

Ако преди три години сте се срещнали с Моето поколение (документален филм, разказан от сър Майкъл Кейн), то сте наясно, че сър Морис Джоузеф Микълуайт (рожденото име на иконичния британски актьор Кейн) винаги има по някоя и друга интригуваща история за споделяне – преди три години излезе и третата му мемоарна книга Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (след What's It All About? и The Elephant to Hollywood), която не прави изключение... Дали ще е някоя звездна киноистория (все пак, освен Джак Никълсън, сър Майкъл Кейн е единственият друг жив актьор, който е бил Оскар-номиниран за роля във всяко едно от 5-те десетилетия, в които е бил активен, от 60-те до 2021-а) или просто ще е житейска ситуация с интрига и поука, Кейн винаги има какво да каже, защото идеално знае, че "колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни."...

 

 

ДА БЪДЕШ БЛАГОПРИСТОЕН

Знам, че се държа зле, но го правя съвършено преднамерено. Всъщност точно това е ситуацията, в която е редно човек да се държи зле. "Тихият американец" (2002)


Да бъдеш порядъчно човешко същество, на моменти е трудно за всеки, но изглежда, има конкретни предизвикателства за онези, които стават звезди в своята сфера. В някои отношения да си благопристоен, става по-трудно, когато поведението ти вече е по-забележимо и от по-голяма важност. По-трудно е, защото влезеш ли в сапунения мехур на звездната слава, може да изгубиш досег с реалността и да станеш взискателен, егоистичен и капризен в ежедневното си поведение. А по-забележимо е, защото постоянно си в полезрението на всички. На всички ни е интересно да знаем какво представляват "в действителност" знаменитостите. Дали си изпуснал таблоида си, докато чакаш на опашка на летището? Отделил ли си време в деня си да се усмихнеш на момченце, да му дадеш автограф и да му заръчаш да слуша майка си? Във всички случаи някой, който стане свидетел на такава постъпка, ще я екстраполира върху цялата ти личност и ще я разправи на приятелите си. Нещо повече – колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни.

cainegen3


ОСТАНИ ТРЕЗВОМИСЛЕЩ

Някои големи звезди напълно изгубват връзка с реалния свят. Франк Синатра например беше извънредно щедър член на тайния клуб на филантропите от Холивуд – кръг от големи звезди, които се грижеха за не така успели вече възрастни или изпаднали в затруднение актьори – и стана мой голям приятел. Но той се изживяваше като законодател и всичко ставаше по неговите условия. Така например Франк имаше 20-минутното правило. Не отиваше на вечеря по-далеч от двайсет минути път с кола от къщата му в Бевърли Хилс. Ако беше канен на вечеря, а бе останал вече двайсет минути в колата си, нареждаше на шофьора да обърне обратно. Имайте предвид, че при престоя му в Лондон този човек летеше за вечеря до Париж.

Постоянно държеше хора, които се суетяха около него. Помня как един от тях ми прошепна заговорнически:

Франк е в чудесно настроение днес.

Отвърнах с нормално висок глас:

– Ами аз? Какво да кажем за моето настроение?

Онзи ме погледна, сякаш бях луд.

– Кого го е грижа как се чувстваш ти?

Познавам звезди, които изискваха частни самолети, наркотици, дизайнерски обзаведени каравани и какво ли още не.

Аз имах късмет. Винаги съм имал моето семейство, което да ме запази трезвомислещ. Нищо не може да се сравни с това майка ти да каже, че се е наситила на Ел Ей и иска да се върне в Лондон, за да си хване любимия сериал, или жена ти да подхвърли: "Чай ли ти се пие? Чудесно, ето го там чайника", та да ти напомни че с колкото и лаври да се кичиш професионално, у дома ти си си ти. Не си звезда, нито божество, а нищо чудно да не си и човекът, който е имал най-тежък ден.

Другите хора, които винаги са ме връщали обратно на земята, са таксиметровите шофьори. Всъщност си мисля, че Шакира тайно подкокоросва няколко такива, та да ми пречат да се възгордея прекалено. Онзи ден се качих в такси, за да ида на вечеря, и шофьорът, някъде към 50-годишен човек, погледна в огледалото и каза:

– Дядо ми много ви харесваше. Гледал беше всичките ви филми. – След кратка пауза добави. – Той е покойник.

– О – рекох, – а вие гледали ли сте някои?

– Май не съм.

За обратния път хванах друго такси. Видях, че шофьорът се е втренчил в мен в огледалото.

– Хей, аз ви познавам – каза.

Кимнах насърчително. Надявах се да сподели колко ме е харесал в Батман. Вместо това той попита:

– Вие не бяхте ли Майкъл Кейн?

Алек Гинес, големият британски телевизионен и филмов актьор, може би най-познат с ролята си на Оби-Уан Кеноби в оригиналните Междузвездни войни, но също така прочут с работата си с най-великия режисьор на своята епоха Дейвид Лийн във филми като Големите надежди, Оливър Туист и Мостът на река Куай, ми каза, че и той имал подобни преживявания с таксиметрови шофьори. Веднъж се качил в такси и шофьорът му казал "Познавам ви". Алекс отворил уста да потвърди, че действително е Алек Гинес, когато шофьорът го спрял: "Не, не ми казвайте, сам ще се сетя. Преди да сте слезли, името ще ми изскочи в ума". Когато Алек плащал, онзи изрекъл въодушевено: "Сетих се. Тели Савалас". Алек го осведомил, че не е така. "Ама бас ловя, че ви се ще да бяхте", казал шофьорът. Алек кимнал с тъжно-мъдрата си усмивка на Оби-Уан и се отдалечил в нощта.

 

СЪЗДАЙ АТМОСФЕРА

Все още помня колко съсипващо нервите бе да бъда статист и да изпълнявам третостепенни роли, така че в ума ми се е запечатало как ме въодушевяваха срещите с моите идоли. Някои като Франк Синатра, Сидни Поатие и Грегъри Пек в крайна сметка ми станаха добри приятели. Други ме взеха под крилото си и ми позволяваха да се уча от тях по време на снимките: Ноел Кауърд, който изпълни смехотворно ролята на гангстерски бос в Италианската афера, беше забележително лишен от самомнителност и фасони майстор на комичния синхрон и много мило ме водеше на вечеря в "Савой" всяка сряда вечер, докато траеха снимките. Ноел бе с необещаващ произход, израснал бе южно от Темза и с много труд си бе култивирал имидж и бе пресъздал себе си: беше истинско вдъхновение за мен и не можех да повярвам на късмета си, че успях да го поопозная малко. Беше сърдечен и духовит, прекрасен събеседник за вечеря. Помня как една вечер отворихме темата за Ванеса Редгрейв, която беше в новините по повод на това, че оглавяваше протести срещу войната във Виетнам.

– Тя ще продължи седящата стачка – заяви Ноел. – Но пък е много високо момиче и сигурно ѝ идва добре да поседне.

После други знаменитости като София Лорен и Уилям Холдън разговаряха с мен, когато ми бе дадена малка роля във филма им от 1958 г. Ключът. Вивиан Лий, една от любимите ми актриси за всички времена, също размени няколко насърчителни думи с мен. Скоро щях да започна снимките на Побързай, залез, за който ми трябваше южняшки американски акцент, така че поех дълбоко дъх и грабнах момента да получа урок по актьорско майсторство от един от моите екранни идоли.

– Как постигнахте акцента си в Отнесени от вихъра? – попитах я.

– О, лесно е – усмихна се Вивиан.

Беше наистина мила към досаден млад актьор и избегна да демонстрира как този въпрос ѝ е задаван стотици пъти преди.

– Непрекъснато повтарях фразата "фоор-доор-форд".

Само че тя го произнасяше "фоъ-доъ-фоъд". Та ако ви се струва, че в този филм звуча като Скарлет О'Хара, ето коя е причината.

 

Спомням си дребни жестове на любезност, които значат много за нервен млад актьор. Когато се подготвях да партнирам на Лорънс Оливие в Детектив, имаше един типично английски въпрос, който ме притесняваше. Формално Лорънс Оливие беше лорд Оливие. Как трябваше да го наричам? Трябваше ли да се обръщам към единствения друг актьор на снимачната площадка с "лорд Оливие" или дори с по-средновековното "милорд"? Лари имаше фантазията и любезността да предугади моята загриженост и ми писа преди началото на снимките. "Сигурно се чудиш как да се обръщаш към мен, като се срещнем. От момента, в който се здрависаме, нататък завинаги си оставам Лари." Уф, падна ми една тревога от главата.

Разбира се, помня още други срещи с големи кинозвезди, след които бях отчаян, гневен или топка нерви.

Когато играех епизодични роли, Джон Милс накара да ме уволнят, защото съм бил прекалено висок. Появих се за първата си сцена с него, а той заяви, че не можел да играе с обърната нагоре глава. Поне настоя да получа пълния си хонорар, а по-късно станахме приятели и дори играхме заедно в Погрешният сандък няколко години по-късно. Очевидно Джон вече бе готов да обърне глава нагоре, след като звездата ми изгря по-нависоко.

Горе-долу по същото време с Оливър Рийд получихме малки двудневни роли във филм на Норман Уиздъм, озаглавен Порода булдог. Аз бях неупоменат в надписите моряк, а Оливър беше неупоменат в надписите млад денди. Извън диалога му с нас, Норман никога не говори с никого от двама ни, дори наредил на помощниците си да ни държат настрани от него. Ама че високомерен и противен човек, изобщо не беше забавен.

Елизабет Тейлър беше прелестна и голям професионалист, но тя бе звезда още от дете и поведението на антуража ѝ, когато снимахме X, Y и Зий през 1970 г., едва не ме докара до нервна криза. Всяка сутрин бяхме осведомявани за височайшите ѝ движения. "Тя току-що е излязла от хотела... Колата ѝ спря отпред... Тя е на грим... Тя е при фризьорите... Тя е на път за тук!"

youth9

Поставил съм си за цел винаги да третирам всички на снимачната площадка или на локация еднакво – звездите, неизвестните, снимачния екип, момчето, разнасящо чая. В първия ден се представям на всички като Майкъл. Не искам хората да си мислят, че се надувам, след като всички знаят кой съм. Нито пък искам да се тревожат: "По дяволите, как да го наричам? Господин Кейн? Сър Майкъл?" На всеки обявявам: "Здравей, казвам се Майкъл". Не желая да се разграничавам като някой с по-висок ранг. Предпочитам да се сприятеля с всички и да създам приятна, релаксирана атмосфера, та околните да се чувстват комфортно. Искам да изпитват чувството "Аз съм страхотен, всички сме страхотни". Желанието ми е целият екип да изпитва въодушевление от общото ни начинание. Така е редно и е най-доброто поведение. Знам, че държането ми на снимачната площадка ще подобри настроението и изпълнението на всеки.

Ако на снимачната площадка има млад неопитен актьор, който очевидно е притеснен, веднага отивам да работя с него и се държа като бавачка. Припомням си какво исках да чуя аз някога, когато си обърквах репликите и събарях мебели, и им го казвам, за да се отпуснат: разправям глупави анекдоти, разсейвам ги с моите насоки за актьорската игра, споделям как навремето съм си обърквал репликите, уверявам ги, че не е толкова страшно, ако им се случи – "Просто ще го направим пак". Понякога дори умишлено допускам грешки, та да не се чувстват, че те са единствените. Окуражаването на младите актьори не е просто алтруизъм от моя страна. Това е двупосочна улица и изгодата често е за мен. На вечерята по случай премиерата на Да образоваш Рита в Холивуд през 80-те години жена ми Шакира стана от мястото си, за да разговаря с приятелка, и в един момент до мен се настани млад човек.

– Извинявай, Майкъл – каза ми, – дали не би могъл да ми дадеш съвет?

Не помня какво му отговорих, но поговорихме около 10 минути, а после Шакира се върна. Той веднага скочи от стола и тръгна да се отдалечава.

– Как ти е името? – подвикнах след него.

Том Круз – отвърна той и ми отправи своята усмивка, която вече е запазена марка. През същата година 21-годишният Том Круз проби с Аутсайдерите и Рискован бизнес, така че каквото и да му бях казал, не му е бил нужен съвет от мен.

 

 

 

cover-caineТрябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 264 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу." – тези думи на Оливър Стоун от мемоарната му книга В преследване на светлината не само чудесно описват отношението му към американското общество, но и разкриват как, в над 40-годишната му кариера, филмите на Стоун (почти) винаги намират точното време и място... Да, този септември, Оливър Стоун навърши 75 години в преследване на Киното/Светлината, но тук "книгата е за тази мечта, за първите 40 години – онези, в които "границите се размиват вечно и непрестанно", докато вървим напред" – "това е разказ за съзряването", годините, в които границите между успеха и провала криволичат сред пост-Виетнам шок, между адаптирането на сценариите за култовите Среднощен експрес и Белязания (четете откъса по-долу) и сбъдването на КиноМечтата със Салвадор и Взвод... "Всъщност филмите служеха за абсорбиране на шоковете, преведоха ме през десетилетия на напрегната, почти лудешка американска действителност" ще каже Оливър Стоун, като повече може да научите в специална видеосреща с него на 29 октомври преди прожекцията на Доорс (отбелязваща 30-годишнината на тази класика), а сега нека завъртим ролката 40 години назад...

 

 

В ОЧАКВАНЕ НА ЧУДОТО


Но аз чаках и чаках чудото да дойде. Ленард Коен, "Waiting for the Miracle"

 

Най-неочаквано ми се обади Марти Брегман с отнесена усмивка и предложение за нова "сделка". За "Роден на Четвърти юли" ми каза: "Оливър, купих една книга. За Виетнам е. Направо сензационна – (любимата му дума). – Получила е страхотна рецензия на първа страница в литературното приложение на "Ню Йорк Таймс". Чувал ли си за нея?"

Ставаше дума за историята на Рон Ковик.

Този път думите му бяха: "Оливър, да си гледал случайно Лице с белег с Пол Муни? Ал го гледал снощи и го намира за сензационен! Мисли, че може да го направи. А ти знаеш колко невъзможен може да бъде... Това е роля само за него. Трябва ни само сценарий...", и така нататък.

Точно същото беше казал и за "Роден на Четвърти юли", но сега очевидно г-н Пачино бе изгледал Муни в Лице с белег от 1932 г. със сценарист Бен Хехт и режисьор Хауърд Хоукс, и се вълнуваше от перспективата да пресъздаде образа, бегло базиран на Ал Капоне. Звучеше като голямо начинание, което би привлякло внимание и приходи, но някак фалшиво – не проявявах интерес. На този етап бях изключил Ал заради провала на "Роден на Четвърти юли" и нямах никакво желание да се състезавам с филм за италианската мафия след два филма Кръстникът и техните имитации.

Марти беше разочарован, но тъй като никога не приемаше "не" за отговор, отново ми се обади няколко седмици по-късно и каза:

– Хей, Оливър, Сидни Лъмет има интересен поглед към Белязания. Знаеш, че са близки с Ал, сензационен екип... Иска да го направи в съвременен вариант с кубински имигранти.

Това вече бе обрат, нещо различно. Америка така и не можа да преглътне независимостта на Куба. Пробвахме всичко – атентати, тероризъм, инвазия, съсипващо търговско ембарго; предлагахме под всякакви форми незаконно убежище за похитители, престъпници, дори терористи, които бягаха от Куба и пристигаха на американския бряг. В последно време Кастро, изпаднал в тежки икономически условия, в отговор на натиска на Америка за свобода и човешки права, на драго сърце натовари 25 000 дисиденти от пристанището Мариел на кораби до Маями. Сред тях бяха пробутани към 2500 "престъпници" и "хора с отклонения", които, когато бяха открити в САЩ, предизвикаха огромна негативна реакция сред обществеността, сякаш Кастро отново ни беше надхитрил.

Моментът беше добър и предложението ми даваше повод да се махна от Ел Ей. Маями беше нов свят, а и все пак поназнайвах едно-друго за кокаина, който щеше да е каквото бе бил алкохолът за Капоне, плюс че ми предлагаха близо 250 000 долара, ако филмът влезе в продукция, което за онова време бе една от най-високите суми, плащани за адаптация, базирана в този случай върху по-стар филм. Приех и с Елизабет напуснахме Ел Ей в нещо, което щеше да се окаже продължително "изгнание".

В оригинала италианецът Тони Камонте (Пол Муни) – амбициозен новодошъл ("направи го пръв, направи го сам и продължавай да го правиш"), се забърква в неприятности с ирландските банди от северните райони на Чикаго. В последвалата война той ги избива. В същото време сваля метресата на италианския си бос, така че босът се опитва да убие Тони, но всъщност Тони убива него. Междувременно любимата му сестра (Ан Дворак) се влюбва в главния наемен убиец на Тони (Джордж Рафт в първата му роля). Настроеният свръхзакрилнически по отношение на сестра си Тони убива героя на Рафт, след което тя се опитва да го застреля, прииждат ченгетата и убиват и двамата. В една фалшива нотка, наложена от продуцентския кодекс, действащ по онова време, Тони трябва да умре като жалък страхливец, стрелящ с леката си картечница, нов модел "Томсън", застанал под гигантски осветен билборд с надпис "Светът е твой". Намекът за кръвосмешение по модела на Борджиите от ренесансова Италия е бил една от причините Лице с белег да бъде забранен в няколко големи града и щати и да бъде изтеглен от обръщение от продуцента Хауърд Хюз чак до смъртта му през 1976 г. Навремето творбата е била порицавана заради крайностите и преувеличенията си, но все така си остава запомняща се като един от първите гангстерски филми.

ostone-scarface

В Ню Йорк Лъмет ми даде ясно да разбера, че търси във филма съвременен реализъм с имиграцията, нарковойната и политика, стигаща до най-високите нива в правителството ни. Колумбийците, като по-безмилостни от другите, отнемат наркотърговията от старите кубински банди отпреди времето на Кастро. Ямайците и доминиканците с техните връзки в Ню Йорк и Джързи си отскубват дял от далаверата. Пролива се много кръв, но не е нещо, до което италианската мафия е способна да се добере; това тук е "нова сделка" с нови лица и нови правила.

Брегман ме запозна с този-онзи и прекарах доста време с полицаи на окръжно и градско ниво – както корумпирани, така и почтени; този град бе истински калейдоскоп от огледала. Юрисдикциите бяха истински лабиринт; налице бяха полицейски управления на Маями, Маями Бийч и Маями-Дейд, като териториите им се припокриваха с Отдела за борба с организираната престъпност в шерифската служба в окръг Броуорд (който пък покриваше оживения пазар Форт Лодърдейл). Това бе в допълнение към федералните прокурори от Департамента по правосъдие и ФБР, а за да станат нещата още по-сложни, намесваше се и новосъздадената Агенция за борба с наркотиците с нейната отделна джунгла от бюрокрация. Всичко това трябваше да покрие огромна площ от мангрови мочурища и стотици селца, прикриващи безчет тайни пристанища за плавателни съдове и площадки за хидроплани.

Беше като виетнамската бъркотия – флот, армия, военновъздушни сили и морска пехота и ако мислите, че си комуникираха едни с други, лъжете се. Всяка агенция действаше за себе си (нещо като апарата ни по сигурност преди и след 11 септември). Както Америка е установила през 20-те години, когато е направен опит за забрана на алкохола, беше невъзможно да се спре циркулацията на толкова масово търсена субстанция и получените в резултат печалби от търговията на черно бяха довели до създаването на огромна нова престъпна класа.

След дълъг период на депресия, когато старите еврейски мегахотели като "Фонтенбло" и "Идън Рок" бяха овехтели и изгубили някогашния си блясък, в Маями се вихреха големи пари в търговията с недвижими имоти по Брикуел Авеню и над Бискейн Бей – високи сгради, огромни кранове, огледални небостъргачи, пронизващи синьото небе на Флорида, изпъстрено със съвършено бели облаци. Южен Маями Бийч, който до онзи ден бе обитаван от еврейска общност с по-ниски доходи, се превръщаше в средище на изумителна екзотика – полуголи тълпи от млади загорели хора от страните на Латинска Америка с елегантните им нови дрехи и бижута изпълваха широките улици под звуците на диско музика, излизаха на тълпи от клубовете покрай бавно движещи се лъскави бугати, ламборгини и дори корниш, които свиреха с клаксони, за да привличат вниманието в нощния си парад по Оушън Драйв.

То се знае, убийствата също бяха в разцвет и бандити тип "Белязания" ставаха известни на ченгетата, които още се опитваха да се ориентират кой кой е в играта – трудни за изговаряне испански имена, отчаяно дръзки наемни убийци, понякога просто хулигани на мотори, дошли за един ден от Колумбия, за да отстрелят в движение непознат за тях човек срещу няколкостотин долара и заминаващи си у дома още същия ден. Семействата на дилърите бяха официална плячка – 6–7 души бяха избити в къща в Корал Гейбълс, четирима при бясна стрелба посред бял ден в търговски мол.

Списание "Тайм" пусна през ноември 1981 г. като централен репортаж статия за Маями, озаглавена "Изгубеният рай?", със силен стремеж към сензационност и пример за таблоидна американска журналистика в най-лошия ѝ вид. Но американците си обичат тяхното насилие, а Америка отново беше във война, нейната любима тема. На ченгетата и федералните агенти също им се нравеше вниманието и те раздуваха вражеския терен като новия Чикаго от 30-те години. Определено цяла Америка отново искаше да бъде вкарана във филм – или поне в тяхната версия на реалити шоу.

 

 

 

cover-stonesvetlinataВ преследване на светлината (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 22 октомври

 

Видеосреща с Оливър Стоун + премиера В преследване на светлината + прожекция на Доорс ви очакват на 29 октомври | кино Люмиер, 19:00

онлайн